Издателство „Сиела“ представя „Писма до сина ми- Чочо“ от Иван Попйорданов
Книгата, написана от бащата на популярния български актьор Петър Попйорданов-Чочо не е биография във формат, в който обикновено са представяни наши и чуждестранни известни имена от сцената и екрана. По скоро това е изповед за живота и творчеството на един от младото поколение актьори които ни напуснаха неочаквано в разцвета на своя талант.Фрагментите от различни интервюта, публикации във вестници и списания през последните двайсет години, свързани с житейския му път, не само в личен план, но преди всичко чрез многобройните му изяви в театъра, киното и телевизията, оформят един критичен възглед за преживяното от поколението, което често се определя като поколението на прехода.
ДРАКОН И ТИГЪР
Преди малко повече от пет години по повод моята седемдесетгодишнина си позволих да напиша нещо като автобиография, или по-скоро част от спомени, свързани с преживяното през годините –инвентаризация на миналото, може би с желание да го направя по-приемливо, отколкото то заслужава.
Книгата озаглавих „Кадър по кадър”, с което внушавах своята обвързаност с киното. Когато ръкописът и снимковият материал бяха вече готови за предаване за предпечат и преди да се спра на споменатото заглавие, реших да избера заглавието „Преди да се разделим”. Тогава близки мои приятели, запознати с ръкописа, възразиха много категорично, че звучи прекалено песимистично и в някаква степен претенциозно.
Сега, пет години по-късно, се питам дали не съм бил прав. Моят опит за равносметка беше тогава адресиран преди всичко към най-близките ми хора, в това число приятели и колеги, с които съм бил свързан през годините. Желанието ми беше да не пропусна момента, защото никой не си знае дните. И сега, когато в течение на един месец загубих съпругата си и единствения си син, а аз, който исках да изпреваря момента, когато няма да бъда между тях, и да им оставя моите спомени – да си призная в тях грешките и съжалението, че не съм бил достатъчно грижовен към двете си най-близки същества, се оказах все още тук и напуснат от тях.
Трудно ми е да дам някакъв смислен отговор на въпроса за ударите, които съдбата ни поднася, и да посоча прага на поносимост както в библейския пример за праведния Йов. В най-тежките първи дни след погребенията на жена ми и сина ми и след всичко, което съпътстваше ритуала по православния канон, усетих необходимост само от едно-единствено нещо – тишина.
Сега знам, че тишината е свързана със самотата.
Една нощ, при поредно бодърстване и разсеяно четене на натрупаните да леглото ми поне пет книги, които прелиствах като телевизионен сериал, който не ме интересува, се зачетох в дневниците на Макс Фриш. Там попаднах на един от няколкото въпросници, с които авторът провокира читателя да се приобщи към търсенето на отговори на най-важните въпроси, вълнуващи човека. Почувствах се като при психоаналитик, от който търся помощ, за да понеса болката от сполетялата ме невъзвратима загуба и отчуждението от заобикалящата ме действителност. Въпросникът се състоеше от 25 въпроса. Прочетох ги няколко пъти и след това подчертах само шест. Тези шест въпроса ми трябваха.
10. На кого понякога ви се иска да преотстъпите собствената си смърт?
11. Ако в момента не се страхувате от смъртта, коя е причината: че животът ви тъкмо ви е дотегнал или че тъкмо се наслаждавате на мига?
17. Когато не разсъждавате за смъртта изобщо, а за своята собствена смърт, изпитвате ли потресение, тоест за самия вас ли ви е мъчно, или си спомняте хората, за които ви е било мъчно след кончината им?
22. Ако вярвате в царството на мъртвите, успокоява ли ви представата, че всички ще се видим там отново и ще бъдем вечно заедно, или тъкмо затова се страхувате от смъртта?
24. Ако обичате някого, защо не желаете да го надживеете, а предоставяте на него до страда за вас?
25. Защо умиращите никога не плачат?
Твърдението, че „времето лекува” и постепенно изтрива болката от отсъствието на най-близките хора, все повече ми се струва абсолютно невярно. Напротив, връщайки „лентата” със спомени от момента на тяхното отсъствие, започваш да откриваш нови неща за тях, даваш си сметка за свои заблуди и грешни представи, почваш да усещаш чувство за вина.
