В началото на есента издателство „Изток-Запад“ зарадва своите верни читатели с романа „Роб Рой“ от сър Уолтър Скот. Историята за любов, приятелство, измяна и предателство е любима на поколения по целия свят.
Сър Уолтър Скот е роден в Шотландия на 15 август 1771 г. в семейството на адвокат. Като дете Скот е с крехко здраве и прекарва голяма част от годината във фермата на дядо си. Вероятно във фермата сред красивата и сурова природа на Шотландия се заражда интересът му към фолклора, преданията и легендите, който ще бележи живота на бъдещия писател. Впоследствие Уолтър Скот завършва право и започва адвокатска практика. Успоредно с това той събира и издава няколко тома древни балади, изучава културата на Шотландия и родословието на отделните кланове. Той чете в превод и оригинал значимите произведения на поетичното творчество. Дългите години занимания с исторически и литературни текстове подтикват Скот към лично творчество Той е вече утвърден поет, когато през 1814 г. издава „Уейвърли“, първия от поредица исторически романи. Скот задълбочено проучва миналото и достоверно представя отминалите епохи в своите книги. Романите му се радват на голям читателски интерес, който не стихва и до ден днешен. Авторът е признат за един от най-големите британски новелисти, а през 1820 г. получава благородническа титла. Умира на 21 септември 1832 г.
„Роб Рой“ е исторически роман, публикуван за първи път през 1817 г. Книгата е добре посрещната от читателите, това е и творбата на Скот с най-динамично развиващо се действие.
Действието на романа ни пренася в XVIII в. Младият Франсис (Франк) се завръща от Франция в Англия, за да започне работа в търговската фирма на баща си. Двадесетгодишният младеж се увлича от поезия и търговията не го влече. Това е причина за конфликт с баща му и младежът за назидание е изпратен в замъка на своя чичо в Северна Англия. Там Франк се влюбва в далечната си родственица Даян Върнън и попада във водовъртеж от драматични събития. Младият мъж трябва да премине през поредица от премеждия, за да спаси честта си и семейната фирма. На негова страна застава един силен съюзник ‒ легендарният Роб Рой, известен като шотландският Робин Худ.
Книгата излиза под номер 27 в престижната колекция „Върхове“, събрала произведенията на всепризнати майстори на словото от целия свят. Преводът от английски е дело на Теодора Атанасова, преводът на стиховете и редакцията са на Огняна Иванова. Художник на корицата и на илюстрациите е Петър Станимиров.
Глава II
Вече заподозирам младия човек в един страшен
порок – поезията; и ако той действително
е заразен от тази болест на безделието…
за него няма никаква надежда да се
прояви в обществения живот. Отдаде ли се
той веднъж на стихоплетство, загубен е за
обществото.
Из „Вартоломеевския панаир“
Общо взето, баща ми умееше да се владее напълно и рядко проявяваше гнева си с думи. В момент на раздразнение той само започваше да се държи по-сухо и рязко спрямо тези, които го бяха предизвикали, но никога не заплашваше, нито изразяваше недоволството си на висок глас. Той във всичко действаше методично и имаше обичай винаги да „върши необходимото“ без много приказки. Ето защо изслуша с горчива усмивка незадоволителните ми отговори относно състоянието на търговията във Франция и безжалостно ме остави да се оплета все повече и повече в обясненията си за ажио[2], митнически тарифи, за отбивите, за тари, за авоари и т.н. Той се разсърди едва когато разбра, доколкото си спомням, че не съм в състояние да обясня точно как се е отразила девалвацията на луидора[3] върху сконтовия процент при прехвърляне на ценни книжа:
– Това е най-забележителното събитие от национално значение, откак се помня – каза баща ми, който при това помнеше революцията[4], – а той знае за него, колкото дирекът на пристанището!
– Господин Франсис не може да е забравил – обади се Оуън с боязлив и примирителен тон, – че с указ на френския крал от 1 май 1700 г. бе наредено всеки porteur[5] да направи искане в десетдневен срок.
– Господин Франсис ще си спомни може би – прекъсна го баща ми – всичко, което вие в добрината си ще му подскажете. Но, боже мой, как може Дюбур да допусне подобно нещо! Слушайте, Оуън, що за момче е черноокият Клеман Дюбур, племенникът на стария Дюбур, който работи в нашата кантора?
– Един от най-способните ни чиновници във фирмата. Изключителен младеж за възрастта си – отговори Оуън; младият французин бе спечелил сърцето му с веселостта си и добрите си обноски.
– Да, да, предполагам, че той е научил нещо от търговската практика. Дюбур настояваше да взема във фирмата поне едно момче, което разбира от търговия. Аз обаче схващам какви са намеренията му и той ще почувства това, когато прегледа сметките си. Оуън, наредете да платят заплатата на Клеман до края на тримесечието и му кажете да замине за Бордо с кораба на баща си, който тръгва тия дни.
– Да уволним Клеман Дюбур, сър! – рече Оуън с разтреперан глас.
– Да, сър, и то веднага. Достатъчно е в кантората да имаме един глупав англичанин, който да прави грешки, и няма защо да държим и един хитър франзуцин, който да се възползва от тях.
Бях живял достатъчно дълго на територията на Grand Monarque[6], за да се създаде у мен дълбоко отвращение към всяко произволно упражняване на власт, дори ако то не ми беше насаждано още от най-ранните ми години. И не можех да се въздържа да не се намеся, защото не можех да допусна един невинен и достоен младеж да пострада заради това, че е придобил познания и опит, каквито баща ми се беше надявал да придобия и аз.
– Извинете, сър – казах аз, когато господин Озбълдистън завърши фразата си, – но мисля, че щом съм пренебрегнал заниманията си, справедливо е аз сам да пострадам за това. Нямам никакви основания да обвинявам господин Дюбур, че не ми е дал възможност да се уча, колкото и малко аз да съм се възползвал от нея. Колкото до мосю Клеман Дюбур…
– Колкото до него и до тебе, аз ще взема мерките, които намеря за нужни – отвърна баща ми. – Но все пак честно е от твоя страна да поемеш върху си собствената си вина, много честно, не може да се отрече. Не мога да извиня стария Дюбур – каза той, като се обърна към Оуън, – че е дал възможност на Франк да придобие полезни знания, но нито се е погрижил да го накара да работи, нито ме е уведомил, че той нехае. Но виждате ли, Оуън, момчето има вродени понятия за справедливост като истински британски търговец.
– Господин Франсис – каза главният счетоводител, като се поклони официално, както му бе обичаят и леко повдигна дясната си ръка – навик, който бе придобил, понеже винаги затъкваше писалката си зад ухото, преди да заговори, – господин Франсис, изглежда, разбира основния принцип на всяко нравствено счетоводство – великото просто тройно правило на етиката. Нека А да действа така спрямо Б, както той би желал Б да действа спрямо него; отговорът ще ни даде търсеното правило за поведение.
Баща ми се усмихна на този аритметичен израз на златното правило, но веднага продължи:
– Всичко това няма никакво значение, Франк. Ти си пропилял времето си като хлапак и в бъдеще ще трябва да се научиш да живееш като мъж. Ще те поверя на грижите на Оуън за няколко месеца, за да наваксаш загубеното време.
Тъкмо се готвех да отговоря и Оуън ми хвърли такъв умолителен и предупредителен поглед, че неволно замълчах.
– Тогава ще си поговорим пак – продължи баща ми – върху въпроса, за който ти писах на първо число миналия месец и на който ти ми изпрати необмислен и незадоволителен отговор. А сега напълни си чашата и подай шишето на Оуън.
Никога не ми е липсвало смелост или ако щете – дързост.
– Съжалявам, че писмото ми е било незадоволително – отговорих твърдо аз, – но то не беше необмислено. Аз обмислих веднага най-внимателно предложението, което вие така великодушно ми направихте, и с голямо прискърбие констатирах, че трябва да го отклоня.
Баща ми впери за миг острите си очи в мен, но веднага погледна настрана. Тъй като той не каза нищо, аз се почувствах задължен да продължа, макар и малко колебливо; той ме прекъсваше от време на време с кратки забележки.
– Не бих могъл да уважавам никоя професия повече от търговската, дори и вие, сър, да не бяхте търговец…
– Нима!
– Тя свързва един народ с друг, задоволява нуждите на хората и допринася за общото благоденствие. За всички народи от цивилизования свят тя има онова значение, което всекидневното общуване на хората има за обществото, или това, което въздухът и храната имат за тялото на човека.
– Е, и?
– И въпреки това, сър, аз се чувствам принуден да поддържам отказа си, тъй като нямам качествата, необходими за тази професия.
– Аз ще се погрижа да придобиеш необходимите качества. Ти вече не си гост и ученик на Дюбур.
– Но аз не твърдя, че съм бил лошо обучаван, а че съм неспособен да извлека полза от обучението.
– Глупости. Води ли си дневник, както ти бях поръчал?
– Да, сър.
– Бъди така добър да го донесеш.
Дневникът, за който ставаше дума, беше тетрадка, където вписвах по препоръка на баща си разни сведения, събрани, докато се учех в Бордо. Предвиждайки, че той ще поиска да прегледа този бележник, аз се бях погрижил да запиша в него сведения, от които би останал доволен; но доста често перото ми бе писало без участието на главата ми. Освен това, тъй като тази тетрадка ми беше най-често подръка, често бях драскал в нея неща, които имаха много малко общо с търговията. Подадох му я, като се надявах от душа, че той няма да попадне на нещо, което да усили недоволството му от мен. Лицето на Оуън, на което се изписа смущение, когато баща ми ми зададе въпроса, се проясни при моята готовност да покажа дневника; а когато го донесох от стаята си и го сложих пред баща си, на лицето му цъфна обнадеждена усмивка. Това беше всъщност цял том с кожена подвързия и месингови закопчалки, по-широк, отколкото дълъг и приличаше на търговска книга. Цялата работа изглеждаше сериозна и това окуражи моя доброжелател. Той дори се усмихна от удоволствие, когато баща ми започна да чете някои от бележките и от време на време измърморваше някои критични забележки:
– „Ракии – в бурета, бъчонки и бъчви (darils, barricants и tonneaux). В Нант – 29, velles в бъчонки, в Коняк и Рошел – 27. В Бордо – 32…“ Много добре, Франк! „Мита на тон и такси за магазия виж таблиците на Саксби“. Това не е добре. Трябваше да препишеш целия пасаж. Така се запаметява по-хубаво „Статистики за износ и внос. – Връщане на вносни мита при реекспорт на зърнени храни. – Митнически свидетелства. – Платна: изингамски и гантски. – Сушена треска: титлинг, кроплинг, лъбфиш.“ Трябваше да отбележиш, че те понякога минават всички като титлинги. Колко инча средно е един титлинг?
Виждайки ме натясно, Оуън се осмели да ми подскаже и аз се възползвах от помощта му.
– Осемнадесет инча.
– А един лъбфиш е 24 инча. Така. Важно е да знаеш това заради сделките с Португалия. Но какво виждам тук? „Бордо е основан през… замъкът „Тромпет“… дворецът на Галиен.“ Е, и това не е лошо. Това е нещо като обща книга, Оуън, в която всички сделки, сключени през деня – поръчки, плащания, разписки, акцепти, полици, комисиони и пр. – се вписват безразборно.
– За да могат да бъдат надлежно преписани в главната книга и в касовата книга – отговори Оуън. – Радвам се, че господин Франсис работи така системно.
Схванах, че баща ми остана доволен и започнах да се страхувам, че той ще настоява още по-упорито да стана търговец. И тъй като не желаех това, съжалявах вече, че, както се изрази Оуън, съм записвал така системно. Но страховете ми бяха напразни, защото в следващия миг едно парче хартия изпадна от книгата. Баща ми го взе и без да обръща внимание на забележката на Оуън, че хвърчащи паметни бележки по търговски въпроси би трябвало да се залепват в книгата, възкликна учудено:
– В памет на Едуард, Черния принц![7] Какво е това? Стихове! Бога ми, Франк, ти си бил по-голям глупак, отколкото предполагах!
[1] Бен Джонсън (1572–1637) – известен английски поет и драматург, съвременник на Шекспир. – Б.пр.
[2] Ажио (ит.) – разлика между номиналната и действителна стойност на монетите. – Б.пр.
[3] Луидор – златна френска монета. – Б.пр.
[4] Става дума за английския преврат от 1688 г., в резултат на който бил свален от престола Джеймс II от династията на Стюардите и на английския престол се качил Уилям III Орански. – Б.пр.
[5] Porteur (фр.) – приносител. – Б.пр.
[6] Великият монарх (фр.) – т.е. френският крал Луи XIV. – Б.пр.
[7] Така наричали Едуард, принц Уейлски (1330–1370), син на английския крал Едуард III. Взел участие в Стогодишната война. Прославил се в битката при Креси. Обличал черни доспехи. – Б.пр.
