Какво е общото между Роджър Федерер, Чарлз Дарвин, Майкъл Крайтън, Ван Гог, Харуки Мураками и Джанго Райнхард? И има ли наистина тайна на успеха?
В бестселъра на New York Times – „Размах“ – уважаваният журналист Дейвид Епстийн развива темата за съвременните прийоми за придобиване на едно или друго умение и доказва защо според него истинската сила на човешкия ум не е в заучаването на някакъв занаят, спорт или метод до съвършенство, а в експериментирането – придобиването на собствен опит и често разширяване на кръгозора с наглед странична информация.
Противно на общоприетата културна нагласа, че ако човек иска да развие едно умение – да свири на инструмент, да стане лидер в дадена област, той трябва да започне своята подготовка още от дете, по-внимателният поглед към биографиите на успешните хора показва, че твърде често се случва точно обратното. Ранната специализация по-скоро е изключение, а мнозина Нобелови лауреати, шампиони, световноизвестни музиканти и милиардери са преминали през много различни области, експериментирали са с различни професии и са се учели от своите грешки, като именно този разностранен опит им е дал основата и вдъхновението да разгърнат потенциала си.
Дейвид Епстийн се фокусира върху биографиите на спортисти, музиканти, художници, лекари, IT специалисти, инженери и учени от НАСА, а техните истории са доказателство, че т.нар. „повеля за стандартизация“ не само не води винаги до добри резултати, но твърде често става причина за трагични катастрофи – като тази на совалката „Чалънджър“, а вероятно е и причина за значително забавяне на темпото на научния прогрес.
Базирайки изследването си на редица проучвания и документи, журналистът се опитва да открие отговор на въпроса как да натрупаме и култивираме широкообхватен, разнообразен опит и интердисциплинарни проучвания в свят, който все по-настойчиво изисква свръхспециализация и принуждава човек да реши какъв трябва да бъде, преди да е разбрал кой е.
Провокативна, рационална и безкомпромисна, „Размах“ от Дейвид Епстийн доказва, че всеки един от нас може би стои на прага на голямата промяна в живота си. Защото целите, които някога са изглеждали ясни и сигурни, впоследствие могат да се окажат „абсурдни“, когато се преосмислят. А нашите професионални и житейски предпочитания се променят, защото ние се променяме.
„Тази книга ме накара да разбера колко много съм грешал по един въпрос и да изпитам удоволствие от това. Обикнах „Размах“.“
Малкълм Гладуел
„Мисля, че идеите в „Размах” обясняват отчасти успеха на „Майкрософт”, защото назначавахме хора с наистина широк поглед в своята област и отвъд нея. Ако и вие сте многостранно развита личност и се чувствате засенчени от своите тясно специализирани колеги, тази книга е за вас.”
Бил Гейтс, който обяви „Размах” за една от петте книги на 2020 г.
Из „Размах“ от Дейвид Епстийн
Увод
Глава 1
Култът към ранния старт
Една година и четири дни след края на Втората световна война, завършила с пълната капитулация на Германия, в малко унгарско градче се ражда Ласло Полгар, който слага началото на ново семейство. Той не е имал баби, не е имал дядовци, нито братовчеди; всички са били пометени от Холокоста заедно с първата съпруга на баща му и петте им деца. Ласло пораснал, решен да създаде семейство, което ще бъде необикновено.
Още от университета Ласло се подготвял за ролята си на баща, като изучавал биографиите на легендарни личности – от Сократ до Айнщайн. Той решил, че традиционното образование е неблагона-деждно и че той би могъл да превърне собствените си деца в гении, ако успее да им осигури ранен старт в правилната посока. Така щял да докаже нещо далеч по-важно: че всяко дете може да бъде моделирано така, че да достигне върховете във всяка област. Ласло имал нужда единствено от жена, която да подкрепя плана му19.
Майка му имала приятелка, а приятелката имала дъщеря, Клара. През 1964 г. Клара пристигнала в Будапеща, където се срещнала с Ласло. Ласло не си направил труда да се преструва; още на първата среща казал на Клара, че планира да има шест деца и че ще ги отгледа така, че да станат изключителни. Клара се върнала у дома и споделила доста хладно с родителите си: „Срещнах много интересен човек, но не мога да си представя, че ще се омъжа за него“20.
Двамата продължили да си разменят писма. И двамата били учители и споделяли мнението, че образователната система е фрустриращо едностранчива, създадена да произвежда само „сива посредствена маса“, по думите на Ласло21. След като си кореспондирали година и половина, Клара осъзнала, че в лицето на Ласло е намерила много специален приятел. Най-накрая Ласло ѝ изпратил любовно писмо с предложение за брак. Двамата се оженили, установили се в Будапеща и се заловили за работа. Сузан се родила в началото на 1969 г. и експериментът започнал.
За първото си гениално дете Ласло избира шахмата. През 1972-ра, годината преди да започнат тренировките на Сузан, американецът Боби Фишер побеждава руснака Борис Спаски в Мача на века. И двете полушария виждат в този мач въплъщение на Студената война – изведнъж шахът се превръща в попкултура. Освен това, по думите на Клара, играта има забележително предимство: „Шахът е обективен и може лесно да се измери“22. Победа, загуба или реми и точкова система, която отчита уменията на един играч срещу останалия шахматен свят. Ласло решава, че дъщеря му ще стане шампионка по шахмат.
Ласло е търпелив и педантичен. Започва обучението на Сузан с „война на пешките“. Само пешки и който стигне пръв до последния ред, печели играта. Много скоро Сузан започва да изучава ендшпили и дебютни примамки. Тя харесва играта и бързо напредва. След осем месеца тренировки Ласло я завежда в опушен шахматен клуб в Будапеща и изправя четиригодишната си дъщеря, чиито крака не стигат до пода под стола, срещу възрастен мъж. Сузан побеждава в първата си игра, а победеният мъж напуска клуба с трясък. Тя се явява на шампионата на Будапеща и спечелва титлата в групата под 11 години. На четири годинки още не е загубила мач.
На шест Сузан чете и пише и е с години пред връстниците си по математика. Ласло и Клара решават, че ще я обучават вкъщи, за да има достатъчно време за шах. Унгарската полиция заплашва, че ще хвърли Ласло в затвора, ако не изпрати дъщеря си на училище, което е задължително. В продължение на месеци той лобира пред Министерството на образованието, за да получи разрешение. Малката сестричка на Сузан, София, също ще бъде обучавана у дома, както и Джудит, която скоро ще се роди. Ласло и Клара за малко да я нарекат Жени, което на унгарски не е име, а думата за „гений“. И трите деца стават част от великия експеримент.
Обичайният ден на момичетата започва в 7 часа сутринта с тенис на маса с треньори, в 10 ч се връщат у дома за закуска, после следва дълъг ден, прекаран в шахматни занимания. Когато Ласло достига предела на компетентността си, той наема професионални треньори за подготовката на трите си дъщери гении. Свободното си време той е посветил на изрязването на 200 000 описания на проведени игри от шахматните списания – много от тях създават представа за бъдещите опоненти – които подрежда в картонен каталог, т.нар. картотека. Преди създаването на компютърните шахматни програми, тази картотека предоставя на Полгарови най-голямата база данни в целия свят, с изключение може би на секретните архиви на Съветския съюз.
На седемнайсет години Сузан Полгар става първата жена, която печели квалификация за Световния шампионат за мъже, макар че Световната шахматна федерация не ѝ разрешава да участва. (Заради постиженията ѝ това правило скоро е отхвърлено.) Две години по-късно, през 1988 г., когато София е на четиринайсет, а Джудит – на дванайсет, момичетата са трите от четиричленния отбор на Унгария за Шахматната олимпиада при жените. Те побеждават отбора на Съветския съюз, който е спечелил единайсет от дванайсетте издания на олимпиадата от началото на нейното съществуване. По думите на Сузан, сестрите Полгар стават „национално съкровище“. На следващата година с падането на комунизма сестрите вече могат да се състезават по целия свят. През януари 1991 г. Сузан става първата жена, завоювала титлата „гросмайстор“, състезавайки се в турнири срещу мъже. През декември, на петнайсет години и пет месеца, Джудит става най-младият гросмайстор в историята на шаха при мъжете и жените. Когато в телевизионно интервю питат Сузан, дали иска да спечели световната титла в категорията за мъже или на жени, тя отговаря, че иска да спечели в „абсолютната категория“23.
Нито една от сестрите не достига върховната цел на Ласло, титлата на световен шампион, но и трите са изключителни шахматистки. През 1996 г. Сузан участва в Световния шампионат за жени и го печели. София достига до нивото на „международен майстор“, едно ниво под „гросмайстор“. Джудит отива още по-далече, изкачвайки се през 2004 г. до осмо място в световната ранглиста.
Експериментът на Ласло се оказва успешен. Толкова успешен, че в началото на 90-те години той заявява, че ако неговият метод за „ранна специализация“ се приложи към хиляда деца, човечеството би могло да се справи с проблеми като рака или СПИН-а24. В крайна сметка шахматът е само една от възможните среди за универсалния му подход. Също като историята на Тайгър Уудс, историята на сестрите Полгар нахлува в неспирната въртележка на попкултурата чрез безброй статии, книги, телевизионни предавания и беседи, като пример за неудържимата мощ на ранния старт. Един онлайн курс, наречен „Да отгледаш гении“, рекламира уроци по метода на Полгар, за да „изградите собствения си план за живот на гений“. Бестселърът „Талантът е надценен“ използва Тайгър Уудс и сестрите Полгар като доказателство, че началната преднина и целевите тренировки са ключ към успеха „практически във всички дейности, които са важни за вас“.
Урокът, който ни се внушава, е, че всичко на света може да бъде постигнато с един и същ подход. Този урок се основава върху едно много важно и никога неизречено допускане: че шахматът и голфът са представителни примери на всички дейности, които за важни за нас.
