Издателство Обсидиан представя „Пропаст“ от Робърт Харис
Лятото на 1914 г. Светът е на ръба на катастрофа.
Една любовна история е на косъм от огромен скандал.
Двайсет и шест годишната Вениша Стенли, интелигентна, дръзка и отегчена аристократка, има връзка с министър-председателя на Великобритания Х. Х. Аскуит. Влюбен в нея, шейсет и една годишният премиер споделя държавни и военни тайни при срещите им и в писмата, които ѝ пише всеки ден.
Докато Аскуит въвлича страната във война с Германия под влиянието на Уинстън Чърчил и други политици, млад служител на разузнаването започва да разследва изтичането на секретни документи. Изведнъж една любовна интрига се превръща в проблем за националната сигурност и заплашва да промени хода на историята.
Роман за политика, война и еротична обсесия, в която историческите факти и автентичните писма на премиера са умело преплетени с художествена измислица.
Робърт Харис (р. 1957) е британски писател, известен най-вече с историческите си романи. Завършва литература в Кеймбридж, а след това работи като журналист в различни медии, сред които Би Би Си, „Обзървър“ и „Сънди Tаймс“. Започва да пише документална проза в началото на 80-те години, но става популярен с първата си художествена творба – „Фатерланд“ (1992). Филми са правени по общо 7 от книгите на Робърт Харис – „Фатерланд“, „Енигма“, „Архангел“, „Сянката“, „Мюнхен“, „Офицер и шпионин“ и най-новата филмова адаптация е на „Конклав“. Филмът вече има 6 номинации за наградите „Златен глобус“ и 11 за „Изборът на критиците“.
Романите на Харис са преведени на 40 езика.
ОТКЪС
Беше четвъртък, късно утро в началото на юли 1914 г. Млада жена с влажна черна коса и дълги крака вървеше по Оксфорд Стрийт в посока от Серпентината в Хайд Парк към „Марлебоун“. В едната си ръка държеше капела от кремав лен, а в другата – все още мокър бански костюм и копринени чорапи, навити на топка и пъхнати в морскосиня плажна кърпа.
Макар очевидно да бързаше, младата жена не подтичваше – тротоарите бяха нагорещени от слънцето, по тях сновяха твърде много минувачи, а и не обичаше да изглежда напрегната и запъхтяна. И все пак крачеше бързо, висока и стройна, вдигнала глава и така устремена напред, че повечето хора инстинктивно се отдръпваха от пътя ѝ.
Малко след дванайсет часа тя свърна по Мансфилд Стрийт и пред нея изникна великолепна къща в джорджиански стил, лондонската резиденция на нейните родители.
От отсрещната страна на улицата пощальонът, който правеше обедната си обиколка, тъкмо бе застанал на стъпалата пред друга внушителна къща с бяла фасада и двойна врата и търсеше нещо в чантата си.
С малко късмет младата жена щеше да пристигне точно навреме.
Тя пресече улицата, поздрави пощальона, заобиколи го, изкачи стъпалата пред широката входна врата и се озова в душния летен сумрак на фоайето.
Пощата лежеше в телената кошничка, закачена под процепа на вратата.
Младата жена извади познатия плик секунди преди от вътрешността на къщата да се появи прислужник, който да отнесе пощата на баща ѝ. Тя скри писмото в капелата си, връчи на прислужника останалата част от кореспонденцията и тръгна нагоре по стълбите. Едва бе изкачила половината стъпала, когато от салона долетя гласът на майка ѝ лейди Шефилд:
– Как беше на басейна, миличка?
– Божествено! – отвърна младата жена, без да забавя крачка.
Затвори вратата на стаята си, пусна на пода нещата, които държеше, метна капелата на тоалетката, съблече роклята си през главата и се хвърли на леглото.
Легнала по гръб, тя вдигна плика с двете си ръце.
Г-ца Вениша Стенли
Мансфилд Стрийт №18,
Портланд Плейс, Лондон
Пъхна показалец под ъгъла на капачето, разкъса плика и извади един-единствен лист дебела хартия, сгънат на две и с дата от същия ден.
2 юли 1914 г.
Тази сутрин съм в далеч по-добро разположение на духа благодарение най-вече на теб. Надявам се да не съм ти развалил настроението вчера. Ти беше толкова мила и отзивчива и ми помогна както винаги. Благодаря ти от цялото си сърце. Предполагам, че в този момент плуваш някъде в компанията на лейди Скот. А мен ме очаква поредният скучен ден, включително аудиенция при Краля в 16:30 ч. Отолайн ме покани на вечеря, затова може и да успея да те зърна поне за миг… Бог да те благослови, скъпа.
Писмото не беше подписано. Напоследък беше станал по-предпазлив и не споменаваше нито нейното, нито своето име.
Вениша го прочете отново. Той очакваше незабавен отговор и щеше да се изнерви, ако не го получеше, макар от раздялата им вчера да не се бе случило нищо интересно. Тя отнесе писмото до тоалетката, седна, огледа без особен интерес лицето си в огледалото и извади лист хартия. Разви капачката на автоматичната си писалка, замисли се за миг и започна да пише бързо.
Току-що се прибрах след доста освежаващо плуване в Серпентината с Катлийн. Признавам, че апатичният ми бруст изобщо не може да се сравнява с нейния енергичен кроул. Трябва да отбележа, че общувахме цял час, без тя да спомене покойния си съпруг или Южния полюс. Истински рекорд, нали? Водата беше приятно хладна, макар да имаше твърде много хора. Какво лято! Горещо като преди три години. Толкова съм щастлива, че те намирам в по-ведро настроение. Не се съмнявам, че ще се справиш с Ирландския въпрос, колкото и заплетен да е. Ти винаги се справяш. Скъпи, не мога да дойда у Отолайн тази вечер, тъй като обещах на Едуард и Казака да се включа в техния вечерен круиз от „Уестминстър“ до Кю Гардънс. Знаеш, че предпочитам да прекарам това време с теб. Ще се видим утре.
С цялата ми любов
Бързото писане не се отрази на характерния ѝ стилен калиграфски почерк, красив и ясен, излязъл сякаш от печатарска преса. Тя също не подписа писмото. Подухна лекичко още влажното мастило, написа адреса – До министър-председателя, Даунинг Стрийт №10, Лондон, – залепи марка от едно пени и повика Едит, своята надеждна и дискретна прислужница от германско-швейцарски произход. През 1914 г. пощенските служби в Лондон разнасяха кореспонденцията дванайсет пъти дневно. Премиерът щеше да получи писмото ѝ още същия следобед.
