„Пътят“ на Кормак Маккарти е роман от 2006г., носител на Пулицър. Романа е екранизиран през 2009г. , като в главните роли са Виго Мортенсен, Чарлийз Терън, Гай Пиърс и Робърт Дювал.
„Пътят“ е първата книга в съзнателното ми четене (да речем последните 2-3 години), която ме е разтърсила из основи. Финалните 30-40 страници прочетох в междуградския автобус, на път за родния ми град, сред 50 пътника и вероятно към 40 градусова жега. Нищо от това нямаше значение. Нищо. Аз просто рухнах и плаках. На книга. Четя, седя си сред хората и си рева. А съм млад, здрав и корав мъж на 35 години. Срамота или не, книгата буквално разкъса душата ми и към финала бях готов да се предам и да оставя емоциите да се излеят от мен без преграда. Всъщност, точно това направих. Не спрях сълзите, не спрях бушуващата буря от чувства, не спрях нищо. Книгата ме отнесе. Толкова силен, толкова емоционален, толкова наситен и същевременно простичък финал. Категорично- истински шедьовър. Категорично- 100% заслужена награда Пулицът. Излязох от автобуса, извадих пакет носни кърпи, избърсах прогизналите си очи и лице, издухах носа си и продължих. А душата ми остана вътре. Рееща се някъде из „Пътят“….
„Пътят“ е най-въздействащото четиво, което съм допускал в съзнанието си. Пост-апокалиптичните картини на сивия свят на Маккарти са унищожителни. Смъртта на света, на хората, на животните, на земята, на тревата, дори и на водата, са пропити през 234-те страници на четивото. Света си е отишъл и това е необратимо. Не знаем защо. Не ни е нужно. Имаме сигнали, но нищо повече. Сред този мъртъв свят и по този мъртъв път пътуват баща и син. Ние никога няма да научим имената им. Но не ни е нужно. Те носят пламъка на човечеството. Всичко, което са хората е закодирано в двете души. Всеки от тях е целия свят за другия. Те са най-доброто и най-лошото от човешкия свят, взети заедно. И ако детето е чистото добро, бащата е олицетворение на истинския човек. Оцеляващ, готов на всичко и с непоколебим, родителски инстинкт.
„Пътят“ носи изключително малко диалог в себе си. Разговорите между двамата герои са директни, силни и изпълнени с послание. Всеки разговор между тях е поука. Във всеки разговор между двамата изплува различен нюанс на човешката природа. Чистото, невинно и неопорочено добро у детето, както и най-искрената нежност и сакрална любов, примесени с безапелационна решителност и готовност за закрила на всяка цена, закодирани в бащата.
Характерите им са ясни. Съдбите и усещанията им също. Какво ли си мисли дете, което е родено в този свят за разказите на баща си за отминалия? Дали ги приема за приказки? Дали ги приема за лъжа? Възможен ли е в неговата глава един толкова илюзорен свят и наистина ли е съществувал той или баща му просто поддържа пламъка за желание за живот? Какво има значение в този мъртъв свят и непреодолимата съдба, водеща към мрачното бъдеще не би ли прекършила човешкия дух? Как човек намира смисъл и какво движи мотивацията му за оцеляване във време, в което няма бъдеще? Във време, в което живота изтича от теб. Във време, в което всеки ден е борба за съществуване. Не за живот. Не за оцеляване. Чисто и първично съществуване….
Книгата показва обичта на един баща към неговия син, по начин, по който не сме способни да я видим. На предела на всичко. Кристална, проста, несломима и толкова красива. Книгата показва невинността на детското съзнание и възприятия в разговори, каквито не би ви хрумнало, че са възможни. „Ние от добрите ли сме?“, „Ако аз умра, ти какво ще правиш?“, „И не сте изяли децата си“? Можете ли да си представите, че това са думи на дете. Думи на малко момче на прага на своята младост. Какво се случва в съзнанието на тази душа, която не веднъж в книгата бащата, нарича Бог. Възможно ли е , това да бъде „последният жив Бог“ на Земята и що за поличба е това да се разхождаш до него?
В книгата се усещат библейски наченки, ехо от „Книгата на Йов“ и усещане за възвишеност. Тя ще извади у читателя най-първичните чувства и емоции и ще го накара да потъне в разбирането на това, колко ПРЕзадоволен е той в своето ежедневие. Той не усеща глад и не може да си представи, че е възможно човек да бъде толкова гладен, че да измете с метла хамбара и сред боклука да пресее няколко семена и да ги сдъвче, за да даде енергия на тялото си. И ако след този глад дойде Раят? Ако дойдат тонове храна в период от живота ти, в който тя на практика не съществува? Нали това е раят? Ако нямаш ток, вода, дрехи, храна, покрив над главата си и внезапно получиш тонове от всичко това- значи си в Рая, нали така ? В умиращия свят, всичко е с крайна дата и дори Рая не е за винаги. Храната свършва, а нова НЯМА от къде да си набавиш. Водата е отровена и свърши ли бистрата отново трябва да преваряваш и филтрираш отровената. В този умиращ свят, няма спасение и единственото, което можеш да правиш, е да не спираш да се движиш по пътя.
В такъв свят, къде отива човешката добродетелност? Способни ли сме да помагаме на ближния и на човек в нужда? Момчето ще ви накара да мислите за това в много от случващото се. В един такъв свят, дали човек е способен да отключи страна различна от първосигналното си желание за оцеляване и задоволяване на собствените си нужди? Би ли мислил за друго, когато НЯМА нищо и собствения му организъм крещи ГЛАД, ЖАЖДА!?
Всички срещи на момчето и баща му в книгата са унищожителни. Всяка поява на човек е причина за ужас. Всяко влизане в необитаема, притихнала къща предизвиква страх. В „Пътят“ няма сигурност, няма спокойствие, няма сваляне на гарда. Направиш ли го- си мъртъв. Или поне така казва мъжът.
Бавното достигане до финала започнах да помирисвам много, преди реално да се случи. Пътят, през който автора ме преведе е унищожителен. Буквално душата ми бе умилена, смачкана, разтопена , изплашена, сдъвкана и настръхнала непрекъснато. Финалът е болезнен. Много! Финалът ни връща към идеята за сътворението, кръговрата на живота и че всяко начало си има край. Всички сме дошли на този свят за да изживеем живота си и да оставим следа след нас. А животът ни и това, което сме свършили в него, оставят най-трайна и необратима следа в близки, познати, семейство, приятели, читатели, зрители. Животът, който живеем е способен да бележи завинаги хората около нас и да създаде момент на истинска трудност.
Всички раздели болят. Всяка прекъсната обич кърви. В мъртвия , сив свят на Кормак Маккарти финалът ще изтръгне душата ви и ще я раздели на две. Колкото и да сте силни, колкото и да сте коравосърдечни, в този финал ще преосмислите живота си и ще започнете да гледате с други очи на онова, което имате в момента.
Всички ние сме богати. Толкова богати. Имаме семейства и роднини. Имаме приятели. Имаме покрив над главата си. Електричество, течаща вода, храна, свежи плодове и зеленчуци. Топли дрехи. Всичко отвъд тях е истински лукс. Това ни стига и с него можем да бъдем щастливи. Много. Не случайно с напредване на възрастта човек започва да си оценява обажданията за рождения ден, пожеланията за здраве, добрата дума от приятели. В началото искаме подаръци, искаме всичко материално на този свят и с времето това отстъпва защото истината е друга. Хората в самата си същност имаме нужда от много малко за да бъдем щастливи.
„Пътят“ на Кормак Маккарти е книга, която ще ви припомни що е щастие и ще ви накара да ви боли. Много. Защото болката създава усещане. Усещането създава мисли. Мислите водят до преценка. Преценката ни кара да се осъзнаем.
Авторът е създал безсмъртна творба, която със своята простота и неповторима природа, уникални диалози и леко повествование ще ви напомни- има много неразказни истории на този свят. Току що прочетохте една от най-добрите в него.
„Пътят“ е на родния книжен пазар от издателство Пергамент Прес.
Официален трейлър на екранизацията по „Пътят“