„По пътя към мечтите“ е новата книга на писателя Иво Христов, когото медиите определят като „българския Стивън Кинг“. Това е книга с мисия – издателство „Оз books“ дарява приходите от продажбата на романа за лечението на младия писател. Иво Христов получава диагноза „неврофиброматоза – тип 2“, когато е на 12 години, и оттогава води непрестанна борба с болестта. През последните години писателят претърпява 14 операции, но не спира да твори и зад гърба си вече има десет издадени книги. „По пътя към мечтите“ е най-новият му роман, с който ще отведе читателите на пътешествие в търсене на щастието.

Сюжетът на романа разкрива историята на млад и влюбен писател, който мечтае да издаде първата си стихосбирка. Антон е поет. Или поне толкова му се иска да бъде, че превръща лошото момче на руската поезия Сергей Есенин в свой Бог. И подобно на кумира си търси вдъхновение и утеха в жените и алкохола.

След подписването на мечтания договор за издаването на първата си стихосбирка, Антон разбира, че е тежко болен. Парализиран от страх и несигурност, изпълнен със съмнения за таланта си и изтерзан от болка, той приема предложение за участие в поетичен пленер в Гърция.

Но между бълнуването и бленуването, между лъкатушенето и подмолните хлъзгавини на съдбата се прокрадва съзиданието. Когато гръм удари, ехото може да затихне в задушевност и съзидание, в съпричастност и подкрепа, които единствено любовта ни носи.

Иво Христов пише книгата в продължение на тринайсет месеца, докато се бори за собствения си живот. Този период е истинско изпитание за волята на автора, но през цялото време Иво не спира да пише и непрестанно мисли за посланията и идеите, които иска да предаде с творбата си.

С „По пътя към мечтите“ Иво Христов се надява да вдъхнови читателите упорито да продължават по пътя на мечтите си въпреки всички трудности, които животът поднася.

ОТКЪС

– Това е договорът – каза Робърта, моят редактор и мениджър на „Арт плюс“ – малко издателство, което публикуваше поезия и с което – изглежда – щях да сключа договор днес.

Бутна двата листа под носа ми и аз започнах да чета всичко отначало, макар вече да го бях чел тази сутрин.

Не е обикновена пролетна умора; нещо по-сериозно е, Антоне. Нещо, изискващо лекарска намеса – мина ми през ума.

Хубаво, щях да мисля за това по-късно. Сега трябваше да съсредоточа вниманието си над това, което четях, и накрая съвсем внимателно да се подпиша на двете обозначени места.

– Какво мислиш? – попита тя, след като приключих.

– Мисля си колко работа ти предстои по редакцията на първата ми стихосбирка… – засмях се и подписах двата листа.

Дясната ми длан отново изтръпна. Чувствах я все едно съм лежал на ръката си под лош ъгъл дълго време. Игличките се стрелнаха из цялата ми длан и бързо всичко премина. Остана само пулсиращата слабост в краката. Толкова силна умора, каквато не бях изпитвал от физическо натоварване до момента.

Не е обикновена умора – прошепна отново онова ехидно гласче на съзнанието ми. – Нещо много по-сериозно е.

Аз го знам. Знам го от много време, но едва през последните дни започнах да го осъзнавам истински       и най-вече сега, докато гледам тази почти непозната жена с нейните очила с дебели стъкла, която щеше да се превърне в мой редактор и мой втори аз за идните три години.

Може би изтощението бе още по-силно от вчера? Вероятно по-силно от всякога…

– Това не ме притеснява, защото ти сам ще ми помогнеш – смигна ми тя и аз се опитах да се усмихна. До този момент не бях работил с издателство, не бях публикувал другаде освен в няколко списания и вестници. Чувствах се като ученик на изпит пред нея и вътрешно исках да ѝ покажа, че съм подготвен, ала изглежда, правех точно обратното. – Хей, добре ли си? Изглеждаш малко блед.

– Добре съм – отговорих бързо и осъзнах колко притеснен звуча. – Просто, нали разбираш… – засмях се. – Малко се вълнувам.

– Да, да, да… Нормално е – изхихика се тихичко тя, с което веднага стана ясно, че ме има за кръгъл глупак с това мое притеснение, но нямаше как да ѝ кажа, че всъщност не проклетият договор ме е притеснил, а необяснимото изтощение, което изпитвам в последните два месеца. – Но всичко ще бъде наред. Опитай се да бъдеш малко по-позитивен все пак. Повечето ти стихотворения са много тъжни.

– Винаги съм бил тъжен човек – това беше самата истина и изливах по-голямата част от болката си в своите стихове.

– Представи си как ще пишеш, когато бъдеш щастлив, миличък! Животът е хубав, а ти си толкова млад и по всичко изглежда, че имаш бъдеще на поет. Но ако винаги пишеш подобни тъжни стихове, рано или късно ще загубиш част от аудиторията си.

Изведнъж я погледнах с други очите – очите на любовник. За миг оставих пулсиращата умора на заден план, завладян от желанието да чуя как отново ме нарича миличък. Доколкото успявах да преценя, беше с десетина години по-възрастна от мен – около 35-годишна, но това не би било пречка за един бунтар като мен, който най-често пише стиховете си пиян. За да бъде образът на поет завършен, през последните две години страдам и от хронична депресия.

Никога не ме е бивало особено с жените, затова в този момент на безумие Робърта ми се стори добра възможност. Почти веднага осъзнах, че връзката ни би била грешка. Очакваше се да работя с нея в близките три години и някак трябваше да запазим добри отношения през този период от време.

– Надявам се един ден да разберем – усмихнах се аз. – Ще ти изпращам всичко каквото напиша. Предполагам, че до няколко месеца ще успея да събера достатъчно материал за стихосбирка.

– Аз също се надявам и очаквам с нетърпение дебюта ти, Тони!

Тони вместо миличък, но изречено от нейните уста, отново прозвуча красиво.

– Мисля, че е време да тръгвам – казах и станах, но усетих как веднага губя равновесие и се хванах за бюрото.

Тя ще те сметне за пиян, идиот такъв! – помислих и се опитах да потисна срама, последван от гняв. Чувствах се толкова трезвен и едновременно с това толкова изплашен, че дори не си представях как в края на прегледа лекарят ми казва, че всичко е наред. Имайки предвид състоянието си, това ми се виждаше невъзможно.

Направих две нерешителни крачки към нея и протегнах потната си длан.

– Радвам се за днес, Тони, и ще пия за това.

О, и аз ще пия, това в сигурно. Така ще пия, че накрая дори ще забравя колко уморен съм всъщност и просто ще заспя.

– Удоволствието е мое – казах вместо това и с все така сковани крака се отправих към вратата.

Преди да изляза, тя се провикна:

– Антоне… Пази се!

Няма да е зле да я послушам.