ИК БАРД с ново заглавие в Серия: Отряд СИГМА – „Последната одисея“ от Джеймс Ролинс
Една мисия на „Сигма“ в Ада
Векове наред се е смятало, че легендарният град Троя е мит – докато през 19. век археолозите не открили древните му стени, погребани в пясъците. Щом Троя е била истинска, колко ли други чудеса от епосите на Омир „Илиада“ и „Одисея“ също могат да се окажат истина?
Група учени се натъква на шокираща находка – средновековен кораб, скован под дебелите ледове на Гренландия. В трюма му има колекция от инструменти на войната, датиращи от бронзовата епоха. В капитанската каюта се пази съкровище, което се оказва колкото безценно, толкова и чудно – механична златна карта с вградена в нея сложна сребърна астролабия. Механизмът бил изработен от известните братя Бану Муса, смятани от мнозина за Да Винчи на арабския свят – блестящи учени, вдъхновили самия Леонардо.
След активирането си картата проследява легендарното пътуване на Одисей след падането на Троя. Но маршрутът се отклонява, когато картата се разтваря, за да разкрие огнена река, водеща към скрит свят под Средиземно море. Този подземен свят е Тартар, гръцката версия на ада. В древногръцката митология Тартар е мястото, където се наказват злите и където са заточени титаните.
Когато новината за Тартар (и за невероятните оръжия, скрити в него) се разпространява, избухва напрежение в район, в който турци са изправени срещу кюрди, а терористите воюват с всички. Фантастичните ужаси от епосите на Омир се оказват напълно реални – и могат да бъдат отприщени.
„Сигма“ трябва да отиде там, където човешките същества се боят да припарят – да прекрачи прага на самия Ад, за да не позволи избухването на световна война.
ОТКЪС
10 декември 1515
Рим, Италия
Художникът се наведе към отрязаната глава. Зловещата украса беше набита на кол на масата в ателието му, идеално осветена от лъчите на утрото. Всъщност той беше избрал този апартамент на Белведере именно заради чудесната светлина. Вилата се намираше в пределите на Ватикана, върху земя, която беше смятана за свещена. Въпреки това, без изобщо да трепне от колебание, той вещо сряза бузата на мъртвото момиче. Горката девойка си беше отишла преди седемнайсетия си рожден ден.
Несъмнено трагична участ, но именно тя я правеше отличен екземпляр.
Той оголи фината мускулатура под кожата и присви очи към деликатните нишки, които минаваха от скулата надолу към крайчеца на отпуснатите ѝ устни. През следващия един час внимателно придърпваше мускулите с пинцети и наблюдаваше как бледите устни се движат в отговор на действията му. Спираше само колкото да нахвърля бързи скици на пергамент, записвайки всяко движение с бързи щрихи с лявата си ръка. Отбеляза едва забележимото раздвижване на ноздрите на мъртвото момиче, промените в очертанията на бузата, присвиването на долния клепач.
След като остана удовлетворен, изправи схванатия си гръб и отиде до триножника. Взе четка от конски косъм и се вгледа в лявата страна на недовършеното лице, завинаги застинало в три четвърти усмивка. Моделът не беше тук и той продължи да рисува по памет. Засега игнорира напълно падащите плитки и гънките на дрехата ѝ. Вместо това топна четката в масло и поправи сянката под устната ѝ, като използваше наученото току-що от дисекцията.
Отстъпи назад, доволен от постижението си.
„Така е по-добре… много по-добре“.
Преди дванайсет години, докато живееше във Флоренция, един богат търговец на име Франческо дел Джокондо му беше поръчал портрет на младата си жена, прекрасната и загадъчна Лиза. Оттогава той беше носил незавършения ѝ портрет навсякъде със себе си – от Флоренция до Милано, а сега и в Рим. И още не беше готов да се раздели с нея.
Онова парвеню Микеланджело, който понякога делеше апартаментите му в Белведере, често осмиваше нежеланието му да довърши картината, като се подиграваше на посвещението му с пълната сила на младежката арогантност.
Това нямаше никакво значение. Погледна нарисуваните очи, които отвърнаха на погледа му. Студените утринни лъчи на слънцето се лееха през прозорците на втория етаж и караха кожата ѝ да свети; ефектът се подсилваше от сиянието на гаснещите въглени в малката камина, която отопляваше помещението.
„Покрай всичко научено през годините те направих още по-изпълнена със смисъл“.
Но още не беше приключил.
Вратата на ателието зад него се отвори. Протестиращото скърцане на пантите му напомни за другите му задължения, за по-спешните поръчки, които за пореден път щяха да го откъснат от усмивката ѝ. Пръстите му стиснаха раздразнено четката.
Единствено тихият, извинителен глас на чирака приглуши раздразнението му.
– Маестро Леонардо – каза Франческо. – Събрах всичко, което поискахте от библиотеката на двореца.
Той въздъхна, остави четката и отново обърна гръб на Лиза.
– Grazie, Франческо.
Докато Леонардо пристъпваше към дебелото си зимно наметало, окачено до стената, погледът на Франческо се спря върху наполовина одраната глава на работната маса. Очите на младежа се разшириха, лицето му пребледня и той предпочете да премълчи.
– Стига си зяпал, Франческо. Подобни гледки вече не би трябвало да те смущават. – Леонардо си сложи наметалото и тръгна към вратата. – Ако искаш да станеш майстор художник, трябва да търсиш знанието навсякъде.
Франческо кимна и последва Леонардо навън.
Двамата се спуснаха по каменните стъпала и излязоха на двора на Белведере. Моравата в средата му беше станала бяла и хрущяща от скрежа. Свежият въздух миришеше на пушек от дърва. Недовършените крила от двете им страни бяха покрити със скелета.
Докато пресичаше забързано двора, Леонардо се замисли за този момент във времето. Сякаш историята чакаше една ера да отмине и да бъде заменена от друга. Това усещане за предстоящи промени го изпълваше с тръпка, възбуждаше го, запалваше пламъка на надеждата в гърдите му.
Най-сетне, с парещ от студа нос, той стигна до Апостолическия дворец. Капелата на сградата беше неотдавна изрисувана от онзи проклетник Микеланджело.
Раздразнението от тази мисъл пропъди сутрешния мраз. Миналата година Леонардо се беше промъкнал в капелата много след полунощ, въоръжен с фенер. Беше разглеждал работата на младия мъж тайно, отказвайки на Микеланджело задоволството от оценката му. Помнеше как беше проточвал врат, възхитен от тавана. Нямаше как да не се възхити на проявата на гения, на новаторското използване на перспективата в такова голямо помещение. Беше си водил и бележки, черпейки знание, което можеше да измъкне от работата на Микеланджело.
Постоянното раздразнение от младия художник му напомни за собствените му укорителни думи към Франческо: „Трябва да търсиш знанието навсякъде“. Но това не означаваше, че човек трябва да отдава дължимото на източника.
Забърза нагоре по стъпалата на двореца, кимна на стоящите на пост гвардейци и нахълта вътре.
Може би усетил раздразнението му, Франческо го поведе към крилото на Ватиканската библиотека, където беше работил през цялата нощ, ровейки се из прашните рафтове и килери, за да събере материалите, които Леонардо искаше да проучи за следващата си поръчка.
Времето изтичаше.
След три дни Леонардо трябваше да замине с папа Лъв Х на север за Болоня за срещата с френския крал Франсоа І, който неотдавна беше превзел и плячкосал Милано. На тази среща трябваше да се уреждат държавни дела, но кралят беше наредил на нея да присъства и Леонардо. Странното му искане беше придружено с писмо.
Изглеждаше, че кралят, който познаваше таланта на Леонардо, искаше от него да изпълни творба, която да увековечи победата на французите. Подробностите бяха описани в писмото. Крал Франсоа искаше от Леонардо да създаде механичен лъв от злато, способен не само да се движи самостоятелно, но и гърдите му да се отварят, разкривайки зъбните колела вътре и скрития букет лилии, символ на френския престол.
Франческо, който му бе чирак отдавна, сякаш прочете мислите му.
– Наистина ли мислите, че можете да създадете подобно творение?
Леонардо погледна младежа.
– Колебание ли долавям в гласа ти, Франческо? Нима се съмняваш в изобретателността ми?
Младежът заекна и лицето му пламна.
– Аз… разбира се, че не, маестро.
Леонардо се усмихна.
– Добре, защото в самия мен има достатъчно съмнение. С арогантност можеш да стигнеш само донякъде. Великите творби са плод на равни части божествен талант и земно смирение.
– Смирен? – Франческо повдигна вежда. – Вие?
Леонардо се засмя. Момчето го познаваше отлично.
– Най-добре е да показваш арогантност пред другите. Да убедиш света в увереността си във всичките ти начинания.
– А насаме?
– Тогава трябва да познаваш истинския себе си. Човек трябва да е достатъчно смирен, за да осъзнава собствените си ограничения и да разбира, че трябва да научи още. – Леонардо си спомни как беше зяпал осветения от фенера таван на Микеланджело и какво беше научил от него. – Именно там започва истинският гений. Ако е въоръжен с достатъчно знания и находчивост, човек може да постигне всичко.
И забърза към библиотеката, готов да докаже думите си.
10:02
„Дано да съм се справил добре“.
Франческо отвори вратата за учителя си и последва Леонардо в папската библиотека. Молеше се трудът му да не разочарова великия майстор.
Влезе след наставника си в главното хранилище, където ги посрещна миризма на стара кожа и плесенясали страници. Дървените рафтове се издигаха високо, разделяни от бледи като призраци мраморни статуи. Отпред една лампа осветяваше широко писалище, върху което бяха подредени спретнати купчини книги, отделни листове и дори пирамида от свитъци.
Леонардо отиде при писалището.
– Определено си бил зает, Франческо.
– Направих всичко по силите си – въздъхна чиракът. – Арабската книга, която поискахте, се оказа трудна за откриване.
Леонардо го погледна и повдигна вежди.
– Намери ли я?
С известна гордост Франческо посочи дебелия том в средата на събраните материали. Кожената му подвързия беше износена и почерняла от времето, но златните букви на заглавието си оставаха все така ярки и блестяха на светлината на лампата. Текстът беше изписан с изящни арабски букви.
Пръстът на Леонардо се задържа над заглавието – كتاب في معرفة الحيل الهندسةي.
– Китаб фи марифат ал-хиял ал-хандасия – прочете на глас художникът.
– „Книга за хитроумните механични устройства“ – с приглушен глас преведе Франческо.
– Написана е преди двеста години – каза Леонардо. – Можеш ли да си представиш онова време, златния век на исляма, когато науката и просвещението са се ползвали с най-високо уважение?
– Много ми се иска някога да посетя онези места.
– А, скъпи ми Франческо, закъснял си. Онези земи са потънали в мрак, разкъсвани от войни и завладени от дивашко невежество. Изобщо няма да ти харесат. – Пръстите му докоснаха корицата. – За щастие, древните им познания са запазени.
Леонардо отвори напосоки книгата. Изписаният с черно мастило арабски текст течеше като река около рисунка на фонтан. Водата бликаше от клюна на паун, задвижвана от сложно устройство от зъбни колела и лостове. Франческо знаеше, че цялата книга е пълна с подобни илюстрации на други устройства, много от които бяха автомати, подобни на онзи, който искаше френският крал.
– Авторът ѝ е Исмаил ал-Джазари – каза Леонардо. – Блестящ художник и главен архитект на двореца Артуклу. Предполагам, че от тази книга ще мога да науча достатъчно, за да проектирам златния лъв за френския крал.
– Може би има и друга книга, която би могла да ви помогне – обади се глас зад тях.
Леонардо и Франческо се обърнаха към вратата на библиотеката, която неволно бяха оставили отворена. На прага стоеше дребен, но як на вид мъж. Простото бяло расо и малкото кепе блестяха на бледата светлина. С пъргавостта на младостта Франческо коленичи и наведе глава. Леонардо едва успя да клекне, преди мъжът да заговори отново.
– Достатъчно. Ставайте и двамата.
Франческо се изправи, но остана с наведена глава.
– Ваше светейшество.
