По книжарниците излезе „Пустош“ от шведската авторка Стина Джаксън – нов роман след бестселъра „Сребърният път“. Наградена за най-добър роман от Шведската академия на писателите криминалисти през 2018 г., Стина Джаксън посвещава новата си книга на забравените тайни, опасните разкрития и силата на семейството.
Йодесмарк е отдалечено и забравено от бога малко градче в северна Швеция. От години жителите му постепенно го напускат и никога не се връщат. Но Лив Бьорнлунд е прекарала целия си живот там. Младата жена живее в порутена стара къща със сина си тийнейджър Симон и застаряващия си баща Видар.
Семейството няма близки или приятели, живее усамотено и тихо, a oколо тях витае някаква мистерия. Защо Лив никога не е напуснала умиращата ледена пустош? Защо работи нощни смени на малка бензиностанция, вместо да изгради нов живот другаде? Кой точно е бащата на Симон? Слуховете ги преследват на всяка крачка.
Говори се, че Видар е богат като крал. Под къщата е заровено цяло състояние, което Лив ще наследи, когато баща ѝ почине. Но Видар си е създал достатъчно врагове през годините, а митовете за баснословното му богатство правят семейството лесна мишена.
Горите шептят от тайнствени звуци, снегът удавя писъците, къщите крият човешката вина, а градчето никога не проговаря. А където има вражда, следва и убийство.
Трилърът „Пустош“ от бестселъровата авторка Стина Джаксън разказва за клаустрофобията на малкия град и неразрушимите връзки, които създаваме с места или хора. С безпогрешен усет за нарастващото напрежение „Пустош“ ни запраща в сърцето на мрака на скандинавския ноар.
„Стина Джаксън е изключителна в обрисуването на суровата скандинавска природа – и тази навън, и тази вътре в хората. Нейните романи те отвеждат в наистина тъмни кътчета, откъдето не знаеш дали ще се завърнеш, или ще останеш завинаги там.“
Фредрик Бакман, автор на „Човек на име Уве“, „Бьорнстад“, „Тревожни хора“ и др.
Из „Пустош“
Стина Джаксън
ПЪРВА ЧАСТ
РАННАТА ПРОЛЕТ НА 1998 Г.
Момичето се придвижва в нощта. Луната му се усмихва бледо, докато то върви на зигзаг между локвите, които снегът е оставил след себе си. Денонощната бензиностанция запраща неоновите си светлини над пустошта. То влиза и си купува кенче кола и пакет червено „Марлборо“. Продавачът има мил поглед, което кара момичето да извърне очи. Излиза, застава до осветената автомивка и пали цигара. Издиша дима към нощното небе и спира погледа си върху камиона, паркиран до бензиновите колонки. На шофьорското място спи мъж. Носи тъмна шапка с козирка, а брадичката му е клюмнала към гърдите. То пуска недопушената цигара на земята и я стъпква. Огрени от уличните лампи, локвите около него блестят подобно на машинно масло, докато крачи по асфалта. В далечината се чува шум от няколко самотни коли, но с изключение на това е тихо. Напрежението гъделичка гръбнака му. Щом стига до камиона, то стъпва на степенката, хваща се за огледалото и се надига, така че лицето му да е на една височина с това на спящия мъж. Сега, отблизо, вижда, че той е по-млад, отколкото си е мислило. Бузите му са засенчени от рехава брада, а на едното му ухо блести обеца.
Девойката вижда как кокалчетата на собствената ѝ ръка се доближават до стъклото. Почуква съвсем ненатрапчиво, но въпреки това мъжът се сепва и от рязкото движение шапката му пада и разкрива оплешивяващо теме. Той примигва към нея. Минава известно време, докато се осъзнае и свали прозореца.
– Какво има?
От адреналина ѝ е трудно да се усмихне. Ръката, с която стиска огледалото, вече я боли.
– Чудех се просто дали искаш компания?
Той я зяпва с отворена уста. В първия момент изглежда, сякаш ще възрази, но после кимва към свободната седалка.
– Влизай.
Тя заобикаля камиона, а очакването цъфти в корема ѝ. Извърта глава, за да провери дали някой не се крие в сенките, но единственият човек, когото вижда, е продавачът, а той не гледа навън. Почти два през нощта е и на бензиностанцията няма други коли. Ако се случи нещо, няма да има свидетели.
Мъжът вдишва тежко през устата, когато тя сяда до него.
– Така, и коя си ти?
– Просто момиче.
В кабината мирише на топлия му дъх.
– Това го виждам.
Изглежда смутен, разтърква очи с длани и я поглежда с периферното си зрение, сякаш тя е непознато животно, което не иска да раздразни.
– И как така реши, че искаш да седнеш тук, при мен?
– Ами изглеждаш самотен.
Тя го предизвиква с поглед, той ѝ се струва изплашен и това ѝ вдъхва кураж. Мъжът се подсмихва, заравя нервно пръсти в брадата си и поглежда към нея.
– Значи не си такава, дето иска пари?
Тя слага ръката си върху неговата. Сребърните ѝ пръстени проблясват като сълзи в мрака. Надява се, че той не усеща как бушува кръвта ѝ.
– Не, не съм такава.
В задната част на кабината има предостатъчно място. Той я слага да легне върху тясна койка и я хваща за ханша с тежките си ръце, докато прониква в нея. Не се събличат, правят го с панталони около глезените, едва ли не сякаш очакват някой да ги спипа. Тя вдига поглед и вижда от една снимка да ѝ се усмихва дете. Увило е пухкавите си ръце около врата на лабрадор с цвят на шоколад, който изглежда, като че ли се усмихва заедно с него. Тя отмества погледа си към смачканите завивки. Не минава дълго, преди той да изреве и да го изкара бързо от нея, за да свърши на пода. Тя се навежда и вдига бикините си. Изведнъж плачът почти я застига и тя преглъща няколко пъти, за да го задуши.
Мъжът се е оживил. Закопчава колана си с новопридобито самочувствие, като тийнейджър, който за пръв път си е легнал с момиче. Това я смайва. Колко си приличат. Мъжете.
Сядат в предната част на кабината и пушат. Отвън светът е тъмен и влажен. Между краката ѝ пари, но усещането, че има нужда да се разплаче, е отминало.
– Накъде отиваш?
– Към Хапаранда.
Диалектът му звучи забавно, сякаш пее.
– Искаш ли да те закарам? – добавя той.
Тя извърта глава, за да издиша дима.
– Отивам по-далеч от Хапаранда.
Зъбите му блестят в мрака. Не е правил такова нещо друг път. Тя вече вижда как го обземат угризения. Кимва към бензиностанцията и с глас, с който опитва да омаловажи станалото, казва:
– Мисля да си взема нещо за ядене, ти искаш ли?
– Бих изяла една канелена кифла.
– Окей, ще купя.
Вади ключа от стартера и ѝ се усмихва сдържано, преди да отвори вратата и да излезе навън. Върви с леко сближени колене и гази в локвите, без да обръща внимание на плискащата вода. Момичето го гледа и обмисля дали все пак да не тръгне с него. Може да слезе в Люлео. Чувало е, че това е доста голям град, а в градовете човек може да изчезне.
