Впечатляваща семейна история, която обхваща някои от най-болезнените години за България през XX век, вдъхновява дебютния роман „Реките на времето“ от писателката Евгения Кръстева-Благоева (ИК „Сиела“).

По улиците на Стара София в следосвобожденска България невидимите нишки на времето събират съдбите на два рода, преживели Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, както и ужасите, сполетели „бившите хора“ в лагерите „Белене“ и „Куциян“.  А пътищата им се преплитат с тези на някои от най-славните личности от началото на века като Димчо Дебелянов, полковник Владимир Серафимов – освободителя на Родопите, цар Борис III, Димитър Талев, Владимир Димитров – Майстора, Елин Пелин и други.

Базиран на редица реални спомени и документи от семейството на авторката – включително и непубликувания роман на дядо ѝ „На белия кораб“ – „Реките на времето“ е емоционален и дълбок разказ, в който всяка история е истина.

Заслушана в тихата песен на стария часовник, една жена решава да запечата тиктаканията му върху белия лист. А с тях и болката, и щастието на няколко поколения от предците си.

  • От срещата на безпаметно влюбен войник с любовта на живота му, през ветровития хаос на войната и лагерите на комунистическия режим.
  • От омнибусите, глъчката на София от началото на века, трамваите, заведенията и старите улички до еднопосочния влак с крайна дестинация „Белене“. Място, чийто ужас оставя траен отпечатък върху съдбата на фамилията.
  • Срещите и разговорите със самия Димчо Дебелянов, който блесва като звезда и също така бързо угасва. А шапката му и до ден днешен остава при семейство Голомехови – като безмълвен знак, че там неспокойната душа на поета за кратко намира дом.
  • Неслучайните случайности на съдбата като портрета на дядо ѝ Никола Кръстев от „Белене“, нарисуван с молив върху опаковка на колет от друг лагерист, открит цели 60 години след неговата смърт.

Сякаш изтъкан от черно-бели кадри на стар лентов апарат, пред читателя се подрежда споменът за цяло едно поколение, съумяло да запази и пренесе непокътнати своите ценности към бъдещето.

Влагайки огромно внимание и писателски талант в изграждането на образите и духа на периода, Евгения Кръстева-Благоева понася читателя на плътно пътешествие назад във времето към история за вечната борба между доброто и злото.

„Реките на времето“ е много повече от разказ за съдбите на два рода. Вплетено сред страниците на романа е колективното минало на националната ни памет, по чиито брегове всеки българин ще открие частица от себе си.

Из „Реките на времето“ от Евгения Кръстева-Благоева

1975

Так-так, так-так, так-так. Малката Боряна в просъница чу звука на часовника над леглото. Протегна се в топлата завивка и се опита да заспи отново. Гугууу-гу… гугууу-гу… гу-гууу, гукаше приспивно гургулицата на двора. Момиченцето отвори очи. Стаята беше малка, топла и сумрачна. В ъгъла грееше стара нафтова печка. Срещу прозореца се открояваше сянката на баба Трайче. Както обикновено, тя бе станала в ранното утро да плете мрежи, използвайки оскъд-ната светлина на мартенския ден. Красивият ѝ профил се открояваше на сивкавия фон на прозореца. Леко прошарената тъмноруса коса бе тупирана в неизменната къса прическа въпреки ранния час. Все едно изобщо не бе лягала. Стройният ѝ силует се открояваше под дупките на плетения черен шал с ресни, който бе наметнала върху пеньоара си. Навела леко глава на една страна, възрастната жена гледаше замислено сякаш в ръцете си, а всъщност се вглеждаше някъде другаде. Седеше на дървен стол – твърд и неудобен, особено за прекарване на дълго време в една поза. Срещу нея имаше друг стол. На върха му бе прикачила пазарската мрежа от найлонови конци, която плетеше с бавни, рутинни движения. Боряна беше свикнала да я гледа, усещаше кое след кое движение идва, знаеше как ще направи следващия възел за поредната дупка на мрежата. Наблюдавала бе ръцете ѝ да правят това отново и отново, и отново, но никога не се беше опитала да го стори сама. Беше някакво свещенодействие – хем много познато, хем неразбираемо. Веднъж в месеца идваше Алипи – мрачен, едър мъж, който носеше конци и вземаше готовите мрежи. С тях софиянци ходеха на пазар, тъй като нямаше никакви други пазарски чанти, още по-малко найлонови торбички. С парите Траянка си допълваше пенсията и мечтаеше да доживее времето, когато старата къща ще бъде съборена и на нейно място ще построят блок.

– Добро утро! Хайде да ставаш, моето момиче! – Гласът ѝ беше тънък и звънлив. – Навънка има кокиченца.

– Кокиченца ли? – викна Боряна и мигом скочи от лег-лото.

Светкавично се облече и хукна навън. Наистина! В малката градинка, покрита със сняг, скромно подаваха главички много кокичета. Момичето понечи да ги бере, но я спря бабиният глас:

– Не така! С ножичка.

За какво ми е ножичка, помисли си тя, та стъбълцата им са толкова крехки. Но Траянка ѝ пъхна малка ножичка в ръцете и каза:

– Ето така, моето момиче. Нежно. Виж колко са мънички, а са пробили снега. – Направи пауза и извърна за миг глава. – Като нас.

– Такива ли сме, бабо? Като кокиченцата?

– Да.

Момиченцето се замисли. Как човек, и то баба Трайче, а и тя самата, може да лежи в земята като луковичката на кокичето? Да я затрупа снегът и да го пробие – нагоре, към слънцето…

 – А ти какъв сняг си пробила? – попита недоумяващо.

 – Малка си още. Като пораснеш, ще разбереш.

 – А моят кой е?

 – Ами… още не е завалял, миличка. Но като навали, аз знам, че ти ще го пребориш.

– Ами ако не навали?

 – Ако не навали, ще е по-добре. Но не ми се вярва. Ако имаш късмет да не стане, просто ще красиш света.

– Аз красива ли съм, бабо?

– Най-красивата си и най-умната, я се виж каква си ми умница.

– Ах! – Момиченцето грейна.

– Имаше една стара песен „Майка ти иска да те жени за дипломат, а ти ходиш с мене само на инат!“. Като те гледам, все едно за теб е написана.

В този миг портата на двора хлопна. Боряна се обърна и видя едрата фигура на дядо си Борис. Идваше да я види! Затича се с всичка сила по тясната циментова пътечка. Ей сега щеше да се хвърли в прегръдките му! В последния момент се спъна и падна точно пред него. Още преди да успее да надуе гайдата, се озова в яка прегръдка.

– Бубче!

– Дядо, мили дядо!