Филмът на Арън Соркин е от точно „онези“. Никога не бих го гледал, ако не се бе вдигнал целия този шум около него. Никога не бих го гледал, ако не бе спечелил „Златен Глобус “ 2021 за най-добър сценарий и още 3 номинации, включително за най-добър филм. Е всичко това се случи. Трябваше да се гледа….

Група активисти поемат към Чикаго за да протестират пред Democratic National Convention, против участието на САЩ във войната във Виетнам. Избухват бунтове. Има ранени и убити. Започва процес срещу организаторите

Историята е базирана на действителни събития от края на 60-те години на миналия век. Не познавах случката. Не познавах последствията. Открих обаче много, много общо с българската съдебна система и не само. За това, малко по-късно.

Съдебните драми са нещо, което дълги години избягвах и не бе по-вкуса ми. Всичко се промени след сериала „Как да ти се размине за убийство„. Тук се оказа, че греша. Това не е съдебна драма или трилър. Това по-скоро клони към съдебна комедия. Няма отличаваща се роля сред участниците. Може би Еди Редмейн трябва да бъде споменат, но дори той не успява да изпъкне достатъчно. За пореден път се убеждавам, че има ли актьорско съзвездие, хората по-скоро си пречат отколкото да си помагат в изграждането на образите си. И не, не съм съгласен, че Саша Барон Коен прави роля за награди. И не, не съм съгласен, че това е негова сериозна роля. Това е герой с мозък, и също толкова налудничав и пиперлив, като Борат. Повтарям- с мозък. Това ги различава.

Яхия Абдул-Матин II и неговият герой, който е осми сред седмината е първият проблясък на предстоящото безумие. Героят му просто хвърлен там силно ми напомня на – Осама Бин Ладен и Алкайда атакуват САЩ и Световния Търговски Център, а те респективно започват война с Афганистан. Просто ей така, за да има някаква война след това. Така и героят на Яхия Абдул-Матин II е сред обвиняемите. Просто ей така, за да има още и да има черен. Финалното събитие с героят му и причината да бъде освободен от съдебен процес са може би един от малкото изключително сериозни момента в „Процесът срещу Чикаго 7“.

Еди Редмейн е героят с най-адекватно и уважително поведение сред обвиняемите. Получавайки  достатъчно екранно време той успява да се издигне малко над останалите, но все пак забива в излъчването на Нют Скамандър. Поглед в земята, силно притеснение и несигурност в поведението, когато говори не гледа човека на когото говори, а в страни. Все елементи, които изпълваха света на Роулинг, но актьорът е пренесъл и тук.

Саша Барон Коен е може би най-забавния герой от всички. Той се друса, той има яка прическа, той отговаря на съдията без да му пука, облича се в роба на съдия, съблича се в полицейска униформа и какво ли още не. Тук той е сериозен, смее се рядко, но поведението му не е сериозно. Неуспорим факт е, че в момента на разпита на героят му Саша има миг на истинско драматично просветление. То не е дело на актьорските му способности, то е дело на сценария и репликите, които трябва да изрече. Поведението му е блед оттенък на това на Борат. Май актьорът е прокълнат да бъде сравняван с Борат, който се превърна в ролята на живота му и за който преди броени дни взе Златен Глобус за главна мъжка роля.

Марк Райлънс  в ролята на адвоката на обвиняемите е друг герой, който изплува над останалите. В някои от сцените на пряка конфронтация със съдията, в сцените с разпитите и не на последно място в моментите на разговори с героя на Яхия Абдул-Матин II, той създава усещане за сила и увереност у себе си, каквито външния му вид всъщност не излъчват.

Джоузеф Гордън- Левит в ролята на обвиняващия прокурор прави достатъчно силно изпълнение и неговите интелигентност, упоритост и в крайна сметка несигурност в успехът на делото, го издигат до нивото на Еди Редмейн. Пледоарията му преди старта на процеса е може би най-силния момент на героя в целия филм. Причината обаче не е в Еди, а в съдията, който е най-българското нещо в целия филм.

Съдията Хофман (в ролята Франк Лангела) е толкова безобразна роля, така брилянтно изиграна от актьора-ветеран, че ако има герой, който да помните дълго след края на филма то това е той. Още в пледоарията на обвиняващия прокурор, той блясва и дава категорична заявка за предстоящите безумия по време на целия процес. Гледайки и слушайки решенията на съдията, неговите действия и поведение, сравненията с българската държава са неминуеми. Кой може да си позволи изгонването на съдебните заседатели преди най-ключовия свидетел по делото? Кой може да каже, ако ме убедиш, че е редно, ще ги върна! И никога да не го направи… Кой може да запуши устата на обвиняем, да го окове и да го върне на стола в съдебната зала? Кой може да повтаря непрекъснато „Моя съд!“ насред контекста от случващи се събития? Кой може да НЕ позволи на обвиняем да получи адекватна правна помощ, знаейки че адвокатът му е в болница? Кой би отказал на обвиняем да се защитава сам? Кой би си позволил да насажда клиент на адвокат, след като той самия е отказал многократно? Всичко това е напълно възможно и така брилянтно вписващо се във всичко, което сполетява България в епохата на прехода и особено през последни 10г. под управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов, че през цялото време си мислех, колко близки са всъщност САЩ и България. (безумие, а?!)

Конструкцията на сценария е добра и различна. Нямаме причина- следствие- развръзка. Имаме Завръзка/ Причина/ Следствие примесени в едно и случващи се паралелно. След тях идва и развръзката. Ние не преживяваме бунтовете и събитията, преди да стигнем до процеса. Ние започваме с него и в съответните моменти се връщаме и ставаме свидетели на конкретни мигове от въпросните бунтове. Тези погледи назад към случилото се са екшънът, напрежението и драмата, които филмът се опитва да изтипоса на преден план, за да впечатли зрителя.

Резултатът е на лице. Бунтовете и полицейското насилие са най-силната част от филма. Примесването им с документални кадри от действителните събития допълнително засилва драматичния ефект и посланието на тези отдавна приключили случки. Живеем в правова държава, човешките права и свободи са нещото, за което най-силно се борят и милеят хората в наши дни. Тогава те са били жестоко погазвани от онези с властта. Тогава, през 60-те години на миналия век в САЩ и до ден днешен в България. Всеки ден. Под всякаква форма.

„Процесът срещу Чикаго 7“ има най- американския възможен финал и на фона на добрата градация и събития преди него, той се сгромолясва. Четенето на имената, което е действителен факт, идва някак too much  за обикновения зрител- неамериканец. Патетичната музика и аплодиращата тълпа и съдията, който позволява четенето на мноооооооооооого от тези 5000 имена без да изпрати служител да го спре и само потропвайки с чукчето и крещейки, създават от финала усещане за happy end по най-плиткоумния възможен начин, който се сгромолясва секунди по-късно с финалните надписи и информацията, че всички са осъдени. Което се сгромолясва секунди по-късно, когато става ясно, че делото е върнато и всъщност са оправдани. Което…. всъщност има ли значение?

„Процесът срещу Чикаго 7“ е добър, силен и въздействащ филм. Неговият финал проваля усещането и не успява да го превърне в шедьовъра, който би могъл да бъде. Със звездния актьорски ансамбъл, силната история базирана на действителни събития и брилянтния Съдия, „Процесът срещу Чикаго 7“ е един много добър филм, който е много далеч от най-добрия филм за 2020г.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 1 = 2