В последните дни на лятото издателство ICU представя перфектното четиво, което да настрои читателите на есенна вълна – “Нора Уебстър” от Колъм Тойбин.
Познат на българските читатели с няколко романа, сред които “Маестрото” и “Бруклин”, както и със сборника разкази “Празното семейство”, Тойбин е един от най-награждаваните ирландски автори. Майстор на думите и владетел на тишината, с “Нора Уебстър” той води читателя в света на меланхолията чрез нежната красота на думите.
“През 60-те години на 20-ти век в провинциален ирландски град никой не използва думи като „скръб“… И никой не знае за процеса по себеизграждане след загуба, защото „скръб“ дори не присъства в речника. В резултат това, което се случва, е че „тишина“ се развива”, споделя Тойбин в интервю за Chicago Humanities Festival.
Тринайсет години са нужни на Тойбин, за да разкаже историята на Нора Уебстър. Отчасти биографичен, този роман представя пълнокръвния лик на една обикновена жена в жестока схватка с всепоглъщаща скръб. Изгубила своя съпруг, Нора се опитва да бъде сигурна опора за двамата си сина, които тепърва ще се превърнат в мъже без баща. В малкото провинциално градче Енискорти, следвана от сдържани погледи и хладни разговори, тя бавно губи своя глас, оставяйки тишината да запълни всичко, което някога е бил нейният свят.
“С всяка следваща книга Колъм Тойбин съумява да събере цели светове във все по-малко думи. Вътрешни светове, дълбоко психологически светове. Героите му израстват пред очите на читателя и оставят запомнящи се следи”, споделя основателката на издателство ICU Невена Дишлиева-Кръстева.
Като писател на сдържаната емоция и умерения жест, Тойбин създава брилянтна повест за скръбтa. Тя не идва на вълни, а се просмуква бавно в ежедневието, за да остане с години, а може би и цял живот. Образите му са отражение на ирландското провинциално общество през 60-те и 70-те години на 20. век – от неловките разговори с познати и приятели, до интуитивното отдръпване на най-близките, изплашени от тишината. Бавното изграждане на атмосферата, използването на пространство, време и сюжет като осмислени и моделирани реквизити за вникване в персонажите, правят този роман истински шедьовър.
Българското издание е съфинансирано по програма Творческа Европа и с подкрепата на Literature Ireland.
За автора:
Колъм Тойбин е роден на 30 май 1955 г. в Енискорти, Ирландия. Романист, автор на разкази и есета, журналист, драматург, литературен критик, поет. На български е познат най-вече с романа шедьовър „Маестрото“. Преведени са още „Разказът на нощта“ и „Светлина в черната вода“. В списание „Съвременник“ излиза и откъс от романа му „Евангелие от Мария“. През 2016 г. излиза и „Бруклин“ (ICU, превод: Бистра Андреева) – деликатна, красиво разказана история за напускането на дома и търсенето на пътя. Сред нехудожествените му творби има книги за Барселона, за Дъблин и дъблинчани, за живота на хомосексуалния мъж от Оскар Уайлд до Педро Алмодовар, за писателите и техните семейства, а най-скорошният му труд е монография, посветена на американската поетеса Елизабет Бишъп.
Някои награди и отличия:
1993: Encore Award, The Heather Blazing
1999: финалист за Man Booker, „Светлина в черната вода“
2001: финалист International IMPAC Dublin Literary Award, „Светлина в черната вода“
2006: International IMPAC Dublin Literary Award, „Маестрото“
2004: финалист за Man Booker Prize, „Маестрото“
2004: Los Angeles Times Novel of the Year, „Маестрото“
2009: Номиниран за Man Booker Prize
2009: Costa Novel Award, „Бруклин“
2011: финалист за International IMPAC Dublin Literary Award
2011: Irish PEN Award за принос към ирландската литература
2013: финалист за Man Booker Prize, „Евангелия от Мария“
2015: Hawthornden Prize, „Нора Уебстър“
За преводача:
Елка Виденова е преводач от и на английски език. Наред с хилядите страници юридически и технически текстове, превежда художествена литература и публицистика, наръчници по икономика и книги за деца. Сред авторите, чиито книги е превеждала, се нареждат Джон Ъпдайк, Гор Видал, Малкълм Гладуел, Джошуа Ферис, Рам Чаран, Стефани Майер, Сара Дюнант.ър” от Колъм Тойбин, изд. ICU
ОТКЪС
През следващите няколко седмици Нора ходеше у Лори О’Кийф всеки вторник от два часа, макар понякога да се изпълваше с ужас от предстоящия ден още от сутринта и най-вече докато вървеше по Бак Роуд към Уифър Стрийт. Надяваше се, че Филис и семейство О’Кийф не разказват на хората, че тя се учи да пее. Не беше казала на никого в службата, дори на Елизабет. В града имаше хора, включително Джим и Маргарет, които щяха да се чудят защо се е захванала с уроци, вместо да си гледа децата и работата.
В първия час от урока Лори не ѝ даваше да пее. Караше я да легне на пода и да диша, или да стои права и да държи една и съща нота колкото се може по-дълго, или да пее гами. След това се съсредоточаваше върху първата строфа на Последната роза на лятото и я караше да не си поема въздух след думата лято, както Нора правеше досега, а да продължи с втория ред и да звучи максимално естествено, сякаш разказва история.
Странни бяха тези вторници, замисляше се понякога Нора – ето че опитваше нещо ново, излизаше от къщата и потъваше в таен свят, изолиран от реалността. Едва когато Лори сложи върху пианото две малки абстрактни картини в рамки и я накара да ги гледа, да не прави нищо друго, осен да ги гледа, едва тогава настъпи истинската промяна, не в гласа ѝ, а в нещо друго, което не можеше да определи с точност.
– Гледай ги! – нареди ѝ Лори. – Гледай ги така, сякаш се налага да ги запомниш.
– Кой ги е рисувал?
Лори се усмихна, но не отговори.
– Произволни ли са шарките? – попита Нора. – Какво означават?
– Просто ги гледай, нищо повече.
В едната имаше само линии, в другата – квадрати. Линиите бяха кафяви, квадратите – сини. Някои от линиите изглеждаха повдигнати, почти релефни.
– Не мисли, само гледай – каза Лори.
Нора не беше съвсем сигурна за нюансите, понеже и в двете картини имаше толкова сенки, колкото и цвят. Гледаше сенките, изучаваше тъмните им оттенъци, оставяше очите си да се движат от дясно наляво, да следват някоя линия към светлината, към някакво ново начало.
– Сега искам да пееш и да гледаш цветовете – обади се Лори. – Не мисли за думите или за мен, или за каквото и да било друго. Превърни това, което виждаш, в звуци.
Когато урокът свършеше, Нора се чувстваше свободна и с удоволствие предвкусваше следващите шест дни, в които нямаше да се налага да стои до пианото и да изпълнява заповеди. Една събота се разбра с Филис да се видят в бар клуба на хотел Мърфи Флъдс и я заразпитва за Лори.
– Или познава всички, включително Де Гол и Наполеон Бонапарт – отвърна Филис, – или не познава никого и е живяла в манастир. Така и не мога да разбера коя версия е вярната. А в манастира или е властвал строг обет за мълчание и постоянно преклонение, или са си прекарвали дните в пеене и разговори.
– Кара ме да правя много упражнения – каза Нора.
– Лори сама създава правилата. И определено има късмет. Били ѝ построи двете стаи и ѝ купи пианото – обясни Филис. – Важното е, че наистина умее да свири. А веднъж я чух да говори на френски, така че тази част поне е вярна.
– Защо ме изпрати при нея?
– Защото тя ме помоли. Каза, че в деня на погребението се заклела да направи всичко за теб, стига да може. Има златно сърце. Мисля, че всички бивши монахини имат добри сърца, понеже са безкрайно щастливи, че са се измъкнали от манастира. Може би не е редно да говоря така.
– Кара ме да гледам едни картини.
– Докато пееш?
– Да.
– С много малко хора го прави. Каза ли ти вече, че пеенето не е нещо, което правиш, а което живееш?
– Каза ми.
– Веднъж ми каза, че мога да пея колкото си искам, но няма да има полза. Чисто и просто не го притежавам, така ми каза.
– Какво не притежаваш?
– Нещо много важно. Но не знам как се нарича.
При следващия урок Лори каза на Нора да гледа цветовете в картината и да се опита да си представи, че постепенно се сътворяват пред очите ѝ.
– В началото не съществуват, а после постепенно се появяват, тон по тон. Пораждат се.
Последните думи прошепна съвсем тихо, а после зорко наблюдаваше как Нора се взира в сенките и нюансите.
Седна пред пианото и изсвири увертюрата. Нора се бе научила да изчаква до края на строфата, преди да си поеме дъх, и да следва тона на пианото, да отмерва ритъма според ритъма на клавишите. Сега пееше много по-ниско, отколкото говореше, и това ѝ вдъхваше увереност, позволяваше на гласа си да вибрира драматично на крайните ноти. Знаеше, че Лори я дебне дали гледа цветовете, и се беше научила да се доверява на свиренето ѝ, на такта ѝ, на умението ѝ да реагира.
Съсредоточи се с всички сили върху едно малко цветно квадратче. Нещо се раздвижи в дълбините му, нещо, което за секунда долови съвсем ясно, но щом мигна, всичко изчезна. Когато пианото спря и песента свърши, Лори не помръдна. Нора също стоеше неподвижно. В тишината на стаята я осени, че всички имат своя миг, своето време на този свят, сенки в сенките, досущ както Морис, майка ѝ и всички преди нея, досущ както тя самата току-що е сменила един дъх за друг, един звук за друг, взирайки се в непознатия свят между боята и хартията, а може би и вътре в тях.
Само след месец, след четири-пет урока, Нора осъзна, че музиката я отвежда далече от Морис, от живота ѝ с него, от живота ѝ с децата. Не само защото Морис нямаше ухо за музиката и защото музиката бе нещо, което никога не бяха споделяли. А заради наситеността на времето, което прекарваше тук – беше сама със себе си на място, където Морис никога не би я последвал, дори в смъртта.
Когато Филис спомена отново за Грамофонното общество, Нора кимна и се постара да запази сериозно изражение. От всичко, което се случваше в града, Морис и Джим, а покрай тях и Маргарет, намираха именно това ежеседмично събитие за особено смешно. Една от главните фигури на Обществото беше Томас П. Нолан, а чест гост беше един господин от Гленбриен, М. М. Ройкрофт, който притежаваше стара къща – джорджианска, ако можеше да се вярва на Филис, и голяма ферма. Живееше сам, заобиколен – според слуховете – от две хиляди плочи и няколко стаи с книги. Да наричат Томас П. Нолан Томас Пикльото Нолан, а М. М. Ройкрофт Малоумника Ройкрофт, беше постоянен извор на веселие за Морис и Джим. Двамата се смееха до забрава, Маргарет също, а момичетата, ако се случеха в стаята, поглеждаха Нора и искрено се забавляваха от факта, че майка им не намира нищо смешно в тези прякори. Нора познаваше Томас П. Нолан и ѝ допадаше колко е вежлив. На няколко пъти бе виждала М. М. Ройкрофт в странна стара кола и се чудеше какъв ли е животът му в Гленбриен и дали ходи лично до Дъблин да си купува книги и плочи, или се обажда да му ги изпратят.
А сега Филис искаше Нора да я придружава на срещите на Обществото – всеки четвъртък в хотел Мърфи Флъдс. Всяка седмица, обясни тя, един от членовете имал право да избира каква музика да слушат.
– Така опознаваш вкуса на всеки, включително и недостатъците, естествено. Най-ужасен вкус има доктор Радфорд – вечно пуска едни грандиозни, безкрайни, модерни германски произведения, които се точат оттук до сряда. Най-добър вкус има каноник Кехоу, пуска само сопрани. По тази тема знае повече от който и да е свещеник в западния свят.
– Нямам никакви плочи – каза Нора. – Или поне нямам такива, които да съм слушала през последните години.
– Тъкмо затова трябва да дойдеш. Обожават новите членове.
