Розалия Димитрова за „Подслон“ и българското

На 6-ти юни в CINEMA CITY, София се проведе медийната прожекция на най-новият български филм „Подслон“, организирана от разпространителите му за страна А плюс филм! Нашата колежка Розалия Димитрова уважи събитието и заедно със журналистическия елит от страната изгледа филмът 4 дни преди официалната му премиера. Въпреки огромните очаквания, които тя таеше към поредното произведения на родната киноиндустрия, която бележи своята златна епоха през 2011г., Розалия СМЕЛО споделя с вас впечатленията си от “ Подслон“ и българското, като цяло:

Нямах очаквания, никога нямам. Отивам на кино и просто искам да се пренеса в друг свят, да заживея живота на героите и той да стане моя действителност.

„Подслон” разказва историята на едно семейство.Равно, скучно, обикновенно семейство.

Синът не се е прибирал от два дни, а не е такова дете. Родителите го обявяват за издирване, докато майката разиграва театрални сцени, а бащата говори литературно.

Няколко бавни и дълги кадъра.

Бащата се прибира и заварва детето у дома. По нищо не разбрах, че камък му е паднал от сърцето. Равно.

Следва неадекватната реакция на майката, която на седмото небе от радост започва да готви за приятелите на сина си.

Седейки в залата не можех да повярвам.

Не можех да си тръгна, а и не исках.

Филмът има безброй предимства. Но му липсва много.

Аз така и на разбрах какво иска да каже с него Драгомир Шолев. Да, гледала съм доста равни филми, но нещата при тях са тънки.

За да разкаже една скучна история по равен начин и пак да бъде интересен, един режисьор следва да бъде виртуоз. Сещам се за един филм на Линч („The Straight Story“)– ще кажете, защо сравняваш българското кино със световното. Сравнявам го, защото имаме възможността да покажем силата си, да бъдем конкурентноспособни, но трябва да имаме опит и душевност да го направим. Само с пари не става, без пари пък хич. Нека не пренебрегваме способностите си,а да ги оценяваме и сравняваме със световните. Писна ми да слушам- това в България не е правено. Не е, но ние отдавна не сме само в България, учим се и се възпитаваме по толкова различни модели, било в кино било в телевизия, мода и арт. Нямаме извинение после да подвием опашки и да кажем:” хубаво е, щото си е наше”.В киното е може би най-трудно да останеш интересен и гледаем, всички истории са разказвани вече безброй пъти. Но ние имаме плюс- балканското, полу-европейско полу-източно; още повече, че всяка история колкото и банална да е бъде тя носи почерка на своя автор. Да почеркът, емоционалността. Зрителят усеща и заживява с филма, иначе си обречен да бъдеш винаги втори.

Смятам че киното трябва да показва нещата ярко и безапелационно- ако протестираш, викай , недей да шепнеш!

Следователят казва на края: „Как очаквате да ви уважаваме, когато вие не ни уважавате?”

Филмът свърши, светлините ни върнаха в реалността, не съжалявах.