ИК БАРД представя „Проектът „Аве Мария““ от Анди Уеър, автор на „Марсианецът“

Роман с чара и въображението на най-доброто от Хайнлайн и Азимов!

 Джордж Мартин

Един самотен астронавт трябва да спаси Земята от катастрофа в този невероятен нов научно-фантастичен трилър от бестселъровия автор на „Марсианецът“.

 Райланд Грейс е единственият оцелял участник в отчаяна, съдбоносна мисия – и ако се провали, човечеството и самата Земя ще загинат.

 Само дето в момента той не го знае. Не помни дори собственото си име, а камо ли природата на своята задача или как да я изпълни.

 Знае единствено, че е спал много, много дълго време. И току-що се е събудил, за да открие, че се намира на милиони километри от дома, само с два трупа за компания.

 Колегите му от екипажа са мъртви и докато спомените му се завръщат мъгляво, той осъзнава, че е изправен пред невъзможна задача. Съвсем сам на този малък кораб, сглобен набързо от всички правителства и космически агенции и запратен в дълбините на космоса, от него зависи да се справи със заплаха, която грози с гибел целия ни вид.

 И благодарение на един неочакван съюзник, той може би има шанс.

 Отчасти научна мистерия, отчасти зашеметяващо междузвездно пътешествие, „Проектът „Аве Мария“ е разказ за открития, теории и оцеляване, който си съперничи с „Марсианецът“ – и същевременно ни отвежда на места, които не сме и сънували.

ОТКЪС

1.

– Колко е две плюс две?

Нещо в този въпрос ме дразни. Уморен съм. Потъвам отново в сън.

Минават няколко минути и пак го чувам.

– Колко е две плюс две?

Мекият женски глас е лишен от емоции и интонацията му е същата като първия път. Компютър. Някакъв компютър ми досажда. Раздразвам се още повече.

– Ствнмр – изломотвам. Изненадан съм. Исках да кажа „Остави ме на мира“ – напълно разумен отговор по мое мнение, – но не можах да го изговоря.

– Неправилно – казва компютърът. – Колко е две плюс две?

Време е за експеримент. Ще се опитам да кажа „здрасти“.

– Здрррх? – хъхря.

– Неправилно. Колко е две плюс две?

Какво става? Иска ми се да разбера, но не разполагам с кой знае какви данни. Не виждам. Не чувам нищо друго, освен компютъра. Дори не усещам нищо. Не, не е вярно. Усещам нещо. Лежа. Лежа на нещо меко. Легло.

Мисля, че очите ми са затворени. Това не е толкова зле. Значи трябва само да ги отворя. Опитвам се, но нищо не става.

Защо не мога да си отворя очите?

Отворете се.

Хайде… отворете се!

Отваряйте се, мамка му!

Ооо! Този път усетих трепване. Клепачите ми помръднаха. Усетих го.

Отворете се!

Клепачите ми се надигат бавно и ослепителна светлина опърля ретините ми.

– Глъм! – казвам. С титанично усилие на волята задържам очите си отворени. Всичко е бяло с отсенки на болка.

– Регистрирано е движение на очите – съобщава мъчителят ми. – Колко е две плюс две?

Белотата отслабва. Очите ми постепенно се приспособяват. Започвам да различавам форми, но засега нищо смислено. Да видим… мога ли да си движа ръцете? Не.

Краката? Пак не.

Мога обаче да движа устата си, нали? Вече казах някои неща. Не и разбираеми неща, но все пак.

– Чттт.

– Неправилно. Колко е две плюс две?

Формите започват да добиват смисъл. Намирам се в легло. То е някак… овално.

Отгоре светят светодиодни лампи. Камери на тавана следят всяко мое движение. Колкото и да е зловещо това, много повече ме притесняват роботските ръце.

Двете стоманени арматури висят от тавана. Всяка от тях има комплект обезпокоително пробивни на вид инструменти на мястото на дланите. Не мога да кажа, че тази гледка ми харесва.

– Чтттт… ррр… ииии – изграчвам. Дали ще свърши работа?

– Неправилно. Колко е две плюс две?

Мамка му! Събирам цялата си воля и вътрешни сили. Също така започвам да се паникьосвам леко. Добре. Използвам и това.

– Ччетттииррриии – изричам най-накрая.

– Правилно.

Слава богу. Мога да говоря. В известен смисъл.

Въздъхвам облекчено. Я чакай…

Току-що управлявах дишането си. Вдишвам пак. Преднамерено. Устата ме боли. Гърлото ме боли. Но това си е моята болка. Имам контрол.

Нося дихателна маска. Тя е долепена плътно към лицето ми и е свързана с маркуч, който води зад главата ми.

Мога ли да стана?

Не. Но мога да си мърдам малко главата. Поглеждам надолу към тялото си. Гол съм и съм свързан с повече тръбички, отколкото мога да преброя. Има по една във всяка ръка, по една във всеки крак, една в „мъжкото ми достойнство“ и две, които изчезват под бедрото ми. Предполагам, че едната е напъхана там, дето слънце не огрява.

Това не може да е хубаво.

Освен това съм покрит с електроди. Сензорни лепенки като онези за ЕКГ, само че са навсякъде. Е, поне са само върху кожата ми, вместо да са забучени в мен.

– К… – изхриптявам. Опитвам пак. – Къде… съм?

– Колко е корен кубичен от осем? – пита компютърът.

– Къде съм? – повтарям. Този път ми е по-лесно.

– Неправилно. Колко е корен кубичен от осем?

Поемам си дълбоко дъх и заговарям бавно.

– Две по e на степен две i π.

– Неправилно. Колко е корен кубичен от осем?

Само че не е неправилно. Просто исках да видя колко е умен компютърът. Отговорът: не много.

– Две – казвам.

– Правилно.

Чакам още въпроси, но компютърът изглежда задоволен.

Уморен съм. Потъвам отново в сън.

Събуждам се. Колко ли дълго съм спал? Трябва да е било доста, защото се чувствам отпочинал. Отварям очи без никакво усилие. Има напредък.

Опитвам се да размърдам пръсти. Те шават според инструкциите ми. Добре. Това вече е нещо.

– Регистрирано е движение на ръката – казва компютърът. – Стойте неподвижно.

– Какво? Защо…

Роботските ръце посягат към мен. Бързи са. Преди да разбера, са махнали повечето тръбички от тялото ми. Нищичко не усещам. Макар че кожата ми и без това е някак изтръпнала.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

86 − 85 =