Екипът на издателство „Сиела” ви кани на едно от най-чаканите литературни събития тази година – премиерата на „Аз още броя дните” от Георги Бърдаров, победител в телевизионното състезание за дебютен роман на БНТ1 „Ръкописът”.
Ще ви очакваме на чаша вино на 19 май, четвъртък, от 19:30 часа в Литературен клуб „Перото”. Датата не е избрана случайно, заповядайте и разберете защо от самия Бърдаров.
Победителят в „Ръкописът” , телевизионното състезание за дебютен роман на БНТ1, вече превзе книжарниците с книгата „Аз още броя дните”. Само преди месеци Георги Бърдаров впечатли безусловно журито и публиката на първото писателско риалити в България, а тепърва очакваме романът му да пожъне много успехи не само в страната, но и извън граница.
Георги Бърдаров е любимец на аудиторията още откакто разказът му „За петата ракия или колко е хубав животът” стана един от най-споделяните текстове в социалните мрежи преди 3 години. Сега с романа „Аз още броя дните” той засяга един от най-болезнените периоди в Балканската история – кървавата етно-религиозна война в Сараево. На фона на обсадата на града през 1993 г. се развива личната трагедия на Давор и Айда – християнин и мюсюлманка, които трябва да намерят начин да останат заедно във време, в което доскоро живели в мир хора се обръщат един срещу друг.
Историята на Давор и Айда е вдъхновена от истински събития – трагедията на Адмира Исмич и Бошко Бркич, в последствие наречени от медиите „сараевските Ромео и Жулиета”. На 19 май 1993 Давор и Айда правят планове да избягат от обсадения град през моста „Миляцка”. На фона на ужасяващите часове, които двойката прекарва в чакане на подходящия момент – половинчасовата почивка на снайперистите привечер, се разказва историята на цяла една любов и цял един живот – едновременно толкова подобен на всички останали сараевски истории, но и толкова различен със силата на човешкия дух. Дух, който увековечава любовта. Паралелно с историята на двамата влюбени се разказва и съдбата на български университетски преподавател, който пристига в Сараево в наши дни, за да се срещне с преводача на книгата си. Двамата заговарят за войната и стари спомени скоро започват да излизат на повърхността. Нощта на бягството на Давор и Айда се оказва съдбоносна, както за влюбените, така и за тях двамата двадесет години по-късно.
Георги Бърдаров е университетски преподавател по география, част от управителния съвет на Българската федерация по петанк и писател. „Аз още броя дните” бе избран за победител в телевизионния формат „Ръкописът”по БНТ1 – първото българско риалити за писатели. В чест на събитията, споменати в книгата, премиерата на романа ще бъде тази седмица, на 19 май 2016 г. – двадесет и три години след съдбоносната нощ, в литературен клуб „Перото” в НДК.
Интервю с победителя в „Ръкописът” на БНТ1 – Георги Бърдаров
Как се реши да участваш в „Ръкописът?
Моето участие в „Ръкописът“ започна магично, като много други неща в моя живот. Крайният срок за подаване на документите беше 30 април, а на 29 април аз бях твърдо убеден, че няма да участвам. На другия ден обаче, час преди полунощ, си пратих документите и всичко започна. Основното ми притеснение, заради което не исках да участвам, беше представата ми, че това е конкурс за дебютен роман, т.е. за по-млади хора. Беше ми странно как ще се конкурирам с младежи на възрастта на моите студенти. И понеже няма нищо случайно, първият човек, с когото се сприятелих във формата и останахме чудесни приятели, беше най-младият участник Денис Българанов – тогава на 19 години.
Какво те направи най-щастлив от решението ти да се включиш в състезанието?
Това, което ще ми остане завинаги от „Ръкописът“, е невероятната атмосфера във формата и чудесните приятелства, които създадохме. На хората, на които разказвам, не им се вярва, но въпреки че с останалите участници на теория бяхме конкуренти и всеки от нас искаше да спечели, ние още по време на самия формат станахме приятели. Дори си помагахме между кръговете и до днес се търсим и се виждаме. Даже се шегуваме, че създадохме така наречения кръг „Ръкописът“. За това искам сега да благодаря на тези чудесни хора и много талантливи писатели и да ги спомена поименно – Рали Стоянова, Люба Трайкова, Зара Давидкова, Поли, Васко, Пламен Глогов-Глогича, Денис, проф. Халачев, Дидо, отец Петков, Тони Чикакчиев, съавторите Благо и Антоний. Казвал съм го многократно и пак ще го кажа – и в това няма никаква поза – който и от тях да бе спечелил, нямаше да е незаслужено. Това са наистина много талантливи млади български писатели, които заслужават да бъдат издадени. За мен е огромна чест, че успях да победя в такава свирепа конкуренция.
Какви трудности срещна по време на „Ръкописът”?
В самия формат имах много трудни и разнообразни задачи. От довършване на мотив по анимационен филм, през текст по фотография на уникалния български фотограф Гого Нейков до фейлетон на супер гадната тема за корупцията в България. Най-тежката за мен задача бе да напиша приказка по сюжета на романа ми. Моят роман е за войната и ми бе много трудно да го направя приказен. Тогава измислих да разкажа войната през погледа на два чифта обувки – мъжки мокасини и дамски боти, и се получи нещо невероятно. Мисля, че това бе най-силният ми текст в „Ръкописът“ (бел. ред. можете да видите пълния текст на приказката в сайта „Аз чета”).
Разкажи накратко за какво става дума в „Аз още броя дните”.
Романът разказва за забранената любов между християнин и мюсюлманка на фона на ужаса от Босненската война при разпадането на Югославия. Главните герои са заедно още от деца и въпреки разликите в религиите, родителите им нямат нищо против тяхната връзка. Но започва войната и доскорошни приятели, делили залъка, болката и радостта си, стават смъртни врагове. Вече делят само фронтовата линия. За всички в Сараево е тежко. Това е най-дългата блокада на град в човешката история – 1395 денонощия. Но за смесените двойки като Давор и Айда е най-тежко. Мнозина такива се разпадат, но любовта на Давор и Айда се оказва по-силна от всичко и те решават да избягат. Действието в романа се развива между 16:43 часа и 21:15 часа в деня на тяхното бягство, 19 май 1993 г.
Паралелно тече втора сюжетна линия, която се развива в наши дни. Български университетски преподавател, специалист по етно-религиозни конфликти, заминава за Босна, за да напише книга за войната. Там го очаква преводачът му Зоран. Двамата изкарват една нощ в любимата кръчма на Зоран, „Трите шишета“, където той разказва на българина своите спомени от войната. Нощта на бягството на Давор и Айда се оказва съдбоносна, както за двойката, така и за Зоран, а двадесет години по-късно – и за българския преподавател.
Какво те вдъхнови за написването му?
Романът е по действителен случай. Това, което ме порази, е как само в рамките на няколко години най-добрите приятели се превръщат в смъртни врагове. На 19 февруари 1984 г. президентът на МОК (Международен олимпийски комитет) Хуан Антонио Самаранч закрива първите в източния блок Зимни олимпийски игри с думите: „Сараево ’84 ще остане в паметта на хората, като най-позитивната олимпиада в цялата история на игрите“. Десет години по-късно, през 1994 г., от ски пистите дебнат в засада снайперисти, в олимпийското село се търкалят обезглавени трупове, хокейните площадки са превърнати в затвори, залите – в секс лагери. Уж хората едни и същи, уж мястото едно и също, а между двата свята – море от човешка кръв.
За да проуча историята, посетих миналата година Сараево. Разговарях с хора, преживели блокадата, с хора, познавали моите герои, минах по техните стъпки при бягството им през моста Връбаня. И едва там си дадох ясна сметка какво са преживели те. И как Сараевската блокада няма аналог в човешката история по измеренията на своята жестокост и трагизъм. Всяка минута и секунда от блокадата хората са били мишени в стрелкови полигон.
Как се спря на това заглавие?
Романът ми завършва с думите на майката на главната ми героиня: „Аз още броя дните“, дните до момента, в който ще се срещне отново с дъщеря си. Посвещавам романа си на всички онези, които още броят дните, независимо за кой конфликт и за коя точка на света става дума.
Аз съм абсолютно убеден, че ние не се раждаме бели или черни, европейци или африканци, християни или мюсюлмани. Ние се раждаме преди всичко хора и каквито и да са обстоятелствата, само от нас зависи да си останем хора.
ОТКЪС
16:43
Дори и в тези мигове тя запазваше хладнокръвие. Той я следеше с поглед от стола, опрян на ръба на масата. Цялото му тяло пулсираше от напрежение. Пламъчето на свещта танцуваше от влизащия през процепите на вратата въздух и по тавана играеха караконджулски сенки. Тя свали чехлите си, придърпа табуретката и стъпи на нея с босите си крака. Пресегна се и остави буркана със захарта в най-горния шкаф. Всичко трябваше да изглежда както винаги е било. Никой не биваше да се досети. От това до голяма степен зависеше успехът. Той въздъхна – желаеше я. Проследи я как с умело, гъвкаво движение слезе от табуретката. Погледите им се срещнаха. В очите и на двамата имаше страх. Усмихнаха се.
Стенният часовник удари пет следобед. Оставаха четири часа, само четири часа. Странно притихнал бе градът навън. Този толкова жив и красив навремето град. Сараево! Преди малко, като дойде токът, не се сдържа и пусна касетофона. Из тишината се разля така любимата мелодия, Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja![1], пееше Неда. Неда Украден. В ония тихи, спокойни, напоени с жасмин пролетни нощи. И сега бе пролет. Месец май. Най-хубавият месец в годината, но никой не пееше, нямаше и помен от мириса на жасмин. На пластове се наслояваха миризми на гнилоч и смърт. Трупове, лайна, човешки вътрешности и безнадеждност. Давор се усмихна при мисълта за песента. За Сараево имаше толкова песни, но тази на Неда безспорно бе най-добрата. Затвори очи и си спомни един от най-хубавите ѝ клипове. Неда влиза с кола без покрив в града откъм Куршум джамия. Духа вятър и шалът на врата ѝ се вее, докато се носи онова Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!… Спомни си как влизаха с автобуса в Сараево след лятната бригада на 1988 година. По радиоуредбата звучеше пак Неда. Целият клас се бе надигнал върху седалките и се дереше: Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja! И докато всички пееха, Давор се наведе към нея и я целуна. Непохватно, но дълго и страстно. Тя първо се стегна, а после омекна в ръцете му… Не, не беше първата им целувка, първата беше по-отпреди.
Сепна се и отвори очи. Айда седеше срещу него с изправен гръб на един от дървените кухненски столове. Притиснала плътно краката си един до друг, с пъхнати под бедрата длани, с леко притворени очи. С толкова характерния за нея жест прибра един кичур зад ухото си. Правеше го винаги, когато бе притеснена или замислена. Тялото ѝ излъчваше решителност и слабост. Намираше се на предела на силите. Две години живееха в този ад. Две години чакаха смъртта всеки ден. Две години не заспаха нито веднъж спокойно. Това трябваше да свърши. Още само четири часа мъчителна неизвестност, а после… после пълна неизвестност. Откъм улицата изтрополя количка, излая куче, някъде в далечината отекнаха първите за вечерта изстрели. После само за миг стана спокойно, нереално спокойно. Чуваха се единствено часовникът, мъркането на хладилника и сърцата на двамата. След това съвсем наблизо падна снаряд. Прозорците потрепериха. Свещта почти угасна, сякаш и пламъкът, уплашен от тътена, се сниши до фитила. Давор и Айда се спогледаха. Вече нямаше усмивки. Лицата по време на война са изопнати от страх, с тъмни сенки под очите, с една постоянна тревожност, която излъчват погледите. Откъм мястото, където изтрещя снарядът, се разнесоха женски писъци. Чу се и вой на линейка. Обичайните шумове за Сараево, вече повече от две години.
[1] „Сараево, Сараево, къде е моят рай, къде е моят рай.“
