ИК Колибри издаде „Възходът на номер Девет“, дело на Джеймс Фрей и Джоуби Хюз, наложили се с псевдонима Питакъс Лор!
„Възходът на номер Девет“ (превод: Милена Томова, стр. 272, цена: 14 лв.) е напоен с приключения разказ за грандиозната битка между лориенците и могадорианците. Четири, Шест, Седем, Осем, Девет и Десет са оживелите членове на извънземна раса, притежаващи завети, които им дават свръхестествени способности. Номер Четири се изплъзва на коварните нашественици от планетата Могадор, номер Шест също успява да избяга, а Седем се спасява от разплатата. Те искат да довършат започнатото, но за целта трябва да обединят своите сили.
Удивително талантливият Джеймс Фрей има в биографията си три бестселъра, но на българския литературен пазар нашумя с поредицата „Заветите на Лориен“. „Възходът на номер Девет“ е третата книга от сай-фай сексталогията, започнала с „Аз съм номер четири” и „Силата на шестимата”. Трилърът, който разтърси класацията на „Ню Йорк Таймс“ за най-продавани книги, е първи проект за Джоуби Хюз, завършил творческо писане в Колумбийския университет.
Питакъс Лор – „Възходът на номер Девет“
Не е истина! Гледам бордовата карта в ръката си с едро напечатания номер на мястото ми и се питам дали Крейтън не го е избрал нарочно. Може и да е съвпадение, но по начина, по който се развиват събитията напоследък, нещо не вярвам много на съвпадения. Няма да се изненадам, ако се окаже, че мястото на Марина е зад мен на седми ред, а това на Елла отзад на десети. Но не, двете момичета се настаняват безмълвно до мен и трите започваме да оглеждаме внимателно качващите се пътници. Когато си преследван, трябва постоянно да си нащрек. Никой не знае кога може да се появят могадорианците.
Крейтън ще се качи последен, след като е огледал всички останали пътници и чак когато се увери, че нищо не ни застрашава на самолета.
Вдигам щората на прозореца и наблюдавам наземния екипаж, който се суети насам-натам под самолета. Очертанията на Барселона се мержелеят в далечината.
Коляното на Марина се тресе бясно до моето. Много й се събра напоследък – битката при езерото вчера срещу армия от могадорианци, смъртта на нейния сепан, намирането на сандъка й, а и това, че сега за пръв път може би от десет години насам напуска града, в който е преминало детството й.
Нервна е.
– Всичко наред ли е? – питам я.
Пред очите ми пада кичур руса коса и ме стряска. Бях забравила, че я боядисах сутринта. Това е само една от многото промени през последните четирийсет и осем часа.
– Всички изглеждат нормално – прошепва Марина с поглед върху претъпканата пътека между редовете. – В безопасност сме, поне така ми изглежда.
– Добре, но не това имах предвид.
Леко я настъпвам по крака и тя спира да тресе коляно. Хвърля ми бърза извинителна усмивка, преди да продължи да оглежда зорко един по един качващите се пътници. След няколко секунди коляното й започва отново да подскача. Аз само поклащам глава.
Жал ми е за Марина. Живяла е затворена в усамотено сиропиталище със сепан, който не е искал да я обучава. Бил е загубил реалната представа за нещата и най-вече за това защо сме тук на Земята. Правя всичко възможно да й помогна, да запълня празнините. Мога да я науча как да контролира силата си и кога да използва своите развиващи се завети. Като начало се опитвам да й покажа, че може да ми се довери.
Могадорианците ще си платят за това, което сториха. За това, че ни отнеха толкова много от онези, които обичахме, тук на Земята, както и на Лориен. Моята лична мисия е да ги унищожа до последния от тях и да се уверя, че Марина също е отмъстена. Тя току-що загуби не само своя най-добър приятел Ектор там, на езерото, но също както се случи и с мен, убиха пред очите й нейния сепан. Това е нещо, което винаги ще помним.
– Как е там долу, Шест? – Елла се привежда към мен през Марина.
Поглеждам отново през прозореца. Мъжете под самолета правят последни проверки и започват да прибират машинариите си.
– Засега всичко е наред.
Мястото ми е точно над крилото, което ме успокоява донякъде. Неведнъж се е налагало да използвам заветите си, за да измъквам пилота от критична ситуация. Веднъж, когато летяхме над южната част на Мексико, използвах телекинезата си, за да изместя самолета няколко градуса надясно само секунди преди да се разбием в билото на една планина. Миналата година спасих сто двайсет и четирима пътници при една ужасна гръмотевична буря над Канзас, като обвих самолета в непроницаем облак от студен въздух. Изстреляхме се през бурята като куршум през въздушен балон.
Когато наземният екипаж се премества на следващия самолет, проследявам погледа на Елла, която се взира в началото на пътеката. Къде ли е той? Поглеждам наново към крилото и оглеждам внимателно района за най-малкото необичайно нещо.
Навеждам се и пъхам раницата си под седалката. Всъщност тя е празна и лесно се сгъва отдолу. Крейтън ми я купи на летището. И трите трябва да изглеждаме като обикновени тийнейджърки, казва той, като гимназистки на екскурзия. Затова и в скута на Елла лежи учебник по биология.
– Шест? – Марина ме гледа въпросително. Чувам как закопчава и разкопчава предпазния си колан.
– Какво?
– Ти си летяла и преди, нали?
Марина е само една година по-голяма от мен, но със сериозния си замислен поглед и с новата си елегантна прическа с коса, която едва покрива раменете, може лесно да мине за по-голяма. Точно сега обаче тя гризе нокти и притиска колене към гърдите си като уплашено дете.
– Да – отговарям. – Не е толкова страшно. Всъщност веднъж като се отпуснеш, си е направо страхотно.
Докато седя сега в самолета, мислите ми се връщат към моя сепан, Катарина. Не че някога сме летели с нея. Веднъж, когато бях на девет, налетяхме на могадорианец на една алея в Кливлънд и едва се измъкнахме, и двете ужасени и покрити с дебел слой пепел. След този случай се преместихме в Южна Калифорния. Разнебитената ни дървена двуетажна къща беше близо до плажа, буквално в сянката на международното летище на Лос Анджелис. Стотици самолети прелитаха с рев над главите ни всеки час и винаги точно когато Катарина ме обучаваше, или през малкото свободно време, когато бях с единствената си приятелка, която имах – едно кльощаво момиче от съседната къща, на име Ашли.
Живях под тези самолети в продължение на седем месеца. Те бяха будилникът ми сутрин и ревяха буквално в ушите ми при изгрев слънце. Нощем бяха зловещи призраци, които ме караха да стоя будна, готова да скоча от леглото и да се метна за секунди в колата. И тъй като Катарина не ми даваше да се отдалечавам много от къщата, следобедите ми също минаваха под грохота на самолетите.
През един от тези следобеди, когато вибрациите от един такъв огромен самолет разлюляха лимонадата в пластмасовите ни чаши, Ашли каза:
– Следващия месец ще ходим с мама при дядо и баба. Нямам търпение да отидем! Ти някога летяла ли си със самолет?
Ашли обичаше да разказва къде е ходила и какво е правила с родителите си. Знаеше, че двете с Катарина не напускахме често къщата, и обичаше да се перчи.
– Не точно – отвърнах.
– Какво искаш да кажеш с това „не точно“? Или си летяла, или не. Кажи си, че не си.
Помня как лицето ми пламна от смущение. Предизвикателството й ме жегна дълбоко.
– Ами не, не съм – промълвих най-накрая.
Искаше ми се да й кажа, че съм била на нещо много по-голямо, нещо много по-внушително от някакъв малък самолет. Исках тя да разбере, че съм дошла на Земята с кораб от друга планета, наречена Лориен, и че с него сме изминали повече от сто милиона мили. Но не го направих, защото знаех, че Лориен трябва да остане в тайна.
Ашли ми се изсмя. Без да се сбогува, тя си тръгна да посрещне баща си от работа.
– Защо никога не сме пътували със самолет? – попитах вечерта Катарина, докато тя надничаше зад щорите на прозореца в стаята ми.
– Шест – каза тя и после се поправи. – Искам да кажа, Вероника. За нас е твърде опасно да пътуваме със самолет. Там ще сме като в капан. Нали знаеш какво ще стане, когато на хиляди метри над земята разберем, че могадорианците са ни проследили до самолета?
Много добре знаех какво щеше да стане. Можех да си представя хаоса, писъците на другите пътници, които залягат под седалките, когато по пътеката нахлуят неколцина огромни извънземни войници с мечове. Но това не можеше да ме накара да престана да искам нещо толкова нормално, толкова човешко, като това да прелетя със самолет от един град до друг. Бях прекарала цялото си време на Земята, без да мога да върша нещата, които другите деца на моята възраст приемаха просто за даденост. Ние дори не се задържахме на едно място достатъчно дълго, за да се запозная с други деца. Ашли беше първото дете, което Катарина изобщо допусна до дома ни. Понякога, както беше в Калифорния например, дори не ходех и на училище, ако Катарина преценеше, че така е по-безопасно.
Разбира се, бях наясно защо се налага всичко това. Обикновено не ми пукаше много. Но Катарина усети, че надутите стойки на Ашли ме бяха наранили дълбоко. През следващите няколко дена мълчанието ми вероятно я размекна, защото за моя изненада тя купи два двупосочни билета до Денвър. Нямаше значение докъде щяхме да летим – тя знаеше, че искам просто да го изживея.
Нямах търпение да се похваля на Ашли.
