Ридли Скот е един изхабен старец. В началото на кариерата си докато гореше и твореше, той създаде „Пришълецът“ и „Блейд Рънър“. Доста години по-късно създаде „Гладиатор“. А след него никога не създаде филм, който да се доближава до тези 3. Подобно на Шиамалан и неговите „Шесто чувство“ и „На парчета“. Подобно и на Кристофър Нолън с „Мемето“, „Черният рицар“ и „Генезис“.
„Кучешки звезди“ е най-голямото разочарование, което режисьорът е поднасял от твърде много време насам. Любим жанр! ЛЮБИМ! „Живите мъртви“, „Последните оцелели“, „Пътят“ на Кормак Макарти, какво ли още не… Светът след апокалипсиса е нещо, което винаги ме е вълнувало и има специално място в моето сърце. Интересът ми към „децифровизовният“ сват и връщането към първичното, е от десетилетия и всеки филм и книга на тази тематика ме връщат сякаш у дома. „Кучешки звезди“ не ме върна никъде. Отпрати ме.
Ридли Скот е създал филм без душа, без съдържание, отклонил се е от романа, не е имал финалната дума и е работил под ръководството на своите продуценти. Резултата е „Кучешки звезди“- филм, какъвто той никога не е правил и какъвто очевидно не може да направи.
Не съм чел книгата. Никога. След като изгледах филма попрелистих насам- натам за да видя какви са разликите. Прочетох фрапантни неща. Но няма да се фокусирам върху тях. Книгата е дълбок, минималистичен разказ за човечеството след апокалипсиса и разбирането, че е възможно дори там да има доброта.
„Кучешки звезди“ на Ридли Скот не знае за какво се разказва. Историята не е способна да реши дали е драма, дали е екшън, дали е трилър за оцеляване, дали е история за любов. Лутайки се между всичко това и притиснат от продуцентите да натъпка случващото се с лоши хора и мега злодей, режисьорът го е лишил с от най-голямата му сила. Неговата простота и минимализъм.
Най-силните моменти трябваше да бъдат сцените с кучето, гледането на звездите и полетите със самолета. Усилието на Скот да ги превърне в незабравими мигове се проваля, но тук идва на помощ композитора, който носи толкова силна музика изпълнена с мир, спокойствие и широта, че всеки полет те кара да извикаш в съзнанието си думи, като „величествено“, „красиво“ и „зелено“. На няколко пъти по време на полетите си спомнях, кога за последно съм гледал толкова силна, въздействаща и зелена планина (преди 20г. в „Планината Броукбек“)?
Кучето е един прекрасен актьор, една прекрасна добавка към съдбата на Джейкъб Елорди и може би най-големия проблем. То е във всеки трейлър, всеки плакат, всяка идея за „Кучешки звезди“. От почти 2 часа продължителност на филма, то има не повече от 25 мин екранно време. Разликите с книгата са фрапантни и особено финалния кадър с него в книгата и във филма правят решенията на Ридли Скот на пух и прах. Няма я емоционалната връзка с Хиг, няма го онзи вътрешен глас, който да показва, какво всъщност е за него това куче, няма я тежестта на миналото, на преживяното, на загубеното. Кучето тук е толкова холивудско, толкова дресирано и показващо се, че цялото му присъствие на екран остава усещането в зрителя, че се е върнал в ония времена, в които ходехме на Цирк за да гледаме дресурата на животни и какви номера правят. В това куче и тази връзка с неговия стопанин е закодирано много повече. Дори няма да спомена момента за флашбекът, в който Джаспър (кучето) идва в дома им и това колко голямо е тогава, спрямо това, колко голямо е в началото на филма. Няма да спомена и колко време е минало от края на света до началото на филма. Недомислици, след недомислици….
В средата на историята има една покъртителна сцена с дължина от около 15 мин, в която носителката на Оскар Алисън Джейни („Аз, Тоня“) се появява за да даде на „Кучешки звезди“ THE FINAL BOSS! Нито историята има нужда от нея, нито в книгата съществува, нито дава някаква добавена стойност ОСВЕН това, да изпълни калъпа на Холивуд и зрителите да не заспят от скука и бавност. Сцената с нея и мародерите е прекрасна, динамична и въздействаща. И тя е сякаш умишлено поставено петно върху историята, която преди и след това не включва и не разчита на такива щуротии. Тя пречи.
В много от историите за свят след апокалипсиса, самото събитие довело до това, не е назовано. Историите така са завъртени, че реално да няма нужда да знаем. „Живите мъртви“, „Пътят“ са класически примери за отсъствието на нужда да знаем кое и как е причинило апокалипсиса. Но тук в „Кучешки звезди“ това ми липсваше. Много. Простата и недъгава история изискваше поне отговори на въпроси, създаване на мистерии и възхищение от идеята за апокалипсиса този път. Нахвърляха се препратки за вирус, който в крайна сметка остави у мен усещането за COVID 19, но не съвсем. След края на филма, базирайки информацията, която имах, само на него и не на книгата, задавайки си въпроса от какво се бе случил тоя апокалипсис… не успях да дам еднозначен отговор. Започнах сам да мажа оправдания в главата си.
Джейкъб Елорди е изключително сбъркано лице за изтерзан, оцеляващ мъж, който се бори с новия свят и неговите предизвикателства. Младият мъж е ненормално висок и очите ми непрекъснато търсеха недъзите на неговата височина и това, колко зле изглеждат всички около него. Просто дребни. Фотогеничното му лице, поддържаната му брада изключват възможността той да предаде усещането за Хиг след апокалипсиса. Той става за модел на Calvin Clain или друга марка за бельо, но не и за многострадалната Геновева. Младият мъж дава може би най-много от себе си в тази роля. Повече, от която и да е друга. За съжаление той тук е точно толкова сгрешен избор, колкото бе Мат Деймън в „Одисей“.
Всички останали актьори от номинирания за Оскар Джош Бролин и носителката на Оскар Алисън Джейни, през номинирания за Оскар Гай Пиърс и номинираната за Златен Глобус Маргарет Куоли дават изключителни роли, който пасват на визията и съдържанието им.
„Кучешки звезди“ е филм, който в други ръце можеше и да се получи. Той има своя потенциал, защото през далечната 2002г. гледахме „Часовете“. Това също бе адаптация по изключителен роман, който лежи много силно върху вътрешния глас на героините. Тогава режисьорското решение също бе, той да не се предава на екран, а да остане в ръцете на актрисите и техните изпълнения. И тогава и трите успяха и всички мисли в главите им се предадоха наяве през лицеизраз, през сълзи, през погледи, усмивки, тъга, крайчеца на окото и много, много майсторство.
Тук може би най-голямата грешка е Джейкъб Елорди и кучето, които всъщност са сърцето на историята. Вземайки погрешно кастинг решение за звездата на филма и тотално сменяйки вида и причината за съществуване на кучето в историята, премахвайки тотално емоционалната им връзка заради каноните на Холивуд, то от този филм не остава нищо. Защото всъщност тази история е това. Емоция, дълбок глас зад кадър, светът след апокалипсиса, неговата красота и тишина, спомените за загубеното минало и тъгата, носталгията за онова, което никога няма да бъде. Подобна фабула някога третираше сериалът „Earth Abides“ и то успешно. Тук няма нищо успешно.
Ридли Скот е създал изпразнен от съдържание филм, който ще бъде следващ пирон на стената му от посредствени до към гледаеми филми. Филм, който с НИЩО не се доближава до голямата му тройка „Пришълецът“, „Блейд Рънър“ и „Гладиатор“.
