Готови ли сте за нова топла, трогателна и особено комична история, която се развива в село Черново, намиращо се близо до авариралия Чернобил? Немската писателка от руски произход Алина Бронски ни повежда на забавно, изпълнено с колоритни герои и още по-колоритни случки приключение из страниците на романа „Последната любов на баба Дуня” (ИК „Сиела”).
Едва ли може да се каже, че сте добре дошли в село Черново, което се намира в непосредствена близост до авариралата централа в град Чернобил – радиацията е невидима, но убива. Но не всеки се страхува от нея! Прочутата из цялата страна баба Дуня е първата, която се е върнала след евакуацията, и никой, дори правителството, не може да промени решението ѝ. Скоро към нея се присъединяват нейната съседка Маря, която „си е леко мръднала с нейната коза и с петела”, Петров, който „има рак от главата до петите” и чете Карлос Кастанеда на хамака в двора си, старият Сидоров, „който е поне на сто години”, горд собственик на телефон, който проработва веднъж в годината, но никой не може да си обясни как, културното семейство Гаврилови, които не разговарят с никого, и Леночка, която „си стои обикновено у дома, плете един безкраен шал и се усмихва, щом я заговориш”. Каква компания, а?
Ненадейно в Черново пристига млад мъж, който води със себе си дете – красивата Аглая. Тя, смята баба Дуня, трябва да е смъртно болна, защото в Черново никой не идва на гости, освен биолози и фотографи, които са облечени в специални предпазни костюми и изследват или заснемат района след инцидента.
Пристигането на Аглая и баща ѝ в селцето променят иначе спокойния живот на чудатите му жители из основи, а баба Дуня и компания ще трябва да се справят с ред приключения, сред които сватба, убийство, нахлуване на военни, арест, поемане на вина и несправедлива присъда, затвор, престой в болница, среща с обичната дъщеря и шокиращи семейни разкрития.
„Последната любов на баба Дуня” действително е топла, пораждаща усмивка история в духа на „Човек на име Уве” от Фредрик Бакман.
Алина Бронски е псевдоним на германка от руски произход, родена в Екатеринбург, Русия през 1978 г. Прекарва детството си в германските градове Марбург и Дармщат. По-късно Бронски работи като копирайтър и редактор във вестници. Автор е на няколко романа, посрещнати положително както от критиката, така и от читателите във и извън Германия. „Последната любов на баба Дуня” е най-новият ѝ роман.
Преводът от немски език е на Жанина Драгостинова. Корицата на българското издание е от художника Дамян Дамянов.
Откъс от „Последната любов на баба Дуня”, Алина Бронски
Сидоров скова легло за Маря, невероятно легло. Никой не може да каже как успя. Разряза с триона един дънер на четири части и върху тях сложи дъски, които измъкна от стената на барачката си. Всичко това закрепи с много пирони. Отгоре разположи дюшека, завивките и възглавниците на Маря. Получи се огромно, широко легло, най-голямото, което някога съм виждала. Сега Маря ще може удобно да си спи.
Увери ме, че е така, когато горда ми го показа.
– Виждаш ли защо е добре да си женен? – каза тя с хвалебствен тон.
– Никога ни съм го оспорвала.
– Тогава защо се смееш?
– Не се смея, Маря. Радвам ти се.
За сватбата Маря е облякла дантелената си нощница, която е почти бяла и прави тялото ѝ да изглежда още по-могъщо. На раменете – черна кърпа с рози. Косата си е сплела, а плитката е увъртяла около главата си, така че направо може да се кандидатира за депутатка в парламента. Като було е преметната една дантелена завеска. И цветя, навсякъде цветя. Метличина в косата и малки карамфили по нощницата, а в петлика на Сидоров трендафил.
Коленете на Сидоров треперят, а той изглежда още по-дребен от обикновено, с последни сили се крепи на бастуна. По ръцете му изпъкват белите му кокалчета. Но лицето му е изкривено от усмивката на победител. Може да бъде сравнена и със смъртен гърч. Добре се е облякъл, разяден от молци панталон на райета и риза с шарки на зиг-заг.
Брачната двойка стои пред мен и ме гледа очаквателно. Сега трябва да кажа нещо тържествено. Аз също съм се издокарала, за да им окажа необходимата чест, сложила съм си дълга пола и копринена блуза, забрадката на главата ми е изпрана, а шията ми е украсена с гердан от големи шарени дървени топчета.
Татуировката ми отново ме засърбява. Опитвам се да си спомня какви бяха думите,
които беше изрекла служителката в гражданското, когато се женехме с Егор. Но не се сещам. Тогава се напъвам в главата ми да се появят сватбите, на които съм присъствала като гостенка или свидетел на брака. Но се сещам, че на сватбата на Ирина не бях.
Спомням си за сватбата на братовчедка ми, трябва да съм била около четирийсет и пет и тогава едно изречение ме уцели право в сърцето. „Бъдете добри един към друг“, беше рекла преуморената чиновничка и с тези думи, нито по-малко, нито повече, беше посочила пътя пред моята братовчедка и бъдещия ѝ съпруг;
в тази събота в гражданското чакаха няколко двойки и в коридорите много от свекървите вече бяха станали агресивни. Думите ѝ дълго време не ми даваха мира. При това вече бях женена и станала майка.
Много по-късно гледах по телевизията как се женят в църква, да, дори гледах и една кралска сватба. Междувременно и при нас по селата вече много млади хора се женят в църква.
Ако по наше време някой се оженеше в църква, след това просто нямаше повече да го пуснат да се върне на работното си място.
– Подайте ми ръцете си – казвам аз и те простират към мен лапите си – меките, закръглени на Маря и сухите като птичи крачка на Сидоров. Аз ги хващам и ги слагам едни върху други. Маря ми беше дала два пръстена, които беше изровила из съкровищата си.
Давам пръстените на младоженците. Сидоров слага на Маря големия пръстен с искрящ камък, пръстът ѝ обаче е твърде дебел, Маря стиска зъби. Успех. След това Сидоров получава другия, пръстът му е прекалено кокалест и дори и по-малкият пръстен се върти на него. Сидоров свива ръката си в юмрук, за да не падне пръстенът.
– Бъдете добри един към друг – казвам аз.
Маря ме гледа с широко отворените си очи, като че ли произнасям „Проповедта на планината“.
– Вече сте мъж и жена.
Усещам усиления пулс на Маря. При Сидоров нищо не усещам, кожата му е студена и суха. Отново из въздуха се понася същото очакване.
– Можеш ли да се сетиш? – шепна аз към Егор. – Можеш ли да се сетиш какво се правеше сега?
– Благослови ги – избоботва той в ухото ми. – И не забравяй целувката.
Това не може да го казва сериозно, мисля си аз, те са стари хора, пък и аз съм почтена жена. Но те продължават да ме гледат така, сякаш чакат да се случи нещо точно определено, и аз въздишам шумно.
– Желая ви щастие и… и… ви благославям – казвам аз, а очите на Маря засияват. – А ако непременно много желаете… искам да кажа… Сидоров, сега вече можеш да целунеш булката.
