„Пътуването“ от Бет О’Лиъри

Издателство Ибис представя „Пътуването“ от Бет О’Лиъри, авторка на „Споделеният апартамент“

Една кола. Петима души. И цял куп тайни за разкриване.

Aди и сестра ѝ се готвят за голямо пътуване за сватбата на тяхна приятелка в Северна Шотландия.

Плейлистът с песни е готов, а лакомствата за из път са прилежно опаковани.

Скоро след потеглянето им обаче една кола зад тях ги удря. Шофьорът се оказва не кой да е, а Дилън – бившето гадже на Ади, когото тя избягва след травмиращата им раздяла преди две години.

Дилън и най-добрият му приятел пътуват за същата сватба, но понеже след сблъсъка колата им се поврежда, Ади няма друг избор, освен да им предложи да пътуват с нея. Скоро малката кола на двете сестри се пръска по шевовете.

Но ще успеят ли да стигнат навреме за сватбата? И най-вече – наистина ли това е краят на съвместното пътуване на Ади и Дилън?
„Най-добрата книга на Бет О’Лиъри досега.“

– ХЕЛЪН ХОАН

„Стопляща сърцето история, в която почитателите на романтични комедии ще се влюбят.“

–КЪРКЪС РИВЮС

„Не пропускайте тази книга. Аз я обожавам.“

– КРИСТИНА ЛОРЕН

ОТКЪС

Дилън
– Това, което искам да кажа, е, че пътят на приятелството ни никога не е бил гладък и спокоен – казва Маркъс, докато си играе с предпазния колан.
За първи път чувам искрено извинение от устата на Маркъс и до момента то включва общо шест клишета, две измъчени литературни препратки и нито един поглед в очите. Казаното от него включваше
думата извинения, само че като част от изречението Не съм много добър в извиненията, което остави известни съмнения относно искреността му.
Превключвам на по-висока предавка.
– Не беше ли любовният поток, който никога не е протичал гладко и спокойно? Мисля, че цитатът е от „Сън в лятна нощ“.
В момента подминаваме денонощния магазин „Теско“. Четири и половина сутринта е, над нас се разстила тъмен мрак, но меката жълта светлина от магазина осветява тримата души в колата пред нас, сякаш току-що са застанали под светлината на прожектор. Ние сме плътно зад тях и следваме бавния тракащ камион пред колоната.
За частица от секундата виждам лицето на момичето на шофьорското място в огледалото ѝ за обратно виждане. Напомня ми на Ади – явно, ако човек си мисли достатъчно често за някого, започва да го вижда
навсякъде.
Маркъс изпъшква.
– Говоря за чувствата си, Дилън. Това е истинска агония. Моля те, извади си главата от задника, за да можеш да ме чуеш.
Усмихвам се на казаното от него.
– Добре. Целият съм в слух.
Минаваме покрай пекарната. Очите на момичето, което шофира пред мен, отново проблясват в огледалото. Веждите ѝ са леко повдигнати зад очила с почти квадратна форма.
– Просто искам да кажа, че преминахме през някои препятствия, разбирам го, и малко прецаках нещата и това… Наистина е жалко, че се случи така.
Не е ли удивително как сам се оплита в думите само и само да избегне обикновеното „извинявай“. Не казвам нищо. Маркъс се прокашля и продължава да си играе с колана. На крачка съм да се смиля над него и да му кажа, че всичко е наред, че не е нужно да го казва, ако не е готов, но докато преминаваме бавно покрай букмейкърите, колата пред нас отново се осветява от лъч светлина и моментално забравям за Маркъс. Жената е спуснала стъклото на прозореца, протегнала е ръка навън и се е хванала за покрива на колата. На китката ѝ подрънкват гривни, които блестят в сребристочервено, осветени от фаровете на автомобила. Този жест ми е така до болка познат – слабата и бледа ръка, нейната самоувереност и гривните с кръгли мъниста, обрамчили китката ѝ. Бих ги разпознал навсякъде. Сърцето ми прескача удар, защото това определено е тя, това е Ади и погледът ѝ среща моя в огледалото за обратно виждане.
В този момент Маркъс изкрещява.
Преди малко Маркъс издаде същия ужасèн вик, когато минахме покрай реклама на „Грегс“ за веган закуски с кренвирш, затова не реагирам така бързо, както бих направил при други обстоятелства. Миг по-късно, когато колата пред нас спира рязко, а аз не успявам да ударя спирачката на тежащия три тона мерцедес, който принадлежи на бащата на Маркъс, горчиво съжалявам за това.

Ади
Тряс.
Главата ми отскача назад толкова бързо, че рамките на очилата се изплъзват от ушите ми. Някой крещи. „О, мамка му!“ – пронизва ме болка в шията и си мисля: „Боже, какво направих? Ударих ли се в
нещо?“.
– По дяволите! – възкликва Деб до мен. – Добре ли си?
Инстинктивно посягам към очилата си. Очевидно не са на мястото си.
– Какво, по дяволите, стана? – успявам да изрека.
Треперещите ми ръце докосват волана, след това ръчната спирачка и накрая огледалото за обратно виждане. Опитвам се да се съвзема.
Виждам го в огледалото. Без очилата ми образът е леко размазан. Почти нереален. Няма съмнение обаче, че това е той. Лицето му ми е толкова познато, че за миг имам усещането, че гледам собственото си отражение. Внезапно сърцето ми започва да бие, сякаш се бори за пространство.
Деб слиза от колата. Камионът пред нас потегля и предните му фарове осветяват опашката на лисицата, заради която току-що рязко е спрял. Тя спокойно преминава на тротоара. Малко по малко започвам да си изяснявам случилото се: камионът спира заради лисицата, на свой ред спирам и аз, а зад мен Дилън изобщо не успява да спре. И след това – тряс.
Поглеждам отново към Дилън в огледалото – продължава да се взира в мен. Струва ми се, че всичко върви на забавен кадър – утихва и избледнява, сякаш някой е забавил хода на всичко.
Не съм виждала Дилън от двайсет месеца. Сигурно все нещо в него се е променило. Все пак нищо друго не е същото. Но дори и оттук, в полумрака, зная точно къде минава линията на носа му, виждам дългите му мигли и змийския жълто-зелен цвят на очите му. Зная, че тези очи ще бъдат също толкова широко отворени и шокирани, както онзи път, когато ме заряза.
– Е – отбелязва сестра ми. – Минито не ни подведе.
Мини купърът. Колата. Внезапно се опомням и разкопчавам предпазния колан. Нужни са ми три опита, за да успея. Ръцете ми треперят. Когато отново поглеждам в огледалото за обратно виждане, очите ми се задържат върху отражението на задната седалка вместо върху автомобила зад нас и забелязвам Родни, приведен напред с ръце върху главата и нос, опрян в коленете.
Мамка му. Съвсем забравих за Родни.
– Добре ли си? – питам го в същия момент, в който Деб казва:
– Ади? Добре ли си? – Отмята глава назад в колата и прави гримаса. – И теб ли те боли вратът?
– Да – отговарям, защото в момента, в който го споменава, започва да ме боли ужасно.
– Господи – казва Родни и колебливо помръдва от приведената си поза. – Какво стана?
Вчера Родни писа в групата във фейсбук на име „Чери и Криш вдигат сватба“ с молба за превоз до сватбата. Никой друг не се отзова и затова двете с Деб се смилихме над него. Единственото, което зная за
Родни, е, че закусва с пълнозърнеста пшеничена закуска „Уитабикс“, винаги ходи прегърбен и на тениската му пише „Продължавам да натискам Esc, но все още съм тук“, и май това в общи линии казва основното за него.
– Някакъв задник с мерцедес ни думна отзад – осведомява го Деб и се надига, за да погледне назад.
– Деб… – започвам.
– Да?
– Мисля, че това е Дилън. В мерцедеса.
Тя сбърчва нос и поглежда към мен.
– Дилън Абът?
Преглъщам.

– Да.
Събирам смелост и отправям поглед назад през рамо. Вратът ми се съпротивлява. Именно тогава забелязвам мъжа, който излиза от мястото до шофьора на мерцедеса. Има слабо телосложение и
кожа, която изглежда призрачно бледа на фона на тъмната улица, а къдравата му коса улавя светлините от витрините на магазините зад него. Сърцето ми отново излиза от ритъм, като този път започва да бие прекалено бързо.
– С Маркъс е – казвам.
– Маркъс? – повтаря Деб с ококорени очи.
– Да. Господи.
Това е ужасно. Какво трябва да направя сега? Нещо, свързано със застраховката?
– Колата наред ли е? – питам я.
Излизам точно в момента, в който Дилън слиза от мерцедеса. Носи бяла тениска, обикновени къси панталони и е обул захабени яхтени обувки. На токата на колана му има закачен ключодържател, който се
скрива в джоба му. Това решение беше моя идея, за да спре да си губи ключовете.
Прави крачка напред в светлината на фаровете на мерцедеса. Толкова е красив, че усещам болка в гърдите. Срещата с него е още по-трудна, отколкото си я представях. Иска ми се едновременно да изтичам към него, да избягам, да се свия и да заплача. И след всичко това имам напълно абсурдното усещане, че някой нещо е объркал, сякаш нещо във вселената не е попаднало на мястото си, защото се
очакваше този уикенд да се видя с Дилън за първи път от почти две години, но това трябваше да се случи на сватбата.
– Ади? – казва той.
– Дилън – успявам да изрека.
– Нима мерцедесът на баща ми е направен на кайма от едно мини? – възкликва Маркъс.
Ръката ми смутено докосва бретона ми. Не съм си сложила грим, облечена съм с износен дънков гащеризон и в косата ми няма и капка стилизант. Прекарах няколко проклети месеца в планиране на тоалета, който да нося в момента, в който отново ще се видя с Дилън, и настоящото ми облекло е доста далече от него. Само че той не ме измерва с поглед, дори сякаш не забелязва новия цвят на косата ми.
Вместо това среща погледа ми и го задържа. Имам чувството, че целият свят е спрял, за да си поеме дъх.
– Да му се не види! – казва Маркъс. – Някакво си мини! Какъв срам!
– Какво, по дяволите, стана? – намесва се Деб. – Не гледате ли пътя? Току-що се блъснахте в нас!
Дилън се оглежда объркано. Окопитвам се.
– Има ли някой пострадал? – питам, докато потърквам врата си, който пулсира от болка. – Родни?
– Кой? – интересува се Маркъс.
– Добре съм! – извиква Родни, който продължава да седи на задната седалка в минито.
Деб му помага да излезе. Трябваше аз да се сетя да го направя. Усещам мозъка си леко замаян.
– По дяволите! – изругава Дилън, когато най-накрая забелязва смачканата броня на мерцедеса. – Съжалявам, Маркъс.
– О, човече, наистина, не се притеснявай – казва Маркъс. – Знаеш ли колко пъти съм разбивал някоя от
колите на баща ми? Дори няма да му направи впечатление.
Пристъпвам напред и оглеждам задната част на блъснатото мини на Деб. Всъщност не изглежда чак толкова зле – онова тряс, което се чу при удара, беше толкова силно, че си помислих, че от колата е паднала някоя жизненоважна част. Като например някоя от гумите.
Преди да забележа какво прави, Деб се настанява на шофьорското място и стартира двигателя.
– Всичко е наред! – възкликва. – Каква кола! Това са най-добре похарчените ми пари.
Потегля леко напред, качва се на тротоара и включва аварийните светлини.
Дилън се връща в мерцедеса и рови в жабката. Двамата с Маркъс говорят за пътна помощ, Маркъс му препраща някакъв имейл от телефона си, а аз си мисля: Ето това е, Дилън е с по-къса коса. Да, това е различното у него. Знам, че трябва да се притеснявам заради катастрофата, но вместо това си играя наум на „Открий разликите“, като оглеждам Дилън и се питам: Какво липсва? Какво ново има?
Погледът му отново среща моя. Става ми горещо. Има нещо в очите на Дилън – сякаш те оплитат като паяжина. Насилвам се да отместя поглед.
– Е, предполагам, че пътувате за сватбата на Чери? – обръщам се към Маркъс. Гласът ми трепери. Не съм способна да го погледна. Внезапно съм благодарна, че задната броня на мини купъра е огъната и имам извинение да се взирам в нея.

– Ами пътувахме – поправя ме провлачено Маркъс, без да сваля поглед от мерцедеса. Явно и той не може да се насили да ме погледне. – Само че вече няма как да пропътуваме над шестстотин километра с тази кола. Трябва да се закара на сервиз. Както и вашата.
Деб, която отново е излязла от колата, махва пренебрежително с ръка и търка една драскотина с ръкава на износения си суитшърт.
– А, нищо ѝ няма – казва, като пробва да отвори и затвори багажника. – Само малко е чукната.
– Маркъс, нещата са сериозни – извиква Дилън.
Дори оттук виждам таблото на мерцедеса, по който проблясват предупредителни светлини.
Аварийните светлини са прекалено ярки. Извръщам лице. Типично – когато колата на Маркъс се повреди, Дилън е този, който се занимава с проблема.
– Пътната помощ ще пристигне след трийсет минути, за да откара автомобила до сервиза – казва Дилън.
– Само трийсет минути? – повтаря Деб невярващо.
– Всичко това е включено в обслужването – осведомява я Маркъс, сочейки колата си. – Все пак това е мерцедес, мила моя.
– Казвам се Деб, а не „мила моя“. Вече сме се виждали няколко пъти.
– Така е. Помня – отвръща ѝ безгрижно Маркъс. Не е много убедителен.
Усещам как очите на Дилън ме следят, докато се опитваме да уредим въпроса със застраховката. Ровя в телефона си, Деб търси документите в жабката и през цялото време съм толкова обсебена от Дилън, че имам усещането, че заема десет пъти повече място от всички останали.
– И как ще се придвижим до сватбата? – пита Маркъс, след като приключваме.
– Ще ползваме обществен транспорт – предлага Дилън.
– Обществен транспорт? – повтаря Маркъс възмутено, сякаш току-що някой му е предложил да отиде на сватбата на Чери с шейна.
Продължаваш да си същият неприятен задник, Маркъс. Тук няма изненади.
Родни се прокашля. Облегнал се е на едната страна на минито с очи, фиксирани върху телефона.
Чувствам се ужасно – непрекъснато забравям за присъствието му. Точно в този момент в съзнанието ми няма място за него.
– Ако тръгнете сега – започва той, – според Гугъл ще пристигнете… в два и тринайсет…
Маркъс поглежда часовника си.
– Ами добре – обажда се Дилън. – Това ни устройва.
– …във вторник – довършва изречението Родни.
– Какво?! – възкликват в един глас Дилън и Маркъс.
Родни ги поглежда с извинително изражение.
– В момента е четири и половина в неделя, преди национален празник, а се опитвате да стигнете от Чичестър до провинциален район в Шотландия.