Издателство Ибис представя „Последният ерген милиардер“ от Пипа Грант

Забавна романтична комедия, в която ще се запознаем с една жена, която не се вслушва в здравия разум, с един мъж, който не слуша сърцето си, и с най-сладкото куче, което някога е играло ролята на сватовник.

Хейс Ръдърфорд е наследник на филмова компания за милиарди. Думите „емоционално недостъпен“ го описват само отчасти – той е студен, резервиран и има повече защити от силоз на ядрена ракета. И е най-добрата партия. Поне според банковото му извлечение.

Заради едно мъничко недоразумение, Бегония Феърчайлд се оказва принудена да играе за известно време ролята на негова приятелка. Задачата ѝ е елементарна – да държи надалеч сватовнически настроените му роднини и всички заинтересовани от него дами. В замяна, раздразнителният и сприхав наследник на любимата ѝ филмова империя няма да съсипе живота ѝ.

И макар двамата да са от напълно различни светове, се оказва, че си приличат повече, отколкото са очаквали. Но знаете какво казват за фалшивите срещи с милиардер – всичко е чудесно, докато не се развихрят таблоидите…

ОТКЪС

Глава 1

Хейс Александър Ръдърфорд, известен още като милиардера, който би дал цялото си състояние само за да не види друга необвързана жена в живота си.

Има точно едно нещо, което човек иска след две сватби, погребение, тайно шофиране през нощта и злощастен пътен инцидент с животно. И то е – повече никаква драма. Никога повече драма. Или хора. Или абсолютна и тотална катастрофа там, където би трябвало да е убежището му.

И вместо да си легна в моя рай на малкия остров край бреговете на Мейн – с отворени френски врати към балкона на спалнята ми, – да слушам шума на океанските вълни, които се разбиват в брега, и да изпадна в сладка забрава, за да се възстановя от последните няколко седмици, аз се сблъсквам с проблем.

Някой е нахлул с взлом в имота ми. Това е точно толкова сигурно, колкото и че слънцето изгрява през облаците на хоризонта и се издига над водата.

Задната врата към голямата къща е отключена, лампите са светнати, мръсни чинии и дрехи са разпилени по цялата веранда, изцапаните с боя парцали на някого са пред пералното помещение, а хладилникът зее широко отворен.

По-лошото?

В хладилника ми има чийзкейк.

Чийзкейк, вино розе – не, не ме интересува какъв вид, не и ако е розе, – три пакета с шоколадови бонбони с пълнеж от фъстъчено масло, две кутии с храна с неясен произход, огром­на сурова пържола, сос „Табаско“ и кубче масло. Всичко това в хладилника, който трябва да е със затворени врати, но не е.

Пъхам ръка в него.

Стайна температура.

Бутилката с вино дори вече не е запотена, което означава, че вратите са отворени от толкова дълго, че проклетият хладилник е спрял да работи.

По-лошото?

Това означава, че онзи, който е нахлул в къщата ми, е оставил чийзкейка да се развали.

И как чийзкейкът е най-страшният грях на натрапника ми?

Главата ме боли. Тялото ми е схванато и уморено. Може би имам лека травма на врата, определено мириша леко на скункс, изтощен съм и някой – неканен някой, който не трябва да е в моето убежище, не и след всички усилия, които положих, за да стигна до това място анонимно и незабелязано – оставя чийз­кейка да се развали в отворения хладилник.

Това не би трябвало да е най-сериозното престъпление тази сутрин, но ето че е.

Внезапно, без никаква логика, се ядосвам заради разваления чийзкейк.

С една ръка, държаща телефона, и друга, стиснала здраво съжалението, че отказах охрана, си проправям път през всекидневната към стълбището. Някъде отгоре се чува тиха музика, по дървения ми под има човешки и животински стъпки, а тъмночервено яке с бродиран усмихнат хотдог виси на парапета.

Това става все по-зле.

За бога, Хейс, извикай полицията, би казала майка ми. Вече не изглеждаш толкова добре, колкото брат си. Не погубвай малкото останал добър външен вид, като се караш с бездомници.

Това е достатъчна причина да го направя.

Ако бях малко по-грозен, вероятно златотърсачките, от които не мога да се отърва, нямаше дори да ми обърнат внимание.

Не че вниманието им има нещо общо с това как изглеждам.

На кого му трябва външен вид, когато има банкова сметка с толкова нули и толкова напориста майка като моята. За нея е достатъчно да имаш правилното родословие и да минеш проверката ѝ.

Ароматът на нещо сладко и неочаквано гъделичка носа ми, но не по начина, по който би го направил един чийзкейк.

Парфюм е. Силата на музиката се увеличава. Това „I Will Survive“[1] ли е? Виенето, което го съпровожда, ме кара да си мисля, че няма да заваря иконома на къщата да се възползва от отсъствието ми и да си прави купон.

Не разбирам особено от мъже, но съм сигурен, че не си пада по песни за феминизъм.

А това означава, че ще открия моя натрапник в банята.

Тръгвам надолу по коридора към спалнята и леко натискам дръжката. Вратата се отваря лесно и безшумно и пред мен се разкрива още една купчина дрехи, разхвърляни из стаята, а силата на пеенето се увеличава драстично. Два сутиена висят от огледалото над тоалетката. Отворена кутия с тампони е оставена на пода в банята. Четири чифта кални обувки са разпръснати по земята, в плашеща близост до турския килим под леглото ми.

Хаосът обаче е нищо в сравнение с пеенето.

Мили боже, пеенето.

В банята ми няма човек. Има хиена, заседнала някъде в пубертета, която диша балон с хелий и после се вживява в абсолютно фалшива версия на най-ужасната караоке песен в света.

Това не помага на главоболието ми. Не помага и на безмилостното изтощение от пътуването, причинено от желанието ми да пристигна тук незабележимо.

Не помага на желанието ми да бъда напълно сам, далеч от света, далеч от двуличното светско общество и майка ми, сватбените торти и погребалните венци. Далеч от тежестта на очаквания, трупани поколения наред, които се стовариха на плещите ми сега, когато съм не просто новият финансов директор на семейната компания, но също така, съвсем неочаквано, и последният ерген милиардер от мъжки пол на възраст под осемдесет и три на тази планета.

Човек би помислил, че това да съм почти на четирийсет години ще ми даде цялата свобода да кажа на всеки, който се меси в личния ми живот, да се разкара, но богатството на семейството ми е започнало през петдесетте с детски анимационни филми и е продължило със семейни филми, телевизионни предавания, платформи за гледане онлайн, увеселителни паркове и брандирани сувенири, затова и все още гледат на нас като на семейството на мечтите.

Ние сме самото съвършенство.

Семейство Ръдърфорд не се държи скандално на публични места. Забранени са дори леки отклонения, като неволна грешка на езика, независимо колко много ми се иска понякога да се изкача на Бруклинския мост и да изкрещя „Мамка му!“.

И ако смятам опитите на роднините ми да ме запознаят с дузини жени, които ще бъдат следващата жена на мечтите ми, за дразнещи, то те са нищо в сравнение с мрънкането, което ще отнеса, ако по някакъв начин уроня авторитета на семейното име.

Песента се сменя и натрапникът ми започва да пее фалшиво „Thank you, next“.

Твърде рано е за Ариана Гранде и нейния прекрасен глас, който по принцип изобщо не е така фалшив. Какво остава за фалшиво пеещата хиена в пубертета, дишаща хелий.

Правя още две крачки в спалнята и виждам натрапника през процепа на вратата на банята. Още три стъпки и я виждам цялата.

Може да се каже.

Косата ѝ е увита в наситеносиня хавлия, черният ми копринен халат виси от раменете ѝ, лицето ѝ е покрито с нещо зелено и единият ѝ крак е вдигнат на ръба на елегантната ми вана, където тя…

Господи, кажи ми, че не прави това, което си мисля, че прави.

Грачи заедно с текста, който почти не разбирам, вероятно защото не това е текстът на песента, който трябва да вие, докато не прави рязко движение, с което спира пеенето и подскача от болка.

Точно това прави.

Прави си кола маска на бикини зоната, с един крак, вдигнат на ръба на мраморната ми вана.

Облечена в халата ми.

Наглостта на тази жена.

Нахлува в дома ми.

Оставя боклуци, мръсни чинии и кални дрехи на всяка свободна повърхност.

Подиграва се с чийзкейка.

И седи в банята ми, за да си прави процедури, докато съсипва песни, които и без това са със съмнителна стойност.

Това приключва сега!

Прекрачвам през отворената врата, готов да я метна през рамо и да я хвърля през балкона.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя се завърта, изпищява и после с бързи рефлекси като на нинджа хваща едно огромно шише с шампоан, което също е на ръба на ваната, и го хвърля към главата ми.

– Спри! – заповядвам.

– Натрапник! – извиква над музиката. – Маршмелоу, дръж! – Взема хавлия и ме замеря и с нея.

Лесно избягвам удара, макар и измореното ми тяло да приема това в момента за напълно излишно.

– Спри!

В името на всеки филм на „Разъл Дазъл“, създаван някога, защо точно днес избрах да зарежа охраната си?

Халатът ѝ – моят халат – е изцяло отворен и разкрива гледката към млечнобялата ѝ кожа, пищни гърди и наполовина обезкосмена част, която няма да назова, но голотата не я спира да се хвърли към тоалетката, да вземе пастата за зъби и да ме замери и с нея.

– Крадец! Убиец!

Правя три крачки към нея и към мен полита електрическа четка за зъби.

– Ти за коя, по дяволите, се мислиш?

– Помощ! – крещи тя. – Маршмелоу!

Успявам да избегна кутия с кърпички. Какво, по дяволите, е маршмелоу?

Тя извратена ли е? Това кодова дума ли е?

Да не ме мисли за стриптийзьор? Или за жиголо?

А аз смятах, че не може да стане по-зле.

Тя взима стойката за хавлии, която е оставена до тоалетката, но успявам да я изтръгна от ръцете ѝ, преди да я запрати към мен, като хващам китките ѝ, за да не успее да причини още щети.

– Какво – издишам в покритото ѝ със зелена каша лице – правиш в къщата ми?

Тя завърта китките си, навежда се и се измъква от хватката ми, като се насочва към дрешника.

– Това не е твоята къща!

Каква е тази пунктуалност? Господи, мразя да говоря с хората почти толкова, колкото мразя това, че трябва да се надвиквам с тази безумна музика.

– Със сигурност не е твоята шибана къща. – Опа, ето я и думата „шибана“! Извинявай, майко. – Какво правиш тук?

– Маршмелоу! – изревава тя. Върти се в кръг, като негодува колко много врати има. Кърпата на главата ѝ се накланя, халатът се вее отворен и ми разкрива гледка, каквато днес не бих искал да видя от която и да е жена.

Най-накрая разбирам.

Страх.

Тя се страхува.

[1] Песен на Глория Гейнър. – Б. пр.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

31 − = 22