Издателство „Либра Скроп“ представя „ПРЕРАЖДАНЕ-Недосегаем. Книга втора“ от Кристиян Малинов
Смъртта съвсем не е краят на един живот. Това гласи древна поговорка, която се предава в Академията за Свръхестествени Митологични Същества “Безсмъртните”. Тя определено важи за младия Крис Колт, който намира неокончателната си смърт още през първата са година в Академията. Време е момчето да се върне за своя втори шанс и да заживее новия си живот.
Кралицата – Мария-Елена – вече е на свобода и изглежда крие някои истини от Александър, който така сляпо ѝ се доверява. Старите кошмари на Крис се завръщат и той разбира, че добър приятел от човешкия му живот е в смъртна опасност. Събирайки се с приятелите си в Кортланд, те потеглят на спасителна акция.
Дали ще се измъкнат живи от това пътешествие, или на главите на всички ще се изсипе гневът на Божите воини? И как ли Крис ще приеме изненадата, която съдбата му е приготвила?
Кристиян Малинов е роден на 24 октомври 1995 година във Враца. Обича да снима случайни (но красиви!) неща, обича да слуша музика и понякога (но много рядко) пише книги. Може би го познавате като автора на “Недосегаем”, може да го познавате заради смахнатите му статуси във Фейсбук, а може и да го познавате лично (горките вие…), но какъвто и да е случаят – това е момчето и няма да се промени. И сега се завръща с втората част на поредицата, искрено надявайки се да ви хареса. Enjoy!
Съвет от Крис: не удряйте приятелите си с летяща катерица… Сериозно.
Какво се случи в “Недосегаем”:
Здравейте, аз съм Крис Колт и животът ми не струва. Въпреки че всички се опитват да ми втълпят, че това не е вярно, аз мога да съм сигурен. След смъртта на родителите ми се убедих, че е така, а след като и брат ми си замина, стана официално. Сериозно, трябваше да се създаде документ!
Интересно се получи, когато разбрах, че съществуват вампири, върколаци и всякакви други видове, събрани в Академията за Свръхестествени Митологични Същества “Безсмъртните”. И аз получих покана да се запиша там. Можете ли да повярвате?!
Както и да е, след постъпването си открих разни неща за историята на вампирите и произхода им, също така отключих способността си. Разбрах, че ще ставам чичо едва на седемнайсет, след което се запознах с една невероятна дама на име Роузи, с която се обвързахме. Брат й Ксандър ми стана ментор, но не по своя воля: Безсмъртният крал му заповяда. Ако се чудите кой е този Крал, името му е Александър Драгойски. Алчна персона, готова да пожертва всеки и всичко, за да получи каквото иска. А всичко, което той искаше, бе да освободи съпругата си Мария-Елена от древния й затвор. Просто и лесно. Да, ама не.
Аз глуповато се съгласих да му помогна и се спуснах в приключение, от което можеше и да не се върна… Жив. И, имайки в предвид уникалния си късмет, умрях, но не съвсем. Не мога да го обясня, всичко е толкова… Променено!
Е, предполагам, че скоро ще разберете какво се опитвам да ви кажа. Един съвет: наслаждавайте се на човешките си животи, докато можете.
С много обич, Крис
* * *
За най-любопитните тук поместваме предговора на романа!
Предговор
Академия “Безсмъртните”, Германия, 1507 г.
Александър Драгойски
Той знаеше, че това ще се случи, още когато посегна на живота на онзи мъж, но не би дори посмял да си мечтае, че някой ще се осмели да го предизвика. Никога. А ето, че сега се случваше точно това; стоеше на колене пред най-силния си враг, и все пак усещаше, че ще победи. Беше сигурен. Винаги така ставаше – ситуацията беше плачевна, докато Александър не успееше да се съвземе достатъчно, за да нанесе последния удар. Погледна жената, която стоеше пред него, и хвърли истината в очите й:
– Виждаш ли, жено човешка, че не можеш да ме победиш. Аз съм много по-стар от твоите сили, не можеш да ме убиеш, разбери! Аз съм безсмъртен!
– Няма нищо вечно на този свят, Александър. Ние сме се погрижили за това! – отвърна едва ли не с ирония тя и излезе от сенките на напълно унищожения училищен коридор. – И не забравяй, че не съм човек.
Тъмната й коса беше разрошена и на места – проскубана. Над дясната й буза имаше дълбока рана, която, обаче, вече зарастваше. Изглежда Мелинда се бе справила отлично със заклинанията си. Именно заради това Александър все още не я беше повалил, именно поради тази причина жената все още стоеше на крака и го гледаше надменно, сякаш му бе господарка.
– Знам, че сгреших, когато убих съпруга ти, и вероятно заслужавам това, което ми причиняваш, но преживях твърде много, живях твърде дълго, за да те оставя да ме убиеш сега.
– Точно там е проблемът, Александър – живееш от твърде отдавна – прошепна Мелинда. – Никой не би трябвало да живее толкова много време.
– Защо си решила, че точно ти трябва да си тази, която ще ме убие? – отвърна също шепнешком Александър и я погледна – тя изглеждаше изненадана от въпроса му. Ако успееше да я задържи разсеяна още няколко минути, може би щеше да събере нужната сила, за да я довърши. – Бог е единственият, който може да ме победи, а ти нямаш дори капка от неговата сила!
Последното беше очевидна лъжа. Александър го знаеше, знаеше го и Мелинда. В крайна сметка, Бог бе този, който даде на вещиците силите, които те притежаваха. Самите вещици бяха объркали целта си. Това, обаче, не беше важното в момента.
Те произлизаха от Бог. Александър го знаеше много добре, защото бе жив по времето, когато първите вещици бяха дарени със способностите си. Това бяха последните му човешки години, преди да бъде Превърнат. Гласът на Мелинда го изтръгна от унеса и го върна в тялото му:
– Осъзнаваш, че знам кога ме лъжат, нали? Освен това знам и родословието си. И откъде можеш да си сигурен, че именно Бог не ме е пратил, за да те убия? Дали не ти е дошло времето?
Мелинда замахна яростно с ръка. Вампирът усети странно раздвижване във въздуха, след което бе изправен на крака и запратен в стената. Удари гърба си с все сила в нея, от което въздухът излезе със свистене от белите му дробове.
Свлече се на колене и остана за малко така. Какво можеше да каже на жената, за да отклони вниманието й и, в последствие, да я убие, ако се наложи?
“Кажи й истината.”
Думите дойдоха неканени в главата му и той осъзна, че няма как да не им се подчини. Този древен глас можеше да е единствено на самия Бог, който наблюдаваше сцената.
– Сигурен съм, че още не ми е време, защото Той ми го каза!
Жената напълно се стъписа от думите му. Спря, както бе с насочена към него ръка, а той само това и чакаше: изправи се бързо и светкавично се понесе към нея. Въздухът изсвистя в ушите му, картината пред очите му се превърна в размазано петно, което никога досега не се бе случвало. Това му подсказа, че е много слаб.
Хвана Мелинда за раменете и я притисна силно към каменната стена, с гръб към него. Чуваше забързаните удари на сърцето й и ускореното й дишане, докато тя шепнеше нещо под носа си. Накрая рече силно:
– Защо си толкова сигурен, че Той би проговорил точно на теб?
– Защото не само ти произлизаш от него. Аз също! – след тези думи, жената спря да се бори и си пое рязко въздух.
Това, което последва, беше едновременно и изненадващо, и съвсем очаквано и оправдано. През цялото тяло на Александър премина болка, толкова силна, че за миг той изгуби зрението и слуха си. Когато те се върнаха, успя да види само силната жълта светлина, обградила тялото на Мелинда, след което бе отхвърлен назад от нея. Усети силата й, истинската й сила.
Блъсна се отново в стената и успя да се изправи навреме, за да види как в очите на Мелинда горят пламъци на гняв, а косите й се развяваха така, сякаш имаха свой собствен живот. Всичко това й придаваше вид на луда.
– Как смееш!
Жената размаха ръце напосоки толкова яростно и силно, че Александър се зачуди как не се откъснаха. Мислите му бяха пресечени, когато невидими сили го повдигнаха от пода и го задържаха във въздуха за малко, след което го залепиха на стената, без да му дадат възможността да се движи, дори не можеше да мига. Можеше само да наблюдава как Мелинда се приближи към него.
Очите й все още святкаха злобно, когато тя изсъска в лицето му студено:
– Как смееш да твърдиш, че нещо като теб – зло, приело формата на човек с по-специални способности, – може да е създадено от Бог – най-чистата сила на този свят?!
– Всички сме създадени от него, Мелинда, не можеш да го отречеш!
– Не!
Тя завъртя китката си под много странен ъгъл и Александър се зачуди какво ли се опитва да направи, точно когато, в съответствие с движението на ръката й, вратът му също започна да се извива настрани, докато се чу силно изпукване. За миг му причерня и всичко изчезна от поглед, но тъй като беше древен, изцелителните му сили бяха отлични. Само след миг счупеният му врат зарасна и той отново погледна Мелинда. Иронична усмивка цъфна на лицето му.
– Силите са ми дадени, за да се боря срещу такива като теб!
– Силите ти не са нищо повече от играчка в твоите ръце! – изкрещя немощно Александър и се опита да се освободи от невидимите се окови, макар да знаеше, че няма да успее. – Срещал съм се с едни от най-великите вещици и магове, които светът е познавал, а ти идваш тук и претендираш, че си една от тях само защото си ме залепила за стената?!
Смехът му отекна звучно през целия коридор, а стените върнаха оглушително ехо към тях двамата. Той знаеше, че колкото и да се смее, бе поставен в крайно неудобно положение, защото все пак тя може би имаше силата, нужна, за да го убие. Вместо да се отчае и да изгуби надежда, Александър подметна подигравателно:
– Ти не си никаква вещица!
Мелинда нито отговори, нито направи нещо срещу него. Просто стоеше на няколко крачки от него и го гледаше, преценявайки го с поглед. Явно осъзнаваше, че не знае как да го убие и протакаше нарочно. Тя, разбира се, не знаеше, че все пак има начин.
Винаги е имало, още от самото начало. Още от Дървото на безсмъртието. То отдавна бе изчезнал вид, но преди да бъде напълно изгубено, от него бяха изработени два много специални кола: по един за него и Мария-Елена – неговата любима. Безсмъртната кралица.
Те се пазеха на място, където никой, дори най-любопитният човек, нямаше да може да ги открие. Служеха като последна мярка, в случай, че на някой от двамата му омръзнеше да живее вече. Защото смъртта на единия значеше сигурна смърт и за другия.
Друг, далеч не толкова надежден метод, бе слънчевата светлина. Обаче тя не беше неограничена, можеше да се използва само през деня, а сега не беше ден. Освен това, светлината щеше да е много бавна и мъчителна смърт, за който и да било вампир…
Оставаха коловете, за които Мелинда нямаше никога да разбере, защото Александър не беше толкова глупав, че просто да й каже. Той чакаше: в момента, когато заклинанията около тялото му спряха да действат, вещицата щеше да лежи мъртва на пода.
– Знаеш ли, че може би си прав! – възкликна тя неочаквано и очите й се разшириха. – Може би все пак не е нужно да те убивам.
Заклинанията паднаха изненадващо бързо. Той увисна за миг във въздуха, след което се строполи на колене за пореден път. Нямаше време за губене; изправи се светкавично и оголи острите си зъби, готов за атака, но Мелинда направи нещо, което го срази: вдигна ръка и докосна бузата му с опакото на дланта си.
Това едничко докосване промени хода на цялото му съществуване. Ако знаеше сега какво ще се случи след няколко секунди, щеше да убие Мелинда на място, без да се замисля. Само ако знаеше… Но не беше така.
Жената продължи да го гали нежно по бузата, а очите й бяха приковани съсредоточено в лицето му, изпълнени с любопитство и някаква странна нотка на съмнение. Александър присви своите очи и се замисли: можеше да се възползва от нея – да я изнасили, – след което да я убие. Не че беше такъв, но сега щеше да си позволи това удоволствие, което щеше да я накара да страда.
Идеята му се стори добра, затова, вместо да я нападне (както трябваше да направи), той прибра зъбите си и също се взря в нея, едва ли не с любов.
– Може би… – прошепна Мелинда и черното й като нощта наметало прошумоля, когато тя направи още една крачка към Александър… И го целуна.
Това изненада Краля до такава степен, че той залитна напред, но Мелинда впи силно пръстите си в раменете му и го блъсна назад, докато гърбът му опря в стената.
В целувката й имаше толкова много неизказани неща: гняв, страст, скръб, спотаени надежди и мечти… Александър също отвърна с гняв, защото само това чувство имаше у себе си един Безсмъртен. Това, и тъмнината, която често се оказваше единствената му партньорка.
Усети, че Мелинда се колебае и целувката им стана каменна, затова се престори, че му е приятно и издаде страстен стон, като ранено животно. Точно тогава жената направи последния ход и всичко се изясни.
Болката не беше нищо. Не, тя въобще не беше фактор в случая. Изненадата, от друга страна, беше огромна. А Кралят никога не се бе изненадвал, може би заради това сега просто стоеше и гледаше надолу към дългото парче дърво, което Мелинда бе забила право в сърцето му. Напълно неочакван ход.
Александър изкрещя силно и отблъсна жената от себе си, след което се втренчи в стърчащия от гърдите си кол. Заля го вълна на облекчение – това не беше един от онези специални колове, а просто обикновен дъб, – която бързо бе изместена от гнева.
Дървото се възпламени и огънят започна плавно да върви от основата към върха на кола, докато Мелинда отстъпваше назад с ехидна усмивка на лицето си. Забавляваше се.
Лицето на Александър се изкриви от болката, която го обля внезапно, и се стрелна напред, но пътят му бе пресечен от тънка светеща преграда, която разделяше коридора на две: той бе от едната страна, а Мелинда от другата. Вампирът се опита да извади дървото от тялото си, но ръцете му не можеха да го докоснат. Обзе го паника: след като дървото изгореше, Мелинда щеше да види, че Александър не умира. Щеше да опита други начини да го убие.
Той й хвърли един поглед и замря: в очите й имаше нещо… Някаква сянка се прокрадна в душата й и се отрази в очите й. Жената се засмя; ужасен гърлен звук, с тонове, които въобще не бяха нейни. И тогава Александър разбра, че няма работа просто с една вещица. Всички останали, мъртви най-вероятно от столетия, бяха с нея. Или по-точно в нея.
– Виждаш ли? – викна тя, в гласа й кънтеше сила. – Не си безсмъртен.
Никой не е. Никой, освен самият Бог. Изглежда не ти е било предречено да спечелиш тази битка.
С тези думи тя се обърна с гръб към него, погледна огромната дъбова порта в дъното на коридора, и си тръгна. Александър, който не можеше да повярва, че това се случва, просто вдигна глава и изкрещя:
– Мелинда!
Жената се закова на място. Потрепери за миг и когато се обърна, за да го погледне, тъмнината беше изчезнала от очите й, оставяйки ги сини и чисти като две езера. Но сега в тях имаше нещо друго. Гордост. Триумф от победата, която тя всъщност нямаше над него.
– Ще си платиш! – предупреди я Кралят през пламъците. – Запомни, аз ще се върна!
Но никой не чу края на изречението му, думите му просто отлетяха в нощта, през отворената дъбова порта. Мелинда бе изчезнала, нямаше я. Александър остана сам, с безкрайната жар на едно сърце, което щеше да продължи да бие.
Завинаги.
