На български език с логото на ИК Кръгозор излезе роман за невероятната съдба на една от най-прочутите жени в историята на Индия – рани Лакшми. Наричана от някои индийската Жана д’Арк, смелата кралица на Джанси управлява в свят, доминиран от мъже, и се изправя срещу британската инвазия, за да защити кралството си. Превръща се в символ на борбата на индийците за независимост и свобода.
В „Последната кралица на Индия” авторката Мишел Моран преплита исторически факти и художествена измислица, за да разкрие период и събития от историята на Индия, за които се знае малко у нас, но са вдъхновили песни и цялата филмова индустрия на Боливуд.
„Съдбата на рани Лакшми и на нейните дургаваси е изумителна и нямаше почти нищо, което да се нуждае от разкрасяване, споделя Моран. Единственото, за което трябваше да внимавам, бяха легендите, нароили се след нейната смърт – бяха толкова много и толкова приказни, че ми се наложи да бъда изключително внимателна, отделяйки фактите от измислиците. Например прочутият й скок с коня от стените на крепостта, докато още износва сина си, със сигурност не се е случвал. Но нейният отряд Дурга дал, решението й да тренира заедно със своите дургаваси (безпрецедентно за индийска кралица), присъствието й в Дурбар хол по време на аудиенциите на съпруга й, раджата, и последващата й роля в индийското въстание са все част от историческите хроники”.
В Джанси жените са се радвали на свобода, каквато не е позната в останалите места в кралството и именно тази благодатна почва е способствала за физическото и духовното израстване на кралицата. На мемориала пред двореца в Джанси тя е увековечена като:
„Защитничка и родителка на града Джанси, която се обличаше като мъж, която можеше да язди най-високия сред конете, която държеше меч във високо вдигнатата си ръка, която се възпламеняваше от яростта на богинята Кали, която многократно предизвикваше на двубой английски генерали като някой си Хю Роуз – тази Лакшми (богинята на съдбата) беше убита тук сякаш от злощастен обрат на съдбата, за да се върне в небесата!”
В романа „Последната кралица на Индия” Мишел Моран възкресява Индия през XIX век и разказва историята на рани Лакшми от гледната точка на Сита – една от жените войни на кралица.
И двете от малки са обучавани като момчета от своите бащи не само в бойни умения, а и да защитават честта и живота на поверените им хора. С всеки изминал ден бременната кралица се доверява все повече на Сита, но не може да й повярва, че трябва да се пази от най-близките си.
Всички се надяват, че рани Лакшми ще роди момче, защото новият закон на Британската източноиндийска компания не позволява тронът да се онаследява от жени и ако няма наследник, властта преминава в ръцете на англичаните. По този безкръвен начин голяма част от индийските кралства вече са паднали под властта на Британската империя.
Единствено кралството Джанси дава изненадващ и неочакван отпор. Рани Лакшми отказва да се предаде на империята, решена да защити земята, която обича. И когато не успява с дипломатически ходове, повежда народа си в битка…
Всички ще умрем някой ден. Но някои от нас имат големия късмет да загинат, борейки се за справедливост!
Мишел Моран вдъхновена от силните жени в историята
Мишел Моран е автор на седем световни исторически бестселъра, преведени на повече от 20 езика. Шест години е гимназиален учител, а през летните ваканции пътува по света и работи като доброволец на археологически разкопки, което й дава идеи за историческите романи. През 2012 г. се омъжва в Индия и там черпи вдъхновение за „Последната кралица на Индия” (ИК „Кръгозор”), която е първата, излязла на български език.
В „Последната кралица на Индия” има много препратки към класически литературни произведения. И Вие ли се вдъхновявате най-много от Шекспир, като главната героиня в романа Сита? Кои са петимата Ви най-любими автори?
Без съмнение Шекспир ме вдъхновява и той определено е сред най-любимите ми автори, както и Джанет Финч, Дж.Р.Р. Толкин, Дъглас Престън и Ерик Ларсън. Имах невероятния късмет да уча Шакспир в часовете на брилянтния преподавател Марта Андерсън, която вече се пенсионира. Тя беше феноменална, а начинът, по който вдъхваше живот на пиесите на Шекспир, те караше да осъзнаеш, че той не е от определено време, а от всички епохи (както е казал неговият съвременник Бен Джонсън). Има една страхотна книга „Шекспир. Изобретяването на човека” от Харолд Блум. В нея Блум обобщава много по-добре, отколкото аз някога ще мога, какво прави барда толкова уникален. Може би заради това Шекспир се чете във всяко кътче на земното кълбо, включително и Индия.
„Последната кралица на Индия”, както и международният Ви бестселър „Нефертити”, разказва история, която е основана на истинския живот на владетелка от миналото. Какво Ви привлича в герои като рани Лакшми и Нефертити?
Историческите личности, за които пиша, са често жени, които са успели да извоюват силни позиции в общества, в които обикновено на жените не са давани права и власт. Също така са хора, преживели сътресения, промяна и метежи и са успели да оцелеят. Революциите винаги са ме пленявали, независимо дали са културни, религиозни или пък политически. В „Последната кралица на Индия” на индийците им е дошло до гуша от физическото и политическото посегателство върху земите им от страна на Британската империя. Когато започват да изразяват на висок глас недоволството си обаче, англичаните отговарят със затягане на хватката, а когато индийците хващат оръжията, империята вижда това като революция и реагира по съответния начин – изпраща армия да потуши това, което те възприемат като „въстание”. Всеки път, когато в дадено общество настъпва революция или се вдига въстание, се появяват нови лидери, които са невероятно харизматични. В конкретния случай такъв лидер е рани Лакшми.
Защо решихте да разкажете историята от гледната точка на Сита? Тя ли е любимият Ви герой? Ако не е тя, тогава кой е любимият Ви герой?
Сита ме привлече заради уникалната си позиция в обществото. Тя е жена, която е пораснала в пурда (жените се забулват и не излизат от къщи), но става част от Дурга дал на кралицата – елитен женски отряд, състоящ се от най-доверените стражи на господарката. Какво ли й е било? Жените по онова време са били възпитавани да смятат, че мястото им е в дома и излизането извън него е представлявало не само физическа опасност, но също така и опасност за морала и духовното им състояние. Какво ли й е било на такава жена изведнъж да свали булото и да излезе навън? Дали ще се адаптира, или ще се върне бързо вкъщи към това, което й е познато? Исках да изследвам всичките тези емоции и не бих могла да се справя с никой друг герой, освен със Сита, която наистина е любимката ми, да.
В бележките от автора споменавате, че е трябвало да направите малки промени в историята, „за да стане Индия от XIX век по-достъпна”. Как решавате какво може да се промени и какво да се запази в историческите романи? Ясна ли е тази линия за Вас?
Има ясна линия, но като автор на исторически романи, винаги ще получавам мейли от хора, които се съмняват в преценката ми за тези неща. За мен обаче това не е невероятно труден избор. Ако имената са се променили, избирам тези, които се използват повече в наши дни. Ако нещо в миналото на героя не е сигурно, нямам проблем с това да запълвам неяснотите, доколкото това звучи правдоподобно. Ако читателите искат биография на рани Лакшми, то такива има много. Но когато пишеш исторически романи, това означава да направиш историята достъпна за по-широк кръг читатели.
В този дух какво беше за Вас проучването, свързано с „Последната кралица на Индия”?
С всеки от романите ми проучването започва със страната, където се развива действието. В този случай – Индия. Понеже съпругът ми е индиец, процесът беше значително по-лесен , отколкото щеше да бъде без човек, който да ми помага с превода на документи от хинди или да ме води на обиколки из много исторически забележителности в Индия. Както с всяка книга, проучването включваше много пътуване и четене, което за мен е едно от най-хубавите неща при писането на исторически романи.
Съгласна ли сте, че загубата е основна тема в „Последната кралица на Индия” – както лична, така и обща? Когато пишете, съзнателно ли избирате темите или те идват естествено в процеса на работа?
Загубата определено е основна тема в книгата – как хората я преживяват, защо се случва и накрая – как я превъзмогват. Не избирам съзнателно темите в книгите си. Мисля, че всеки герой, за когото пиша, преживява събития в живота си, които толкова често се повтарят, че се превръщат в основна идея. За съжаление за Сита тези събития включват загуба – на кралството, на семейството й и на живота, какъвто е бил в Джанси. Но също така смятам, че „Последната кралица на Индия” е история за надеждата. Дори и в най-трудните времена хората оцеляват, любовта оцелява.
„Бостън Глоуб” писа, че Вашите „завидни умения на разказвач съживяват древната история”. Имате ли предпочитания що се отнася до периоди от историята и различни герои? Как избирате обстановката в романите си?
Всъщност нямам предпочитания що се отнася до исторически периоди. Но имам предпочитания към историите независимо дали се развиват в Египет, Рим, или пък Индия. Засега в кариерата ми всяка от книгите, които съм написала, е вдъхновена от различни пътувания, на които съм била. В случая с „Нефертити” това бяха архиологически разкопки в Израел, след които отидох до Египет. При „Дъщерята на Клеопатра” беше пътуване до Рим. А в случай с романа „Последната кралица на Индия” – бракът ми и последвалото пътуване до Индия.
