Светът се променя. Киното, като преживяване в актуалния му формат ще спре да съществува в следващите няколко години. COVID 19 промени усещанията на хората и възходът на стрийминг платформите ги превърна в лениви търтеи. Ходенето на кино и безобразно високите цени на билетите у нас бавно, но сигурно, отказваха зрителите да намерят причина да се замъкнат до кино салона, за да изгледат един тъп филм. С времето индустрията започна да се променя. Появиха са 3D, 4DX, IMAX, Screen X! Новите формати предизвикваха зрителя да дойде, да ги опита. Но нито един от тях не е за всеки филм. Определени филми, могат да се гледат в определен формат и толкоз. Класическото 2D преживяване е онова, благодарение на което киното вече повече от век, устоява на времето и промените.

В последните години най-новия опит на кино салоните да върнат зрителите обратно е комфорта. Всички кина инвестираха в страхотни седалки, уникално меки и ергономични, за правилна стойка на гърба, за мека възглавничка, страхотни масички за храна и разбира се бутони за „вдигане на краката“. Всичко това резонира в над два пъти по-голямо разстояние между редовете и съответно над два пъти по-малко редове във залата. Усещането за истински комфорт такъв, какъвто можем да си осигурим у дома на дивана, вече е наличен в повечето кино салони у нас. Цените на билетите разбира се станаха безобразни.

Преди няколко седмици се замъкнах да изгледам непремиерен филм в кино салона и за моя огромна изненада залата, в която попаднах, имаше едва 3 реда. За мое огромно съжаление от тези три реда, бяха пълни… по-малко от един ред.

С настъпването на 2026г. и голямото нищо в кино салоните (освен „Аватар: Огън и пепел“) се замъкнах отново до близкото кино. Попадайки в зала с 9 реда, се чувствах, като на гала премиера. А попадайки в зала с 9 реда, в която имаше точно 2 свободни седалки, вече се бях настроил за нещо неочаквано.

„Прислужницата“ на режисьора Пол Фийг („Шаферки“) е единственото гледаемо заглавие в кината в наши дни. Единственото, което знаех за него преди да започне прожекцията бе: как изглежда плакатът на филма, това че е базиран на световноизвестен роман и двете актриси в главните роли. Това е. Започвайки прожекцията не знаех дали ще гледам исторически филм, любовен филм… нищо. За първи път от десетилетия отидох на прожекция на сляпо. И мисля , че именно този подход е причината да преживея едни от най-неочакваните и прекрасни малко над два часа в кино салона.

„Прислужницата“ е най-голямата изненада от ужасно много години насам. Може би от времето на „Нито звук“, който с никакви нагласи и маркетингова стратегия се превърна в това, в което се превърна. „Прислужницата“ имаше брутално вяла маркетингова кампания и в нея нямаше мъж. На преден план бяха само Аманда Сийфрайд и Синди Суини.

Историята е изключително проста- младо момиче ще започва работа, като прислужница, в къщата на богато семейство. Прекрасна съпруга, изключителен съпруг и седем годишното им момиченце. Но нещата далеч не са такива, каквито изглеждат….

Почти веднага след нанасянето в къщата на героинята на Сидни, напрежението започва. И то те преследва през целия филм, без да те изпуска нито за секунда до неговия финал. Историята бавно преминава от чиста романтика, през притеснителна психопатия, трилър, в даден момент се превръща в любовна, след това отиваме към мек ужас, за да завършим триумфално с истински revenge климакс. И на фона на всичкото това главоблъскане „Прислужницата“ ни поднася един ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН и неочакван обрат в средата на история, само за да ни подготви за следващия такъв, известно време по-късно.

Филмът успява много деликатно и детайлно да наслагва напрежението във всеки кадър, използвайки просто похвати. Близки до всеки от нас. Неотварящ се прозорец, врата, която се заключва само отвън… Тези напрегнати мигове, в които гадаем, какво би могло да стои зад това, бавничко стягат душата ни за да се притесняваме за героя, изправен пред тях.

Актьорските изпълнения и на двете актриси са изключителни. Да това е филмът на Сидни Суини, която блести в може би пълния си потенциал, благодарение на бруталното изпълнение на Аманда Сийфрад, в която няма и помен от „Мама Миа“. Сидни е младото, секси, изключително красиво момиче. Самотно, вече сгрешило в живота и носещо бремето на своето минало, но същевременно с това бленуващо да се поправи и да започне на чисто. Нейната зависимост от тази работа и невъзможността да напусне или бъде изгонена, я принуждават да приема и търпи немислими неща. Тя е млада, крехка, прекрасна и огромен проводник за случването на ОБРАТЪТ по този брилянтен начин.

Това е първата роля на Аманда Сийфрайд, която ме е накарала да се влюбя в нея. Аманда е истински очарователна, излъчва светлина, щастие и усещането за една съпруга, чиито живот се случва по мечтания за милиони момичета по света начин. Голямата къща, детето, преуспелия съпруг с изключително доходоносна работа, който същевременно с това е безобразно красив, има убийствена усмивка и разбира се шест плочки на корема. Промените в героинята и след това начало, действията и думите, които ще излязат от нея и основополагащия и принос за успеха на ОБРАТЪТ, я превръщат в може би най-изпъкващия образ тук.

Брандън Скелър (сериалът „1923“) в ролята на съпругът Андрю, е второто най-красиво нещо във филма, след Сидни Суини. Oчите му, усмивката му, перфектно подредения ред бели зъби, безобразната му мъжка сила и разбира се шестте плочки са нещо, в което всяка жена (и далеч не само!) да се влюби с един поглед. В хода на историята героят му се променя нееднократно, но във все момент константата е неоспоримата му красота и ефектът, който той има върху двете жени, а оказва се и далеч не само.

С риск да разваля част от тайните на „Прислужницата“ , но същевременно с това да ги запазя, ще спомена, че нито героинята на Сидни Суини, нито тази на Аманда Сийфрайд, нито героят на Брандън Скелър са това, с което се запознаваме в началото на филма. Истинската същност зад всеки от тях откриваме в хода на историята. За някои по-бързо, за други по-бавно, но точно толкова интригуващо, че да не пречи на темпото, да не спира напрежението и да дава добавена стойност на събитията.

„Прислужницата“ е изключително умело увъртяна история, представена от три страхотни, актьорски изпълнения. В нея има достатъчно мистерия, напрежение, секс и възмездие, че на финала, зрителя да се чувства удовлетворен във всяка посока.

Именно финалът на „Прислужницата“ затвърждава усещането, за точно на място, точно в духа на всичко, което сме видели до момента и абсолютно ЯК начин, за приключване на цялото това безобразие.

Това е филм, за който си заслужава човек да се разходи до кино салона и да плати цената на един билет. Подхождайки НЕПОДГОТВЕН и непредубеден, след тези малко над два час, вярата на зрителя в киното, като изкуство, ще се е позавърнала. А усещането, че не си пропилял времето и парите ти, че си удовлетворен и филмът те е завладял, е прекрасно. Защото кино продължава да се прави именно за това. За да е доволен зрителя. За да нахрани собствената си нужда от бягство от реалността в тъмната зала. За да почувства нещо различно и да потъне в историята и героите. За да съпреживява. Да се вълнува. Да го е страх и да почувства задоволството от правилния финал на правилната история. А „Прислужницата“  го дава на своите зрители.