Издателство Ибис представя „Премълчани истини“ (второ издание – с филмова корица) от Колийн Хувър
Филмът излиза по кината на 24 октомври.
Затрогваща история за първата любов, семейството, скръбта и предателството, която ще докосне сърцата на майките и дъщерите.
Морган не е планирала да забременее на седемнайсет, но когато това се случва, оставя собствените си мечти и планове на заден план. Тя се омъжва за Крис и двамата създават дом за дъщеря им Клара.
Шестнайсет години по-късно, Клара вече е пораснала и търси собствения си път в живота, а Морган се чувства все по-отдалечена от дъщеря си. Човекът, който внася хармония и разбирателство в дома, е Крис. Но трагичен инцидент слага край на живота му и изправя съпругата и дъщеря му пред неочаквани разкрития, а премълчаваните досега истини ще доведат до непредвидими последици.
И докато всеки ден изплуват нови разтърсващи тайни, Клара намира утеха в момчето, което ѝ е забранено да вижда, а Морган се сближава с последния човек, с когото е очаквала…
ЗА АВТОРА
Колийн Хувър публикува първия си роман през 2012 г. От тогава всичките ѝ произведения оглавяват класациите на „Ню Йорк Таймс“ и се превръщат в международни бестселъри, преведени на повече от 15 езика.
Три поредни години (2015, 2016 и 2017) романи на Колийн Хувър са избирани от читателите за КНИГА НА ГОДИНАТА (категория „Романтика“) в Goodreads Choice Awards.
ОТКЪС
Глава 1
МОРГАН
Чудя се дали хората са единствените живи същества, на които им се случва да се чувстват кухи отвътре.
Не разбирам как е възможно тялото ми да е пълно с всичко онова, с което телата са пълни – кости, мускули, кръв и органи, – и въпреки това понякога да усещам гръдния си кош празен, сякаш някой може да изкрещи в устата ми и звукът да проехти вътре в мен.
Чувствам се по този начин вече от няколко седмици. Надявах се да премине, защото започвам да се тревожа какво ли причинява тази празнота. Имам страхотен приятел, с когото излизам вече от почти две години. Ако не броя моментите на Крис на остра тийнейджърска незрялост (най-вече предизвикани от алкохол), той е всичко, което искам в едно гадже. Забавен, привлекателен, обича майка си, има цели в живота. Не виждам как Крис би могъл да е причината за това усещане.
А ето я и Джени. Моята малка сестра – моята най-добра приятелка. Но знам, че и тя не е източникът на тази празнота. Джени е основният извор на щастието ми, макар и да сме пълни противоположности. Тя е дружелюбна, спонтанна и шумна и има смях, за който бих убила човек. Аз съм по-тиха от нея и в повечето случаи смехът ми е пресилен.
Постоянна шега помежду ни е, че сме толкова различни, че ако не бяхме сестри, щяхме да се ненавиждаме. Тя щеше да ме намира за скучна, а аз нея за досадна, но понеже сме сестри, и то родени само през дванайсет месеца, различията ни някак си пасват. Имаме си своите моменти на напрежение, но никога не допускаме споровете ни да останат без разрешение. И колкото по-големи ставаме, толкова по-рядко спорим и толкова по-често излизаме заедно. Особено сега, когато тя се среща с най-добрия приятел на Крис – Джона. Четиримата прекарваме почти цялото си време заедно като група, откакто миналия месец Крис и Джона завършиха гимназия.
Майка ми би могла да е причината за настроението ми напоследък, но в това няма особен смисъл. Отсъствието ѝ не е нещо ново. Всъщност сега съм свикнала повече с него, отколкото бях преди, така че, ако нещо се е променило, то е, че съм приела факта, че двете с Джени сме изтеглили късата клечка по отношение на родителското тяло. Тя не участва в живота ни, откакто баща ни почина преди пет години. Тогава бях по-сърдита, че ми се налага да отглеждам Джени, отколкото съм сега. И колкото по-голяма ставам, толкова по-малко ме притеснява, че майка ни не е от онзи тип, който би се месил в живота ни, би ни поставял вечерен час или… на когото би му пукало. Честно казано, донякъде е забавно да бъдеш на седемнайсет и да имаш свободата, за която повечето ми връстници само мечтаят.
В последно време в живота ми не се е променило нищо, което би обяснило това усещане за дълбока празнота, което изпитвам. Или може би се е променило, а мен просто прекалено много ме е страх да го забележа.
– Знаете ли… – обажда се Джени. Тя е на предната седалка до шофьора. Джона кара, а ние с Крис сме отзад. Зазяпала съм се навън през прозореца, потънала в самоанализа си, затова прекъсвам размишленията си и я поглеждам. Тя се е обърнала към нас, очите ѝ развълнувано се местят между мен и Крис. Изглежда наистина красива тази вечер. Взе назаем една от роклите ми с дължина под коляното и си сложи съвсем лек грим. Удивително е каква разлика има между петнайсетгодишната Джени и шестнайсетгодишната Джени. – Ханк каза, че тази вечер може да ни уреди.
Крис вдига ръка и чуква пет с Джени. Аз пак се зазяпвам през прозореца, тъй като не съм сигурна дали ми харесва, че на нея ѝ харесва да се друса. Пробвала съм няколко пъти – страничен ефект от майката, която имаме. Но Джени е само на шестнайсет и взема всичко, до което се докопа, на всеки купон, на който отидем. Това до голяма степен е причината да избера аз да не употребявам, тъй като винаги изпитвам чувство на отговорност за нея, защото съм по-голяма и майка ни не ограничава действията ни по никакъв начин.
Понякога имам чувство, че съм детегледачка и на Крис. Единственият в тази кола, за когото не се налага да се грижа, е Джона, но това не е, защото той не се напива или не се друса. Той просто сякаш поддържа някакво ниво на зрялост, независимо от субстанциите, които преминават през организма му. Джона е най-стабилната и последователна личност, попадала някога пред очите ми. Тих е, когато е пиян. Тих е, когато е друсан. Тих е, когато е щастлив. И някак е дори още по-тих, когато е ядосан.
Той е най-добрият приятел на Крис още от детинство и двамата са като мъжки версии на мен и Джени, но наобратно. Крис и Джени са душата на всяка компания. Ние с Джона сме невидимите им придружители.
Мен това ме устройва. Предпочитам да се сливам с фона и тихо да наблюдавам хората, вместо да бъда онази, която стои върху маса в центъра на помещението и кара хората да я наблюдават.
– Колко е далече това място? – пита Джона.
– На около осем километра – отвръща Крис. – Не е далече.
– Може би не от тук, но е далече от къщите ни. Кой ще ни прибира довечера? – продължава Джона.
– Пу, не съм аз! – казват Крис и Джени едновременно.
Джона ме поглежда в огледалото за обратно виждане. Задържа погледа ми за момент, след което кимвам. Той също. Без дори да говорим, и двамата се съгласяваме да останем трезви тази вечер.
Не знам как го правим – да общуваме, без да общуваме, – но помежду ни това винаги е било нещо, което не изисква усилия. Може би защото много си приличаме и умовете ни често са на една вълна. Джени и Крис не забелязват. Те нямат нужда да общуват безмълвно с никого, защото всичко, което искат да кажат, се изплъзва от устата им, независимо дали е редно да го изричат, или не.
Крис ме хваща за ръка, за да привлече вниманието ми. Когато го поглеждам, ме целува.
– Много си хубава тази вечер – прошепва.
Усмихвам се в отговор.
– Благодаря. И ти не си за изхвърляне.
– Искаш ли да останеш у нас довечера?
Замислям се за секунда, но Джени пак се извърта на седалката си и отговаря вместо мен.
– Не може да ме остави сама тази вечер. Аз съм непълнолетна, която е на път да прекара следващите четири часа в поглъщане на много алкохол и може би на някое незаконно вещество. Кой ще ми държи косата назад, докато повръщам сутринта, ако тя е у вас?
Крис вдига рамене.
– Джона?
Джени се засмива.
– Джона има типични родители, които искат да си е у дома до полунощ. Знаеш това.
– Джона току-що завърши гимназия – контрира Крис, говорейки за приятеля си, сякаш не е на предната седалка и не чува всяка дума. – Време му е да възмъжее и да изкара цяла нощ навън като никога.
Джона спира на една бензиностанция, когато Крис завършва изречението си.
– Някой да иска нещо? – пита Джона, като пренебрегва разговора, който се води по негов адрес.
– Да, ще се опитам да купя малко бира – заявява Крис и разкопчава колана си.
Това ме кара искрено да се засмея.
– Не изглеждаш и на секунда повече от осемнайсет. Няма да ти продадат бира.
Крис ми се усмихва широко, приемайки коментара ми като предизвикателство. Излиза от колата, за да влезе в бензиностанцията, а Джона слиза, за да сипе бензин. Пресягам се към жабката и вземам един от бонбоните за смучене с вкус на диня, които Джона винаги зарязва. Диня е най-хубавият вкус. Не разбирам как някой може да го мрази, но той очевидно го прави.
Джени разкопчава колана си и пропълзява на задната седалка при мен. Свива крака под себе си, обърната към мен. Погледът ѝ е палав, когато казва:
– Мисля, че ще правя секс с Джона довечера.
За първи път от векове насам усещам нещо да изпълва гръдния ми кош, но то не е хубаво. Сякаш съм наводнена с гъста вода. Може би дори кал.
– Току-що навърши шестнайсет.
– Същата възраст, на която беше ти, когато прави секс с Крис за първи път.
– Да, но ние излизахме от много по-дълго от два месеца. И все още съжалявам. Болеше зверски, трая около минута, а той вонеше на текила. – Спирам, защото звучи, сякаш току-що съм обидила уменията на гаджето си. – Стана по-добър.
Джени се усмихва, но после се отпуска назад в седалката с въздишка.
– Според мен е похвално, че издържах цели два месеца.
Идва ми да се разсмея, защото два месеца са нищо. Бих предпочела да изчака пълна година. Или пет.
Не знам защо съм толкова против това. Права е – бях по-малка от нея, когато започнах да правя секс. И ако смята да загуби девствеността си с някого… поне знам, че ще е с добър човек. Джона никога не се е възползвал от нея. На практика той познава Джени от цяла година и не я сваляше изобщо, докато тя не навърши шестнайсет. За нея беше разочароващо, но държанието му предизвика моето уважение.
Въздъхвам.
– Човек губи девствеността си веднъж, Джени. Не искам този момент за теб да настъпи, когато си пияна, в къщата на непознати хора, правейки секс на нечие чуждо легло.
Джени клати глава в съгласие, сякаш наистина смята да ме послуша.
– Тогава може би трябва да го направим в колата му.
Разсмивам се, но не защото е забавно. Смея се, защото тя ме взема на подбив. Точно по този начин аз изгубих девствеността си с Крис. Сгъчкана върху задната седалка на аудито на баща му. Беше абсолютно незабележително и изключително неудобно и макар да станахме по-добри, щеше да е хубаво, ако първият ни път беше нещо, което да е оставило у нас по-приятни спомени.
Не желая дори да мисля за това. Или да говоря за него. Точно по тази причина е трудно да съм най-добра приятелка с малката си сестричка – искам да се вълнувам с нея и да чуя всичко за преживяването ѝ, но в същото време искам да я предпазя да не допуска моите грешки. Винаги искам нещо по-добро за нея.
Поглеждам я открито, като с всички сили се опитвам да не изглеждам майчински.
– Ако ще се случва тази вечер, поне остани трезва.
Джени извърта очи при съвета ми и пропълзява обратно на предната седалка точно когато Джона отваря вратата си.
Крис също се връща. Без бира. Той затръшва вратата и скръства ръце пред гърдите си.
– Наистина е гадно да имаш бебешко личице.
Усмихвам се и го погалвам по бузата, насочвайки вниманието му към себе си.
– Аз харесвам твоето бебешко личице.
Това го кара да се усмихне. Навежда се към мен и ме целува, но щом устните му се допират до моите, веднага се отдръпва. Потупва седалката на Джона.
– Опитай ти.
Крис вади пари от джоба си, пресяга се напред и ги пуска върху таблото.
– На купона няма ли да има сума ти алкохол? – пита Джона.
– Това е най-голямото парти по случай завършването за цялата година. Всички последни класове ще бъдат там, а ние до един сме непълнолетни. Ще се нуждаем от всяко подкрепление, до което успеем да се доберем.
Джона колебливо взема парите и излиза от колата. Крис отново ме целува, този път с език. Макар че доста бързо се отдръпва.
– Какво имаш в устата?
Аз стисвам със зъби сладко-киселото кристалче, за да го разтроша.
– Бонбон.
– И аз искам – казва той и пак доближава устата си до моята.
Джени простенва от предната седалка.
– Престанете. Чувам ви как мляскате.
Крис се отдръпва с усмивка, но и с парченце бонбон в устата. Схрусква го, докато си слага колана.
– Минаха шест седмици от края на учебната година. Кой прави парти по случай завършването шест седмици след завършването? Не че се оплаквам. Просто ми се струва, че трябваше да сме приключили с тези купони досега.
– Не са минали шест седмици. Само четири са – обаждам се.
– Шест – поправя ме той. – Единайсети юли е.
Шест?
Опитвам се да скрия от Крис внезапното напрежение, изпълнило всяко мускулче от тялото ми, но не мога да не реагирам на току-що казаното от него. Всичко в мен се вцепенява.
Не може да са минали шест седмици. Нали?
Ако са минали шест седмици… това означава, че цикълът ми е закъснял с две седмици.
Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му.
Багажникът на колата се отваря. И двамата с Крис се завъртаме точно когато Джона затръшва капака на багажника и тръгва към шофьорската врата. Като влиза в колата, на лицето му грее самодоволна усмивка.
– Копеле – промърморва Крис, клатейки глава. – Тя дори не ти поиска шофьорската книжка?
Джона включва на скорост и потегля.
– Всичко е в самоувереността, приятелю.
Виждам как Джона се пресяга през седалката и хваща ръката на Джени.
Поглеждам през прозореца, стомахът ми е на възли, дланите ми се потят, сърцето ми блъска, пръстите ми тихо отброяват дните от последния ми цикъл. Изобщо не съм се замисляла за това. Знам, че бях неразположена при завършването, тъй като Крис се ядосваше, че не можем да правим секс. Но сега просто очаквах всеки момент да ми дойде, мислейки, че е минал само месец от дипломирането им. Четиримата бяхме толкова заети да правим тонове нищо по време на лятната ваканция, че дори не съм се сещала за това.
Дванайсет дни. Закъснява ми с дванайсет дни.
