Издателство Изток-Запад представя „Полунощ в Чернобил“ от Адам Хигинботам
Пълната история на аварията в Чернобилската атомна електроцентрала и задълбочено изследване на това как пропагандата, информационното затъмнение и митовете прикриха истината за една от най-големите катастрофи на XX век
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Великолепна, увлекателна и с право ужасяваща… Инцидентът се разгръща със страховита неизбежност. Свързвайки изживяванията на тези, които са били там през онази нощ, Хигинботам излага детайлите толкова ясно и щателно, че всяка стъпка се усеща заредена с напрежение.
Ню Йорк Таймс
ОТКЪС
След като станаха свидетели отвън на ужаса от разрушаването на Блок 4, Александър Ювченко и Юрий Трегуб изтичаха обратно в централата, за да докладват видяното.31 Преди обаче да стигнат до контролната зала, ги спря прекият шеф на Ювченко, Валерий Перевозченко, началник на реакторния сектор в тяхната смяна. С него бяха двамата стажанти, които Дятлов беше изпратил да спуснат ръчно контролните пръти. След като Перевозченко им разясни инструкциите, Ювченко се опита да им каже, че мисията им е безсмислена: контролните пръти, а и самият реактор вече не съществуваха. Но Перевозченко настояваше. Той каза, че Ювченко е проверил реактора само отдолу. Необходимо беше щетите да се преценят отгоре.
Докато Трегуб продължи да върви към контролната зала, Ювченко се съгласи да помогне да се намери път към залата на реактора. Заповедите си бяха заповеди, а освен това Ювченко единствен имаше фенерче. Заедно четиримата мъже откриха път по стълбите от кота +12 към кота +35. Ювченко вървеше последен, докато групата се промъкваше през лабиринт от срутени стени и изкривени отломки и накрая стигна до масивната херметическа врата на реакторната зала. Вратата беше направена от стомана и напълнена с бетон, и тежеше няколко тона, но колянно-мотовилковият механизъм, предназначен да я държи отворена, се беше повредил при взрива. Ако влезеха в залата и вратата се хлопнеше зад тях, нямаше да могат да излязат. Затова Ювченко се съгласи да остане навън. Той натисна вратата с рамото си с всичка сила, за да я държи отворена, докато тримата му колеги прескочиха през прага.
Вътре нямаше много място. Перевозченко стоеше върху един тесен перваз и движеше фенерчето в тъмнината. Жълтият му лъч освети силуета на гигантския стоманен диск на „Елена“, който се беше кривнал във въздуха и се държеше върху ръбовете на реакторния купол. Стотиците тънки парни тръби, които минаваха пред него, бяха разкъсани в парцаливи кълба като косата на обезобразена кукла. Контролните пръти отдавна ги нямаше. Гледайки разтопения кратер долу, тримата мъже ужасени разбраха, че всъщност това, което виждат, беше самата активна зона на реактора: пламтящото му гърло.
Перевозченко, Проскуряков и Кудрявцев останаха на перваза само докато Ювченко все още държеше вратата – най-много още минута. Но дори това беше дълго време. За няколко секунди и тримата бяха облъчени с фатална доза радиация.
Докато тримата му колеги тръгнаха обратно по коридора, олюлявайки се и в шок, Ювченко искаше и той да погледне. Но Перевозченко, ветеран от подводната ядрена флота, който знаеше много добре какво се беше случило току-що, блъсна младежа встрани. Вратата се затръшна.
– Няма нищо за гледане тук – каза той. – Хайде да си вървим.
В мрака на турбинната зала заместник-началникът на сектора Разим Давлетбаев се опитваше да се справи с хаоса, който цареше в неговия отдел. Според действащите аварийни правила операторите на централата, а не пожарната команда, трябваше да гасят пожарите в тяхната част от централата, но пламъците сега бушуваха навсякъде в турбинното отделение и заплашваха да предизвикат още по-голяма катастрофа.32 Турбинната апаратура беше пълна с хиляди литри силно огнеопасно масло, а турбогенераторите – с водород, който при нормална работа беше необходим за охлаждане на генераторните бобини. Ако някой от тях се възпламенеше, огънят щеше да се разпространи по протежението на почти километровата турбинна зала и можеше да погълне и другите три реактора или да доведе до огромен взрив в Блок 4.
Сред радиоактивната пара и фонтаните от кипяща вода, бликаща от счупените тръби, сред искрите, които се сипеха от скъсаните кабели, Давлетбаев нареди на хората си да отворят пръскачките, покриващи турбина №7, да изсипят всичкото смазочно масло в аварийните резервоари и да спрат струята масло, която изхвърчаше от една счупена тръба на кота +5; по пода на ниво 0 се разстилаше някаква хлъзгава маса и изтичаше към подземието.33 Група от трима инженери се опитваше да влезе в залетите с гореща вода помещения за управление на захранващите маслени помпи, за да ги спрат и да не позволят на огъня да се разрасне. Двама механици угасиха един пожар на ниво +5, докато други се бореха с пламъците на други места. Главният механик прекъсна помпите от деаераторите и по този начин блокира притока на радиоактивна вода от счупените тръби в турбинната зала.
Вътре в реакторната зала беше трудно да се диша, а влажният, наситен с пара въздух миришеше на озон. Операторите обаче не мислеха много за радиацията, а изпадналите в паника дозиметристи, които летяха из залата, не даваха никаква полезна информация: стрелките на техните уреди просто излизаха извън скалите. Радиометрите, които можеха да отчитат по-високи стойности, бяха заключени в сейф и не можеха да се извадят без нареждане отгоре.34 Разим Давлетбаев си каза, че тази характерна миризма в турбинната зала идва от къси съединения, чиито волтови дъги се виеха във въздуха.35 По-късно обаче, когато започна да му се гади, той предпочете да го отдаде на разтвора от калиев йодид, който беше изпил, макар че добре знаеше, че това е ранен признак за радиационно отравяне.
Турбинният инженер Юрий Корнеев се занимаваше с изключването на турбина №8, когато електротехникът на смяната Анатолий Баранов влезе на бегом.36 Баранов започна да отстранява водорода от турбогенератори №7 и №8 с азот, за да предотврати още взривове. Когато двамата свършиха, около тях и безжизнените машини настъпи зловеща тишина. Те излязоха навън на малък балкон, за да пушат. Доста по-късно осъзнаха цената на тази пауза за по цигара: улицата под тях беше осеяна с графитни блокове от реактора, които ги облъчиха, докато си отдъхваха на перилата.
На други места инженерите бяха започнали да прочистват отломките, за да открият мъртви или ранени.37 Очевидно всички техници на пода на турбинната зала бяха избягали невредими след първия взрив, но след половин час Владимир Сашенок, който наблюдаваше турбинния тест от отделение 604 – потокометричната зала, – все още го нямаше. И така тримата мъже си проправяха път сред останките от отделението към една горна площадка, която се намираше от другата страна на турбинната зала между стените на сградата на реактора.38 Пътят им беше осеян с развалини; опитваха се да избягат от нахлуващи потоци пара; газеха вода до колене.39 Когато накрая стигнаха до отделение 604, установиха, че то е изчезнало. От взрива бетонните панели на стените бяха изхвърлени на улицата. Светлината на фенерчето беше погълната от мрака и вихрушките прах. Започнаха да викат по име Сашенок в тъмнината, но отговор нямаше. Накрая се натъкнаха на тяло: лежеше безжизнено на една страна, а от устата му излизаха мехурчета кървава пяна. Вдигнаха Сашенок за подмишниците и го изнесоха навън.
Навън лейтенант Правик от военизираната пожарна служба №2 се изкатери по аварийната желязна стълба, която се виеше по северната стена на Блок 3, и ботушите му чаткаха по металните стъпала.40 С него бяха няколко души от припятската бригада, включително техният командир лейтенант Виктор Кибенок и Василий Игнатенко, набит 25-годишен мъж, известен като шампиона спортист на команда №6.41 До тях достигаше бръмченето на останалите три реактора и пращенето на пламъците.
