„Прокълнати корони“ от Катерин Дойл и Катрин Уебър

Издателство Ибис представя продължението на „Две корони“ –  „Прокълнати корони“ от Катерин Дойл и Катрин Уебър

СЕСТРИ СПЛОТЕНИ. ЦАРСТВО РАЗДЕЛЕНО. 

Кралиците близначки Рен и Роуз са си възвърнали властта над Еана, но не всички са щастливи, че кралството се управлява от вещици. Затова Роуз планира обиколка, с която двете със сестра ѝ да спечелят доверието на поданиците си.

Рен обаче не може да спре да мисли за баба им, Банба, която все още е затворничка в Гевра. Затова тя се промъква тайно на кораб, отплаващ към ледения север, където крал Аларик ѝ предлага смъртоносна магическа сделка в замяна на свободата на Банба. В отчаянието си Рен я приема, но заклинанието ѝ води до неочаквани и опасни последствия.

Междувременно кралската обиколка на Роуз е прекъсната от мистериозен непознат, който твърди, че е от отдавна изгубеното Целунато от слънцето кралство. Затова тя и Шен Ло се отправят към гадателите в Амарах в търсене на отговори.

Докато бунтовници заплашват властта на Рен и Роуз, древно проклятие се надига от мрака. Двете сестри отново трябва да обединят усилията си, защото бъдещето на Еана зависи изцяло от тях…

 ОТКЪС

Глава 1 

Рен

Короната на Рен Грийнрок беше прекалено тясна. Обръчът стягаше слепоочията ѝ и се впиваше в черепа ѝ. Мъчеше се да не разкриви лице, докато, застанала до своята близначка на балкона на двореца Анадон, съзерцаваше кралството, за което се бяха борили толкова упорито. Все още ѝ беше трудно да повярва, че то беше нейно. Или поне половината от него. Двете с Роуз се бяха съгласили да си го поделят.

Въпреки това нервите ѝ бяха опънати. От сутринта се тревожеше за този миг, подготвяйки се за най-лошото. Като се имаха предвид събитията от последните няколко дни, които включваха злополучната гибел на годеника на Роуз, гевранския принц Ансел, в сватбения им ден, последвана почти незабавно от добре дошлата смърт на Уилем Ратборн, техния вероломен Кралски дъх, Рен не бе очаквала да дойдат много хора, още по-малко пък – доброжелателно настроени, ала ето че отвъд портите се беше събрало възторжено множество. Ликуващи хора от Ешлин и други градове бяха дошли, за да поднесат своите благопожелания на близначките в деня на коронацията им. Тълпата беше толкова многочислена, че стигаше чак до гората. Хиляди усмихнати лица бяха обърнати към белия палат и летният ветрец носеше възторжените им възгласи. Бяха дошли, за да почетат Рен и Роуз, новите кралици на Еана.

Близначките стояха на балкона, пременени в най-красивите си дрехи и чисто нови корони, и попиваха обожанието на множеството като слънчеви лъчи. Заедно, те грееха като пътеводна светлина – обещание за една нова ера, в която вещици и онези обитатели на Еана, които не бяха надарени с магия, ще могат да живеят заедно в хармония, а отколешните суеверия и недоверие най-сетне ще останат в миналото. Беше ден на възможности и обещание за по-добри дни. Или поне щеше да бъде, ако главата на Рен не пулсираше от болка.

– Престани да се мръщиш – каза Роуз с крайчеца на устата си. – Ще си помислят, че си нещастна.

Рен хвърли кос поглед на сестра си. Широката и искряща усмивка на Роуз не слизаше от лицето ѝ вече цял час. Също толкова отдавна махаше, вдигнала високо ръка над главата си, така че всеки мъж, жена и дете, събрали се под двореца, да я видят и да знаят, че са добре дошли. Обичани. На Роуз тези неща ѝ идваха отвътре. Родена беше за това.

Рен никога не се беше чувствала по-неподготвена. В началото усмивката върху лицето ѝ бе дошла лесно, изненадата от възторжените възгласи, разнесли се, когато отвориха вратите на балкона, я бяха изпълнили с прилив на облекчение. Сега обаче енергията ѝ намаляваше. Беше се усмихвала и махала толкова дълго, че ръката ѝ беше отмаляла. Тя беше отмаляла. И нищо чудно. Та нали беше израснала сред вещиците на брулените от вятъра брегове на Орта, далеч от великолепието и церемониите на двореца Анадон и цялото търпение и благоприличие, които се очакваха от една принцеса.

– Колко дълго трябва да стоим тук? – изсъска тя. – От цялото това махане ужасно огладнях. И главата ме боли.

Роуз улови свободната ѝ ръка. Стисна я и по ръката на Рен се разля топлина. Целебна магия. Миг по-късно главоболието ѝ изчезна.

– Готово. – Роуз я пусна и въздъхна. – Край на оплакванията.

Рен оправи усмивката си и отново се залови да маха с ръка. Главата ѝ беше много по-добре, ала гърдите ѝ все още бяха стегнати. Въпреки целителната си магия Роуз не можеше да излекува болката в сърцето на сестра си. Тя разцъфваше в Рен като тъмно цвете, напомняйки ѝ за Банба. Минал бе само ден, откакто неустрашимата им, корава баба бе отвлечена от горящата Гробница на Бранителя от крал Аларик и безмилостните му войници. Бяха я завлекли на един от корабите си, преди Рен да успее да се добере до нея. Последните ѝ мигове не даваха мира на Рен, несправедливостта на станалото се гърчеше в нея като змия.

Рен бе станала кралица, точно както бе искала баба ѝ, ала Банба не беше тук, за да го види. За да ѝ помогне. Вместо това беше пленница на крал Аларик, младия, свиреп крал от северния континент, който хранеше мрачен интерес към вещиците. Рен обаче възнамеряваше да промени това. Беше се зарекла пред себе си (и пред Роуз), че ще намери начин да спаси баба им от ледената паст на Гевра.

Веднага щом престанеше да се усмихва и да маха с ръка.

Рен улови мига, в който погледът на Роуз се спусна към вътрешния двор, където Шен Ло се облягаше на ръба на фонтана пред входа към вътрешния дворец. Едната му ръка беше вдигната над челото, за да закрие очите му от слънцето, другата беше потопена в кристалната вода.

Усмивчицата му издаваше, че не спи. Не беше нужно да види очите му, за да е сигурна, че се любува на Роуз в естественото ѝ обкръжение. И на това как Рен се гърчи като риба на сухо.

– Рен, виж! – изписка Роуз и отново сграбчи ръката ѝ. – Хвърлят цветя над портата.

Рен вдигна очи тъкмо навреме, за да види как една яркочервена роза тупна във вътрешния двор. А после още една и още една. Цял букет рози бяха пръснати върху камъните – розови, жълти, червени и пурпурни – и продължаваха да валят над портата.

– Рози – изкиска се Рен. – Наистина те обичат.

– Ще обикнат и теб. – Роуз изпрати въздушна целувка към множеството и от събралите се хора се надигна възторжен вик. Роуз направи сложен пирует, спечелвайки си още един. – Веднага щом те опознаят.

– Стига само да не започнат да мятат мъртви мушитрънчета над стените.

– О, не бъди толкова мрачна.

Рен изпрати демонстративно целувка към множеството, изтръгвайки още възгласи и викове. Във вътрешния двор под тях Шен се смееше и зъбите му проблясваха на следобедното слънце.

– Това е прекалено лесно – заяви Рен, докато пращаше още една въздушна целувка. – Дали да не направя някое салто?

Роуз я сграбчи за лакътя.

– Да не си посмяла!

Рен избухна в смях.

В същия миг тълпата се устреми напред и портата простена. Ръце се протегнаха между златните пречки, борещи се за малко място, а един-едничък изгнил домат политна над шпиловете. Издигна се във въздуха като на забавен кадър, ставайки все по-голям, докато се приближаваше. За щастие, не можа да стигне до балкона и се приземи във вът-решния двор с решително пльос.

Дрезгав крясък се издигна над ликуващите възгласи.

– ДОЛУ ВЕЩИЦИТЕ!

Във вътрешния двор Шен се изправи рязко.

Усмивката на Роуз посърна.

Рен престана да маха.

– Мисля, че приключихме за днес.

– Не му обръщай внимание. – Роуз бързо се овладя. – Беше просто един домат.

– Два – каза Рен, когато още един изгнил плод прелетя над портите. Видя как Шен се стрелна през вътрешния двор, мъчейки се да различи протестиращия в множеството, а може би да види дали беше само един. Тълпата все още напираше към портата, сякаш нещо – или някой – ги тласкаше напред.

Когато вторият домат цопна във фонтана, Роуз се отдръпна от балкона.

– Е, добре – каза, изпращайки една последна театрална целувка на множеството.

Отново се надигнаха ликуващи възгласи, заглушавайки друг вик, ала Рен би могла да се закълне, че чу вятърът да довява думата „вещица“. Близначките се оттеглиха, като нарочно се смееха весело, докато не се върнаха в сигурността на тронната зала и вратата на балкона се затвори след тях.

Смехът им секна едновременно.

– Е, това беше притеснително – заяви Рен.

Роуз сбърчи нос.

– Какво хабене на храна.

– Знаех си, че всички онези ликуващи викове бяха прекалено хубави, за да са истина. – Рен прокара ръце през косата си и свали короната си. Така беше много по-добре. – Жителите на Еана не искат да бъдат управлявани от вещица, Роуз. Дори такава, която познават.

Роуз махна пренебрежително с ръка.

– О, моля ти се. От този малък протест не може да се приготви дори купичка супа. Не е нужно да бъдеш толкова драматична.

Само че то беше по-силно от Рен. Без Банба до нея всичко ѝ е струваше погрешно и омърсено. Стомахът ѝ беше свит на топка и онези две думички, долу вещиците, още повече влошаваха нещата.

– Просто се опитвам да бъда реалист. – Стъпките на Рен отекнаха след нея, докато отиваше към трона.

Това бе най-голямата зала в двореца; таванът беше позлатен, по стените висяха картини в позлатени рамки, а изумруденозелени завеси придаваха съвсем мъничко топ-лина на стаята. Преди няколко часа тя беше пълна с посланици и благородници от всички краища на страната (както и вещиците от Орта), но сега беше празна, с изключение на близначките и стражите, които бдяха над тях.

Рен се отпусна върху кадифената възглавница и стисна основата на носа си, мъчейки се да успокои бушуващите в главата ѝ мисли. Уилем Ратборн може и да беше мъртъв, ала бе оставил след себе си цял куп проблеми. В продължение на осемнайсет години злият Кралски дъх бе проповядвал същата омраза, като на отдавна загиналия Бранител на кралството, настройвайки страната против вещиците. На Рен и Роуз щеше да им се наложи да направят много повече от това да помахат от балкона в продължение на няколко часа, за да променят мисленето на хората. И докато не го стореха, вещиците, които бяха дошли от Орта преди броени дни, щяха да са принудени да останат в Анадон, където можеха да бъдат защитени от онези в кралството, които все още им мислеха злото.

Рен разтърка една нова болка в слепоочията си. Ако беше тук, баба ѝ щеше да знае точно как да постъпи. Щеше да сложи ръка на рамото ѝ и да ѝ вдъхне сили с няколко добре подбрани думи така, както само тя можеше да го стори.

– Мислиш за Банба, нали? – Ето че Роуз беше пред нея със същото загрижено изражение на лицето. – Нищо чудно, че си толкова неспокойна. Нали ти казах, че ще си я върнем.

– Кога? – попита Рен нетърпеливо. – Как?

– Ще напиша стратегическо писмо на крал Аларик. От един монарх до друг – отвърна Роуз с такава увереност, че Рен си позволи да изпита надежда, че може и да подейства. – Предполагам, че емоциите все още са разгорещени след смъртта на горкия Ансел. – Роуз потръпна при споменаването на принца, спомнила си несъмнено колко отчаяно се бе опитала да го спаси само за да се провали. – Може би малко дипломация и едно грижливо оформено извинение ще помогнат. Ще видя дали е готов на преговори за освобождаването на Банба. Веднага щом множеството се разотиде, ще сляза в конюшнята.

– Ще дойда с теб.

– Предпочитам да оставиш дипломацията на мен. – Роуз я потупа по ръката. – Може и да си кралица, но ще е нужно известно време, докато се научиш на кралско държание.

Рен я изгледа сърдито.

– Какво означава това?

– Означава, че виждам камата, която се подава от корсажа ти, и знам, че към глезена ти е прикрепена още една – отвърна Роуз добронамерено. – А в тези деликатни преговори, скъпа ми сестричке, перото ще бъде много по-могъщо от меча.

– Е, добре. Но ако грешиш и с Банба се случи нещо, ще забия голям, лъскав меч в леденото сърце на Аларик Фелсинг.

– О, Рен, аз никога не греша. – Роуз повдигна полите на роклята си и се отдалечи с лека стъпка, отправяйки очарователна усмивка на сестра си през рамо.