Приключенският роман „Корона за княгинята“ от Ангелина Ангелова

С величествения роман „Благородството задължава“ младата българска писателка Ангелина Ангелова покани читателите в пищен свят на изтънчени обноски и вълнения на висшето общество.

Сега виртуозното ѝ перо се насочва към Царска България с майсторския исторически роман – „Корона за княгинята“. В него читателите са поканени на тайнствено приключение от Ватикана през Стара София до някои от най-мистичните кътчета на Странджа.

В центъра на това шеметно пътуване стои забравената история на една от най-енигматичните фигури на Второто българско царство – сестрата на Иван Шишман Кера Тамара. С „Корона за княгинята“ впечатляващият живот на жената, която става съпруга на султан Мурад I, заема достойно мястото си в съкровищницата на българската история и вдъхновява разказ за любовта, мечтите и смелостта да последваш свитъка на собственото си сърце.

Рим, 1897 г. Вихра Манова получава възможността на живота си, когато заминава да учи в университета в Рим. Ала никога, дори и в най-големите си мечти, младата жена не си е представяла, че ще получи достъп до архивите на Ватикана. И ето, че сред многовековните лавици Вихра намира единствен по рода си средновековен ръкопис, посветен на съдбата на Кера Тамара – сестра на последните български царе и вдовица на султан Мурад I.

Повече от всичко Вихра мечтае да се завърне в родната си България и да заслужи мястото си сред историците в София. Ала когато се прибира у дома, откритието ѝ е посрещнато с присмех, а колегите ѝ не взимат на сериозно изследванията на една жена.

Докато един ден мълвата за изгубеното съкровище на Кера Тамара не достига до двора на цар Фердинанд. И тогава съдбата преплита пътя на Вихра с този на офицер Константин Соколов. Изпратен специално от княгинята майка, Константин се нуждае от Вихра, за да изпълни мисията си. А Вихра най-после вижда възможност да докаже, че отпечатъкът на Кера Тамара в историята се простира много по-далеч от ролята ѝ на съпруга и сестра.

Докато преминават през безброй загадки и предания, закътани манастири, тайни пътеки и забравени гробници, Вихра и Константин ще открият и неочаквана близост помежду си. Ала двамата не са единствените, тръгнали по следите на Кера Тамара, а съперниците им са готови на всичко, за да ги изпреварят…

Базирайки проучванията си на многобройни исторически изследвания,  Ангелина Ангелова създава ефирен разказ, който обвива човешкото сърце с дантелена прегръдка. Пищна история за онези читатели, които са приютили в душата си жаждата за знания, приключения и обичта към Нейно величество – книгата.

Дързък и смел, съхранил в себе си си живота, ритъма, обноските и усещането на едно отминало време, „Корона за княгинята“ е исторически роман на световно ниво, който дава глас на забравените женски персонажи от родното минало.

Из „Корона за княгинята“ от Ангелина Ангелова

Двадесета глава

Беше петък вечер и облечена в любимата си прасковена рокля, вдигнала косата си в семпла прическа, Вихра пристигна пред дома на семейство Пиперкови. С трепереща ръка подръпна въжето на звънеца. Преди да успее да си поеме дъх, млада прислужница отвори и с интерес я огледа:

– Добър вечер – поздрави момичето.

– Добър вечер – отвърна Вихра. – Тук съм по покана на госпожа Пиперкова. – Заповядайте – прислужницата ѝ направи път да влезе. Фасадата на къщата ясно говореше за богатството на семейството, но вътрешността го представяше в неочаквани детайли. Стените, облечени в тапети от фин плат на цветя, се осветяваха от изящно изработени газени лампи, най-вероятно внесени от Виена. Стъклените абажури бяха майсторски изработени и на Вихра ѝ се прииска да има време да ги огледа. Дори древногръцките статуетки, артистично подредени на малка масичка до входната врата, бяха от мрамор и порцелан. Едната представляваше почти идеално копие на скулптурата на Бернини „Похищението на Прозерпина“. Вихра се присети как със Смарайда бяха видели скулптурата в реален размер в Рим и колко много се кискаха на страстта, изписана по лицето на Плутон.

Салонът, в който я въведоха, беше не по-малко елегантен. Подът бе застлан с пухкав килим, а огромен полилей осветяваше красиво стаята. Няколко по-малки дивани и единични кресла бяха артистично подредени, така че да обособят отделни зони за разговор. В стаята имаше дузина мъже, но шумът беше като от университетска аула. Господата говореха, махаха с ръце и се тупаха по гърбовете. Абсолютно никой не ѝ обърна внимание.

Прислужницата поведе Вихра покрай останалите гости, докато не стигна до отворените прозорци. До един от тях беше застанала госпожа Пиперкова сам-самичка, ако не се броеше чашата ликьор, която ѝ правеше компания. Домакинята бе облечена в тъмночервена рокля със скромно деколте. Беше комбинирала роклята с кремавия чифт ръкавици, които ѝ бе избрала Вихра.

– А, каква изненада. Добре сте дошли, госпожице… – понечи да я поздрави домакинята.

– Манова – побърза да добави Вихра, – Вихра Манова. – И двете си дадоха сметка, че едва сега се запознават официално.

– Драго ми е, госпожице Манова. Както виждате, разговорите са в разгара си, а дори не сме започнали вечерята. Надявам се, че нямате нищо против да ви представя, когато седнем на масата. Не мисля, че мога да надвикам тази шумотевица, за да привлека вниманието на господата.

– Ни най-малко – отвърна Вихра и отново огледа стаята. Съвсем очаквано не разпозна никого, въпреки че покрай баща си беше чувала за повечето видни историци в България. Надяваше се, че ще ги разпознае, щом чуе имената им.

– Познавате ли някого? – попита я госпожа Пиперкова, сякаш бе прочела мислите ѝ. Вихра поклати глава. – Спокойно, те така или иначе нямат никакви очаквания към вас. Подозирам, че каквото и да кажете, ще ги изненада просто защото сте жена.

– Надявам се да се случат интересни дискусии  – опита се да отклони темата Вихра.

– В момента се случват – госпожа Пиперкова направи неопределен жест към господата. – На масата се храним в пълно мълчание. Всички ядат, сякаш храна не са виждали. Сама ще се уверите след малко.

Настъпи мълчание, което Вихра не знаеше как да запълни. Не познаваше тези хора и не се чувстваше удобно да коментира навиците им. Тя дискретно се огледа. Многократно си беше представяла, че това ще бъде животът ѝ, след като се върне в България. Да присъства на исторически сказки, да обсъжда и да спори с други учени, може би да се увлече по някой млад господин, който също като нея обича историята. Сърцето ѝ се сви – колко наивни са били мечтите ѝ. Вместо да води интелектуални разговори, беше принудена да прави компания на домакинята и да слуша киселите ѝ коментари.

– Като стана дума, разкажете ми за Рим – подкани я Пиперкова с по-ласкав глас.  – Но не искам скучна археологическа обиколка. Разкажете ми за живия град, за модата, за жените, които живеят там, и туристите, които го посещават.

– Аххх – въздъхна Вихра и се замисли, а после започна плахо: – Рим… мисля, че това е най-впечатляващият град на света.

Госпожа Пиперкова леко се подсмихна, но Вихра продължи, без да ѝ обърне внимание:

– Той впечатлява с архитектурата и мащабите си, но тръгнеш ли по улиците, видиш ли хората, които живеят и дишат в този град, забравяш, че стъпваш по стъпките на древните римски сенатори. Че Цезар е дишал същия въздух. Оставяш се на топлината да те отпусне, да приспи възхищението ти и малко по малко Рим се намества в съществото ти, заема една невидима частица, която никога няма да си върнеш… Рим не е наперен като Лондон или артистичен като Париж. Не му е нужно да си придава такива пози. Рим е като една зряла жена, която не се срамува да се наслаждава на живота. Рим ходи на църква в неделя и покрива косата си, но през останалите дни е с леки прохладни дрехи, усмихва се широко и флиртува с мъжете по пътя си. Рим е страст – дълбока и непризнаваща логика. Рим е съблазън и власт и сякаш постоянно ври и кипи в борба за надмощие. Рим е като муза, която може да вдъхнови всеки артист, да засрами историците със знанията си и любовниците с извивките си. Рим наистина е вечен, защото е многолик и умее да задържа живота в улиците си и сградите… – Вихра усети, че се е разбъбрила, и рязко спря да говори.

 – Модата различна ли е от тукашната? – попита госпожа Пиперкова и Вихра поклати глава.

– Не, силуетът на роклите е същият като нашенските. Но в Италия носят по-светли цветове. И шапките са с по-широка периферия от нашата.

– Интересно  – замислено рече госпожа Пиперкова. – А дълги ли са шлейфовете на роклите?

– Стигат до земята, но Рим е прекалено прашен, за да влачат дълги шлейфове.

– А корсетите?

 – Ами… те са си нормални – засрами се Вихра, – не съм… не съм виждала дама по долно бельо – смутолеви тя.

– Не, момиче – перна я шеговито госпожа Пиперкова по ръката, – имам предвид много ли са стегнати?

– Не  – отдъхна си Вихра.  – В Рим тачат класическата фигура с пищни форми. Не е толкова важно дамата да е слаба, колкото да стои изправена, да се движи грациозно, да има хубава, лъскава коса.