Издателство Изток-Запад с ново заглавие в Колекция „Красноглед“– „Проект „Истина““ от Клеър Пули!
В свят, в който можеш да бъдеш какъвто пожелаеш, бъди добър!
Удряй камбаните, които все още могат да звънят.
Забрави за съвършенството.
Във всяко нещо има пукнатина.
По този начин прониква светлината.
„Човек не може неопределено дълго да живее с две лица – едно за пред хората, а друго за себе си, – без накрая да се обърка кое от тях е истинското.“ Всички ние имаме своите неизказани копнежи и спотаени страхове, представяме се за нещо друго – перфектният родител, който търси утеха в алкохола; успялата бизнес дама, която всъщност повече от всичко друго иска семейство; ексцентрикът, който смята, че е загубил идентичността си. Но какво ще стане, ако признаем пред някого онова, което ни плаши, но и до голяма степен ни определя?
Предизвикваме ви да поемете на пътешествие към дълбоко скритото в сърцето си, към онова, което придава смисъл на живота ви. Проект „Истина“ ще бъде вашият водач.
Книгата преплита съдбите на няколко лондончани, търсещи смисъл в живота, но криещи в себе си по някое несбъднато желание. Ексцентричният седемдесет и девет годишен художник Джулиан Джесъп „забравя“ в местно кафене своя тетрадка озаглавена Проект „Истина“. В нея той разказва за живота си, но така, както не би го сторил пред познат – за самотата след смъртта на съпругата му Мери и за усещането, че е станал невидим. Според него всички ние лъжем за живота си, разказваме малки неистини, украсяваме, но какво ще стане, ако кажем истината?
Накрая на своя разказ Джулиан предизвиква открилия тетрадката да направи същото.
Собственичката на кафенето, в което художникът я забравя – Моника – също описва своите тайни копнежи и на свой ред „забравя“ тетрадката. Така постепенно се сформира малка група от съмишленици, които се стремят да преодоляват недостатъците си и да помогнат на околните да се себеразкрият. Неусетно – докато се стараят безкористно да помогнат да другия – всеки от тях започва да открива себе си и своето щастие.
Няма да ви е трудно да се припознаете в някой от героите. Използвайки различни похвати, Клеър Пули създава реалистично и живо описание на хора от различни социални групи, с различно образование, професии и мечти. Опирайки се на малки детайли от ежедневието им, авторката ще ви убеди, че те са толкова истински, колкото самите вие.
За първоначалната идея зад създаването на книгата Пули разказва в интервю: Когато преди пет години спрях да пия (след години на зависимост), започнах да пиша в интернет като терапия. Разказването на моята истина в блог не само преобрази живота ми, но и живота на хиляди хора, които го четат. Това ме накара да се замисля какво ще се случи, ако други хора кажат истината за живота си. Не в блог, а в действителна тетрадка – по старомодния начин…
В книгата във всяка глава на фокус е историята на различен герой. Избора на този творчески похват авторът обяснява така:
Форматът на книгата наистина идва от ключовата идея. Историята се върти около зелена тетрадка, в която шест пълни непознати споделят своите истини. Тъй като тя се предава от един човек на друг, така историята се разказва от перспектива на тези различни хора.
Мисля, че книгата засяга теми, които вълнуват всички – разликата между възприятието и реалността; начина, по който постоянното изобразяване на перфектния живот ни кара да се чувстваме неадекватни и недостатъчно добри и факта, че общуваме с хиляди хора и въпреки това много от нас са самотни. Мисля, че всички копнеем за местната общност, искрено приятелство и честност и това е, което описах в романа си – казва още Пули.
Отзиви:
„Красива книга с невероятно послание, перфектна за нашето време“
Джил Сантополо, автор на бестселъра „Светлината, която изгубихме“
„Противоотрова на съвременния свят“
Globe and Mail (Canada)
„Книга ви дава да разберете, че животът на никого не е такъв, какъвто изглежда.“
Good Morning America
„Обичам Проект „Истина“. Той има толкова интригуващо начало, прекрасни герои и е напълно правдив за лъжите, които всички разказваме. Това е находчива, ободряваща книга, която забавлява и ви кара да мислите.“
Софи Кинсела
За автора
Клеър Пули работи в сферата на рекламата над 10 години, преди да стане майка на пълен работен ден.
По-късно създава блог, който има близо три милиона посещения. Освен това води беседи за TEDx и участва в подкастове.
Дебютният роман ѝ – Проект „Истина“ е вдъхновен от нейния собствен опит да разкрие грубата истина за перфектния ѝ на пръв поглед живот. Романът е издаден тази година и правата за него вече са купени в над 30 държави.
ОТКЪС
Тя беше опитала да върне тетрадката. Още щом разбра, че е забравена, я грабна и хукна след необикновения ѝ притежател. Но него вече го нямаше. За човек на неговите години се движеше изненадващо бързо. Може пък да не искаше да бъде намерен.
Беше обикновена бледозелена тетрадка като онези, които тя бе носила със себе си на училище, с подробности за домашните работи. Приятелите ѝ покриваха учебниците си с драскулки: сърца, цветя и имената на най-новите им възлюбени, но Моника не обичаше да драска. Изпитваше твърде голямо уважение към ученическите принадлежности.
На предната корица имаше две думи, изписани с калиграфски почерк:
Проект ”Истина“
С по-дребни букви в единия долен ъгъл беше написана датата: октомври 2018 г. Може би, помисли си Моника, ще има и адрес или поне име от вътрешната страна, тъй че да може да я върне. Макар на външен вид да изглеждаше непретенциозна, тетрадката някак създаваше впечатлението, че крие важни неща.
Тя отгърна предната корица. На първата страница бяха изписани само няколко параграфа.
Колко добре познавате хората, които живеят близо до вас? Доколко те ви познават? Поне знаете ли имената на съседите си? Бихте ли забелязали, че имат проблеми или че не са напускали дома си в продължение на дни?
Всички лъжем за живота си. Какво би станало, ако решите да споделите истината? Ако разкриете единственото нещо, което ви определя, което поставя всичко друго, свързано с вас, на мястото му – не в интернет, а с истинските хора около вас?
Може би нищо. А може, разказвайки тази история, да промените живота си или пък живота на човек, когото още не сте срещнали.
Точно това искам да открия аз.
На следващата страница имаше още написан текст и Моника изгаряше от любопитство да го прочете, но сега беше най-натовареният час от деня в кафенето и тя знаеше, че е изключително важно да не изостава от графика за деня. Това водеше до хаос. Пъхна тетрадката в нишата до касовия апарат заедно с излишните менюта и рекламните листовки от най-различни доставчици. Ще я дочете по-късно, когато може да се съсредоточи истински.
Моника се изтегна на дивана в апартамента си над кафенето с голяма чаша совиньон блан в едната ръка и изоставената тетрадка в другата. Въпросите в нея, които прочете тази сутрин, я бяха тормозили часове наред, изисквайки отговори. Цял ден тя бе разговаряла с хора, сервирала кафе и кексчета, бъбрила за времето и най-новите клюки за известни личности. Но кога за последен път беше споделила с някого неща за себе си, които наистина имаха значение? И какво всъщност знаеше за другите, освен дали обичат мляко в кафето си, или захар в чая? Отвори тетрадката на втората страница.
Казвам се Джулиан Джесъп. На седемдесет и девет години съм и съм художник. През последните петдесет и седем години живея в Челси Студиос на „Фулъм Роуд“.
Това са основните факти, но ето я истината: самотен съм.
Често минават цели дни, без да разговарям с някого. Понякога, когато се налага да говоря (защото някой ми се е обадил заради вноските по застраховката например), установявам, че гласът ми е пресипнал, свил се е, загубил се е в гърлото ми от неупотреба.
Възрастта ме е направила невидим. Това наистина ме измъчва, защото винаги са ме забелязвали. Всички знаеха кой съм. Не беше нужно да се представям, просто заставах на прага и името ми се разнасяше, плъзваше из стаята като вълна от шепот, следвана от множество скришни погледи.
Обичах да се застоявам пред огледалото и минавах бавно покрай витрините, проверявайки как ми стои сакото или дали е загладен перчемът ми. Сега, ако случайно мерна отражението си, едва се разпознавам. Ирония на съдбата е, че Мери, която с удоволствие би приела неизбежното остаряване, си отиде на шейсет, сравнително млада, докато аз съм още тук, принуден да гледам как постепенно се разпадам.
Като художник, бях свикнал да наблюдавам хората. Анализирах взаимоотношенията им и забелязвах, че винаги има баланс на силите. Единият партньор е по-обичаният, а другият – по-любвеобилният. Аз трябваше да бъда най-обичаният. Сега разбирам, че съм приемал Мери за даденост, с нейната обикновена, здрава, розовобузеста хубост и постоянната ѝ грижовност и надеждност. Научих се да я ценя чак след като си отиде.
Моника поспря, за да обърне страницата и да пийне глътка вино. Не бе убедена, че харесва особено Джулиан, макар да го съжаляваше. Подозираше, че той би избрал неприязънта пред съжалението. Продължи да чете.
Докато Мери живееше тук, малката ни къща беше винаги пълна с хора. Децата от квартала все влизаха и излизаха, а Мери ги обсипваше с истории, съвети, безалкохолни напитки и снаксове „Монстър Мънч“. По-малко успелите ми приятели художници непрекъснато се отбиваха за вечеря без предупреждение, заедно с най-новите модели, които ми позираха. Мери доста добре играеше ролята на домакиня пред другите жени и сигурно само аз забелязвах, че никога не им предлагаше шоколадови бонбони с кафето.
Все бяхме ангажирани. Социалният ни живот се въртеше около художествения клуб „Челси“ и бистрата и бутиците по „Кингс Роуд“ и „Слоун Скуеър“. Като акушерка, работното време на Мери беше дълго, а аз кръстосвах страната, рисувайки портретите на хора, които се смятаха за достойни да запечатат образа си за идните поколения.
Всяка петъчна вечер след края на шейсетте години, в 5 часа следобед, имахме навика да ходим пеша до близкото гробище Бромптън, което беше удобно място за срещи за всичките ни приятели, тъй като четирите му краища свързваха Фулъм, Челси, Саут Кенсингтън и Ърлс Корт. Прекарвахме уикенда си край гроба на адмирал Ангъс Уайтуотър. Не че бяхме познавали адмирала, той просто имаше впечатляваща хоризонтална плоча от черен мрамор над последното си място за покой, която прекрасно изпълняваше ролята на маса за питиетата ни.
В много отношения аз умрях заедно с Мери. Не отговарях на никакви телефонни обаждания и писма. Оставих боите си да засъхнат върху палитрата и в една непоносимо дълга нощ унищожих всичките си незавършени платна; разкъсах ги на многоцветни ленти, после ги накълцах на конфети с шивашката ножица на Мери. Когато около пет години по-късно най-сетне излязох от пашкула си, съседите се бяха преместили, приятелите ми се бяха отказали от мен, агентът ми ме беше отписал и тогава осъзнах, че съм станал невидим. Бях претърпял обратна метаморфоза: от пеперуда в гъсеница.
И до днес всяка петъчна вечер вдигам чаша с любимия на Мери бейлис „Айриш Крийм“ на гроба на Адмирала, но сега сме само аз и призраците от миналото.
Това е моята история. Моля, не се притеснявайте да я изхвърлите в контейнера за рециклиране. Или пък може да решите да разкажете собствената си истина на тези страници и да предадете нататък моята малка тетрадка. Възможно е да ви се отрази катарзисно, както стана с мен.
Онова, което следва, зависи от вас.
