Вдъхновен от истински събития, брилянтният исторически роман на Кели Естес „Момичето, което пишеше върху коприна” (ИК „Кръгозор”) предлага разтърсващ разказ за две жени, свързани през времето от съдбата. Жени със силен дух и достойнство, твърдо решени да постъпят правилно, независимо от цената, която трябва да платят.
Инара Ериксън открива изящно бродирано парче коприна в островното имение на починалата си леля. Докато повдига пласт по пласт тайните, притаени в това малко парче плат, животът й постепенно се преплита с този на Мей Лин – младо китайско момиче, мистериозно изчезнало от дома си преди цяло столетие. Чрез историите, които Мей Лин разказва върху коприната, Инара разкрива една трагична истина, която ще разтърси из основи цялото й семейство… и ще я изправи пред невъзможен избор.
Романът на Кели Естес „Момичето, което пишеше върху коприна” връща към малко известна част от американската история през 80-те и 90-те години на ХІХ век. Задълбочените проучвания на авторката за традициите на китайската бродерия, китайското облекло и обичаи, за чистките на китайци от американските градове придават особен колорит на разказа: „Всеки сантиметър от този ръкав беше избродиран с нишки в наситени цветове, от веща ръка, създала картини – така ярки и толкова детайлни, че приличаха на маслени платна. Инара не разбираше нито от платове, нито от бродерия, но дори за нея беше пределно ясно, че този ръкав не е просто част от дреха, а истинско произведение на изкуството. Нещо повече – съвършените дребни, равни бодове изобразяваха къща и дърво до колоните на входа, забелязваха се и фигури, подобни на азиатски йероглифи – мъж, прегърнал дете, кораб, демони, жена с усмихнати очи… И тя осъзна, че пред нея е историята на един живот.
„Момичето, което пишеше върху коприна” е прочувствен разказ, който свидетелства за издръжливостта на човешкия дух и за силата на човешкото сърце. Трогателната и нежна история на Мей Лин и Инара е доказателство, че докато не се каже истината за миналото, не може да се намери помирение в настоящето.
Интервю с Кели Естес, авторката на „Момичето, което пишеше върху коприна”
Дебютният роман на Кели Естес „Момичето, което пишеше върху коприна” (ИК „Кръгозор”) е нейната сбъдната мечта. Още от малка Естес обича да чете книги, а в съзнанието й писателите са хора, живеещи недостъпен, вълшебен живот, който няма нищо общо с нейния. След като завършва бизнес мениджмънт в щатския университет на Аризона, започва работа като купувач на самолетни части. Но съдбата я среща с жена писател, която в последствие става и част от семейство й. Естес осъзнава, че работата не й носи радост, а именно писането е нещото, което иска да прави в останалата част от живота си. Затова, когато съпругът й й предлага да напусне самолетостроителната компания, да се отдаде на грижа за децата им и да се концентрира върху писането, тя приема с радост.
След 6 ръкописа мечтата на Кели Естес за писателска кариера се сбъдва с публикуването на романа „Момичето, което пишеше върху коприна”, който става бестселър.
Какво ви вдъхнови да напишете „Момичето, което пишеше върху коприна”?
През 2002 г. провеждах проучване на островите в архипелага Сан Хуан за един исторически романс, който пишех тогава, когато случайно попаднах на разказ за някакъв контрабандист. Той предпочел да цапардоса китайските имигранти по главите с бухалка и да хвърли телата им през борда на корабчето си, вместо да рискува да бъде хванат с незаконния си товар. Ужасът на тази история не ме напусна години наред. А след като научих за опита за прочистване на Сиатъл от всички китайци, отделните парченца от сюжета на настоящия роман започнаха да си идват на мястото и скоро след това историята на Мей Лин беше готова в главата ми.
Защо накарахте Мей Лин да разкаже своята история чрез бродерията си?
Първоначално бях доста озадачена какво да бъде другото „нещо”, свързващо историческата ми сюжетна линия с тази от настоящето (освен къщата), затова предадох въпроса на моята сюжетна група. Една от помощничките ми – Керъл, ми разказа за поставения в рамка бродиран китайски ръкав, който била наследила от прадедите си. При по-нататъшните проучвания установих, че в Китай бродираните ръкави често се продават като сувенири. Тези ръкави обаче обикновено са по-различни от ръкава, създаден от Мей Лин. Накарах я да разкрои цялата си роба, включително и тесния ръкав с маншета във формата на конска подкова, по образеца на дворцовите драконови роби, носени от държавните служители в имперските времена на Китай. Защото много ми допадна идеята бабата на Мей Лин да й разказва своите истории за живота в стария Китай, а тя да избере да почете своето наследство чрез подобна дреха, като я дари на сина си. Въпреки това не забравих и идеята за самотния ръкав и точно затова Инара намира такъв под стълбите си.
Романът предлага както исторически, така и съвременни сцени. Коя от двете сюжетни линии ви беше по-трудна за писане?
По-трудната за писане беше тази за Инара, съвременната. Когато пишех от гледната точка на Мей Лин, бях в състояние да се потопя изцяло в онзи времеви период и неговите уникални предизвикателства, начин на говорене, облекло и т.н. Беше ми много интересно да проучвам с какво са се хранели хората през 80-те и 90-те години на ХІХ век, с какво са били облечени, как са пътували и други подобни. Бях не по-малко заинтригувана и от културните различия на периода. И макар да са съвсем точни от историческа гледна точка, расистките обиди, които се налагаше да включвам от време на време, ме караха да настръхвам. Благодарна към, че живея във време, когато американците са далеч по-толерантни към всички раси, пол, религиозни и сексуални ориентации и етническа принадлежност. Или поне имат напредък по отношение на толерантността си.
Според мен предизвикателството по отношение на съвременните сцени дойде по-скоро от факта, че трябваше да ги направя точно толкова неустоими и интересни, колкото и историческите. За да улесня работата си, първо написах всички исторически глави, а след това съвременните, сякаш са две отделни книги. После се върнах и ги втъках една в друга, дори няколко пъти пренаредих главите, за да може общият сюжетен поток да стане смислен.
Защо избрахте остров Оркас като място за развитието на сюжета с Мей Лин?
Бях наясно, че трябва в крайна сметка да я поставя на някой от островите в архипелага Сан Хуан заради контрабандата на китайски имигранти, ширеща се по тези места. Но не на последно място и защото обожавам този район и обичам да прекарвам там времето, ако ще и само в мечтите си. А избрах конкретно остров Оркас, след като прочетох невероятно интересния дневник на един заселник – именно благодарение на този дневник се озовах право на острова от онова време. Ако се интересувате, книжката се казва „Дневникът на Джеймс Франсис Тълок, „1875 – 1910”, под редакцията на Гордън Кийт. За онези от вас с по-добра памет, да, това е същият онзи Джеймс Тълок от моя роман, който поема поста на пощальон, след като жителите на острова го отнемат от Джоузеф.
Какви проучвания направихте, за да напишете тази книга?
Прочетох всичко, което успях да открия за китайската бродерия, китайското облекло и обичаи, за историята на архипелага Сан Хуан и на Сиатъл. Посетих музея „Уинг Люк” в Сиатъл, за да прочета информацията за антикитайските бунтове, с която разполагат там, както и различни записки на устните разкази на хора, свидетели на събитието. Докато бях в музея, се разходих и из архивната им стая, за да разбера как трябва да се държат и съхраняват експонати от текстил. Посетих историческите музеи както на архипелага Сан Хуан, така и на остров Оркас и си тръгнах оттам с тонове материали в писмен и снимков вид. Прочетох купища книги за историческите постройки, за да открия най-подходящия вид за Ротси, а след това реших да го допълня и с визията на къщата, използвана във филма „Звукът на музиката”. Прочетох безброй романи с главни герои китайци, както и документални книги за китайските заселници в северозападния тихоокеански регион на САЩ и за китайските жени из цяла Америка, за да схвана по-добре преживяванията им. По време на всички тези проучвания стигнах до заключението, че колкото повече знаеш по тема, за която доскоро не си знаел почти нищо, толкова повече започваш да я харесваш.
Какво беше най-интересното ви преживяване по време на проучванията за тази книга?
Докато проучвах живота на китайците в Америка, научих за специална вечеря, чийто домакин беше музеят „Уинг Люк”, и веднага се записах за нея. Така през една топла юлска вечер на 2010 година отидох на тази вечеря, наречена „Свински крачета, маслини, динени семки – китайско-американската храна от 80-те години на ХІХ век”. Събитието се ръководеше от антрополога на храненето и културните специфики Максин Чан, която ни разведе през всяко от блюдата с разкази и обяснения за храната пред нас. Сред ястията, които тогава вкусих, бяха свинско с консервирани обелки от помело, яйца на пара, свински крачета и какво ли още не.
С кого от героите си усещате най-силна връзка?
Човек би си помислил, че бих посочила Инара, тъй като и двете сме от европейската раса и живеем през ХХІ век. Но всъщност се чувствам по-близка с Мей Лин. Още с първата дума от нейната гледна точка, която написах, аз чувствах невероятно дълбока връзка с нея и ненавиждах всички ужасни неща, които бях принудена да я накарам да преживее. И двете сме майки, така че, докато пишех сцената на сбогуването й с Ян-Тао, си представях как бих се чувствала, ако трябваше да го направя с някое от моите момчета, поради което болката на Мей Лин беше и моя. Всъщност, колкото и глупаво да ви звучи един писател да има подобна реакция към собствения си текст, аз все още получавам буца в гърлото си, когато ми се налага да препрочитам тази сцена. Битките на Мей Лин не са мои битки и въпреки това усещам болката й, когато губи семейството си – два пъти – но накрая все пак намира сили у себе си да стори необходимото.
Умеете ли да бродирате?
Не, не притежавам подобен талант. Докато не започнах да правя проучванията си за тази книга, никога не съм се интересувала от бродерия. Като всички други неща в живота, които си мислим, че не харесваме, установих, че колкото повече научавам за бродерията, толкова повече ми харесва. Вече притежавам дреха с бродерия, а наскоро получих един античен бродиран китайски ръкав като подарък от същата онази жена и настояща моя етърва, която ме вдъхнови да започна да пиша. Що се отнася до създаването на бродерия от собствената ми ръка… Кой знае. Може пък някой ден да се науча.
ОТКЪС
***
Бавно, много бавно, тъй като бързите движения я изморяваха, Мей Лин се изтегли в другия край на дивана, където я чакаше нейният обръч за шиене с прикрепената към него синя роба. Тя повдигна внимателно памучното покривало и отдолу се разкри коприната заедно с образите, които тя беше бродирала с толкова обич през последните седем години.
Тя сграбчи иглата между палеца и показалеца си и тъкмо се канеше да пробие тъканта и да продължи картината, която рисуваше, когато една друга част от робата привлече вниманието ѝ. Остави внимателно иглата и помести робата, за да погледне по-добре. Върху предницата на робата, на десетина сантиметра от ръкава, върху който работеше в момента, се намираше частта, в която тя беше разказала живота си заедно с Джоузеф.
За първи път погледна към робата така, сякаш разглеждаше работата на друга жена. Фонът беше синьото на коприната, върху което шиеше, но чрез иглата ѝ в него бяха втъкани толкова много цветове и модели, че синьото почти не се виждаше. И това важе-ше почти за цялата роба.
Баба ѝ никога не би познала ръката, изработила всичко това. Някога, когато двете работеха заедно, Мей Лин използваше само съвършено дребните, равни бодове, на които беше обучена. Но на някакъв етап през годините се беше отклонила от наученото и беше започнала да бродира неравномерно, без никакъв видим ред. Тук, където беше изобразила къщата им, бодовете бяха дребни, стегнати и равномерни, каквито трябваше да бъдат, което ѝ помагаше да види дори зърнестата структура на дървото на колоните от двете страни на входа им. Но по-нататък, където растеше гората зад къщата, бодовете ѝ бяха забравили за всички правила и условности. До малкия, стегнат бод имаше друг, два пъти по-дълъг и под съвсем различен ъгъл. Бодовете изглеждаха хлабави, хаотични, извън контрол. Непочтителни.
Мей Лин притвори очи, за да пропъди онова, което току-що беше видяла. Не разполагаше с достатъчно живот, за да повтори работата си. Не разполагаше с достатъчно време, за да поправи грешките си и въпреки това да завърши разказа си докрай, преди силите окончателно да я напуснат.
Изобщо не можеше да става въпрос да не довърши разказа си. Даже искаше до днес да го е направила, за да може Ян-Тао да вземе робата с него, но така и не беше успяла. Не че имаше значение – тя беше обмислила и тази част от своя план.
Планът ѝ беше точен и ясен. Не оставяше място за никакви грешки, а досега тя беше открила вече две – отказът на Елизабет и собствената ѝ работа, от която я хващаше срам.
Трябваше да се откаже. Веднага да се откаже. Трябваше да увие бродерията на кълбо и да я захвърли на дъното на пролива, защото не беше достойна за човешки очи. Не беше достойна за ничии очи и най-вече за очите на сина ѝ. Това трябваше да бъде дар за него, неговата единствена връзка с миналото на предците му и разказ за неговото собствено начало. Тази бродерия, която тя беше започнала, за да може синът ѝ да облече робата на сватбата си, беше неговата пътна карта към корените му и отговор на въпросите, които някой ден със сигурност щеше да има.
***
Оливия благоговейно извади обвитото в кариран памучен плат вързопче от мръсната мушама. Инара бързо събра на топка вестниците заедно с мушамата, изхвърли ги в кошчето за боклук под мивката и веднага след тях хвърли и ръкавиците. После изми ръцете си и се втурна обратно към масата, където Оливия ѝ предаде тържествено съкровището.
Инара започна много внимателно да разгръща всяка от сгъвките на парчето кариран плат, докато накрая не го разстла на масата.
– Това е мъжка работна риза – промърмори.
– Откъде Далия би могла да намери мъжка работна риза? – слиса се Оливия.
И малко след това видяха какво беше съхранявало толкова години това парче от мъжка работна риза.
Не беше нито злато, нито скъпоценни камъни, нито велики тайни, но за Инара нямаше никакво съмнение, че е истинско съкровище. Сгънато на квадрат, не по-голям от дланта ѝ, пред тях стоеше парче синя коприна със сложна, изработена с пъстроцвени конци бродерия.
Бавно и много внимателно, за да не скъса фината тъкан, тя повдигна парчето синя коприна от карирания плат, който го беше пазил, и го разгъна.
И когато го разтвори напълно, единственото, което успя да стори, е да се вторачи удивено в него. Оливия също беше онемяла.
Беше ръкав. Не цяла дреха, а самотен дълъг ръкав със странен по форма маншет. Очевидно беше срязан от дрехата, към която някога беше принадлежал. Но всеки сантиметър от този ръкав беше избродиран с нишки в наситени цветове от веща ръка с чевръсти пръсти, създала картини, които бяха така ярки и толкова детайлни, че приличаха на маслени платна.
Инара не разбираше нищо нито от платове, нито от бродерия, но дори за нея беше пределно ясно, че този ръкав не е просто част от дреха, а истинско произведение на изкуството.
– Какво е това според теб? – промърмори по посока на сестра си. Не че очакваше отговор. Вдигна ръкава и като примижа, се опита да го огледа от всички ъгли, за да прецени какви са картините, изобразени на него, и на какъв вид дреха е принадлежал.
– Откъде накъде Далия ще крие стар ръкав под стълбището? – смотолеви до нея Оливия и се приведе, за да го огледа. Инара се помести леко, за да не ѝ тъмнее и да ѝ позволи да види по-добре бродерията.
В центъра на сцената, претворена чрез бродерия, като че ли беше голям параход, носещ се в бурно море. Около парахода плуваха хора или може би някакви морски създания, подобни на русалки.
Доста далече от парахода, много по-надолу по ръкава, се виждаше фигура на мъж, застанал прав в миниатюрна лодка, вдигнал жълт фенер.
– Може да е бил скрит не от Далия, а от някого другиго преди нея – изрече замислено Инара. – Да не забравяме, че Дънкан Кембъл често е плавал до Азия. Може би ръкавът е бил негов.
Ръкавът определено имаше азиатски вид. Като японските или китайските рисунки, които тя беше виждала по музеите. Втъкани сред общата картина се забелязваха дори фигури, подобни на азиатски йероглифи, но Инара не притежаваше знанията да определи точния им произход.
– Може би е ценна находка, особено ако успеем да открием останалата част от дрехата, скрита някъде из къщата – обади се Оливия.
– Ценна или не, защо е трябвало да отрязват ръкава и да го крият под стълбите? Няма логика, не мислиш ли? – прошепна Инара, отпусна се обратно на стола си и се втренчи в парчето синя коприна. – И какво се очаква от мен да правя с това сега?
Оливия приседна на съседния стол, наклони глава и отвърна:
– След като вече е твое, ти трябва да решиш какво да правиш с него.
Инара се вторачи отново в кораба, избродиран върху ръкава. Колкото и интригуващ да ѝ изглеждаше обаче този ръкав, нещо ѝ подсказваше, че ще бъде най-добре да го напъха обратно под стълбите и завинаги да забрави за него.
