„Родственици“ ли сме с неандерталците?

През последното столетие интересът на учените към може би най-подценяваните и най-преекспонираните ни древни родственици – неандерталците – е все по-засилен. Причината? Те се оказват изключително важна брънка в еволюционната верига. И може би доста по-близки дo съвременния човек, отколкото някога сме подозирали.

Повече за тези удивителни наши предшественици разкрива луксозното издание „Родственици: Живот, смърт, любов и изкуство при неандерталците“ от Ребека Раг Сайкс – смайващ пътеводител в света на неандерталците, чиято биография се оказва не по-малко пленителна от тази на нас, хората.

Базирайки се на последните научни теории, открити артефакти и продължаващите с десетилетия дебати, археоложката и изследовател на палеолита успява да обобщи на достъпен и смайващо увлекателен език живота на тези наши братовчеди, напълно отхвърляйки клишето за треперещи парцаливи фигури в ледената пустош.

В тази книга ще се срещнете с любопитните и интелигентни познавачи на свят, не по-малко обширен и богат от Римската империя. А големият му обхват във времето и пространството предполага и културно разнообразие, сложност и еволюция.  Със своята изменчивост и приспособимост неандерталците са оцелявали в изчезнали ареали, където ледници с дебелина цял километър са срещали тундрата, но също и в топли гори, пустини, крайбрежия и планини.

Сайкс не само чертае изцяло нова картография на света им, но и рисува коренно различен портрет от този, който сме свикнали да срещаме в общественото пространство – този на вид, способен на планиране, сътрудничество, алтруизъм, занаятчийско майсторство, изкуство и може би дори търсещи отговор на въпроса какво се случва след смъртта.

Със своя забавен и поетичен стил, тази книга е подходяща за всякакъв тип читатели – за тези, които изобщо не са чували за неандерталците, за смътно заинтересуваните, за любителите антрополози и дори за учените, които имат щастието да изследват древния им свят. Това е необятна задача: пътищата лъкатушат през данните и теориите и се пресичат от нови открития, които налагат завои и дори връщания назад.

„Родственици“ от Ребека Раг Сайкс  съчетава по смайващ начин модерна популярна наука и лиричен и увлекателен разказ, за да ни направи част от невероятната история на нашите изчезнали събратя. А може би и от нашата собствена.

*

„Важно четиво не само за всеки, който се интересува от нашите древни братовчеди, а и за всеки, който се интересува от човечеството.“

Ювал Ноа Харари, автор на „Sapiens“

„Красива, запомняща се и достоверна. „Родственици” майсторски ни въвежда в бързо развиващите се познания за неандерталците и тяхната култура и убедително показва как съвременната наука разкрива тайните на един измрял вид, който в продължение на стотици хиляди години преди нашето господство е обитавал свят, не по-малко обширен и богат от Римската империя.“

Брайън Кокс, автор на „The Quantum Universe“

Из „Родственици: Живот, смърт, любов и изкуство при неандерталците“ от Ребека Раг Сайкс

ПЪРВА ГЛАВА

Първото лице

Да си представим, че стоим върху главозамайващо висок не­бостъргач. Далеч надминал Вавилонската кула, той се издига над земята като чудовищен сталагмит, надграждан с по един метър за всяка година от човешката история. Точно над върха му, на височина триста километра, прелита Международна­та космическа станция. Докато мигнем, тя вече е отминала. Сега пристъпете към ръба на кулата и погледнете надолу. Тя е заобиколена от ореол светлина, бликаща от хиляди прозорци. Горните етажи са заети от апартаменти, осветявани от све­тодиодни лампи. Но надолу, като се спускаме все по-дълбоко във времето, естеството на светлината се променя. Очите ви при­викват, докато кехлибарените флуоресцентни лампи отстъп- ват на газени лампи, а те – на несметно множество свещи.

Вече примижавате, но все пак съзирате меко сияние още по-надолу – стара светлина от десетки хиляди глинени лампи. Димът им обвива кулата, но още не сте стигнали до дълбините на човешката история. Вземате малък телескоп и със зеници, разширени от усилие да уловят древните фотони, виждате блещукащи огнища трийсетина километра по-долу. Те продъл- жават до десетократно по-голяма дълбочина, чак до началото преди триста хиляди години. Пламъци играят и хвърлят сенки върху каменни стени, докато огънят изчезне и останат само безброй години мрак.

Времето е измамно. То може да тече стряскащо бързо или да пълзи тъй бавно, че да се усеща като бреме, измервано с ударите на сърце­то. Всеки човешки живот е изпъстрен със спомени и пропит с представи за бъдещето, макар да съществуваме в постоянно изтичащото настоя­ще. Ние се носим по потока на времето и не е по силите ни да излезем от него и да го погледнем отстрани в неговата цялост. Не е въпросът за броене и измерване. Съвременната наука може да изчислява с главоза­майваща точност стойности от възрастта на Вселената до най-малкия измерим времеви интервал – Планковата секунда. Но да разберем ис­тински мащабите на времето на еволюционно, планетно и космическо равнище, си остава почти невъзможно, както е било за първите геолози, зашеметени от догадките си за истинската възраст на Земята. Трудно е да възприемем миналото повече от три-четири поколения назад, което е пределът на „живата памет“ за повечето от нас. Още по-трудно е да усетим връзката си с по-далечните прадеди. Старите снимки нагледно показват как погледът ни се замъглява; а дори този архив от образи стига само две-три поколения назад. После навлизаме в царството на рисуваните портрети, което обвива миналото с още едно було на недей­ствителност. А да разберем изумителния мащаб на „дълбокото“ архео­логическо време[1], е много, много по-трудно.

Развити са полезни умствени похвати, които хвърлят мост над тази бездна между нашето битие на еднодневки и дълбините на вре­мето. Ако свием 13,8-те милиарда години съществуване на Вселената до един 12-месечен период, динозаврите се оказват смайващо близо до Коледа, а Homo sapiens се появява броени минути преди нового­дишната заря. Но проектирането на времето в такъв осезаем мащаб не дава представа за безкрайните зейнали поредици от години. Изне­надващите сравнения донякъде помагат: например между царуването на Клеопатра и стъпването на човек на Луната са изминали по-малко години, отколкото между нея и построяването на пирамидите в Гиза. И това са само последните няколко хиляди години, докато палеолитът, т.е. археологическият период преди последното заледяване, е още по- умопомрачителен. Скачащите бикове, нарисувани по стените на пе­щерата Ласко, са по-близо във времето до снимките в смартфона ви, отколкото до рисунките на коне и лъвове от пещерата Шове. Къде по тази скала са неандерталците? Те ни връщат във времето много преди пръсти да очертават зверове върху каменни стени.

Макар да е невъзможно да посочим „първия“ техен представител, неандерталците стават разпознаваема популация преди между 450 и 400 хиляди години. Нощното небе, надвиснало над тогавашните много­бройни популации хоминини, е изглеждало твърде различно, а Слънче­вата система е била на светлинни години от сегашното си място в без­крайния галактически валс. Ако разгледаме средната точка на периода на съществуване на неандерталците – преди около 120 хиляди години, ще видим, че континентите и реките са като цяло разпознаваеми, но светът се усеща различен. По-топло е и океаните, набъбнали от разто­пения лед, са наводнили сушата и са изтикали бреговата линия на много метри по-нагоре. В долините на Северна Европа бродят зверове с изне­надващо тропически вид. Сумарно неандерталците са преживели цели 350 хиляди години, преди да ги изгубим от поглед – или поне техните вкаменелости и артефакти – преди около 40 хиляди години.

От тези огромни мащаби свят ни се завива. И не е само времето: неандерталците са се разселили и на забележително обширно про­странство. По-скоро евразийци, отколкото европейци, те са живели от Северен Уелс до границите на Китай и на юг до пустините на Араб­ския полуостров.

Колкото повече научаваме за неандерталците, толкова по-голям обхват и сложност откриваме. Но опитът да проследим всичко може да ни обърка, понеже археологическите обекти са хиляди. Затова ще се придържаме към опорни точки – ключови обекти, които ни позво­ляват да сверим представите си с истинската неандерталска история, като същевременно дават и по-широк поглед върху необятното поле на изследвания. Някои от тях, като Абрик Романи в Испания или Де­нисовата пещера в Сибир, ни разказват за невероятни открития от ХХІ век. Други, като скалното убежище3 Льо Мустие в сърцето на област­та Перигор в Югозападна Франция, предлагат хроники на живота на неандерталците, преплетени с историята на самата археология. Тук са намерени два извънредно важни неандерталски скелета, с които ще се срещнем по-късно. Освен това обектът съдържа каменни артефакти4, на което е наречена определена неандерталска култура – Мустериан­ската. Льо Мустие е свидетел на повече от век изследвания, домакин на поколения учени и дори средоточие на геополитическо напрежение точно преди Първата световна война. Но нашето познание за неан­дерталците не започва в Льо Мустие през 1914 г. Трябва да се върнем още пет десетилетия назад, до средата на ХІХ век.

[1] Дълбоко време, или дълбоко минало, се наричат времевите мащаби, с които работи археологията и още повече геологията и които са толкова големи, че не могат да се възприе¬мат от нас интуитивно. – Б. пр.