Издателство Ибис представя „Песента на светулките“ от Кристин Хана – продължението на „Алеята на светулките“
Трогателен роман за любовта, загубата и надеждата – и за това, че понякога прошката е единственият път напред.
Тъли, уверена и блестяща телевизионна водеща, се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота си – да изпълни обещанието си към Кейт и да се грижи за нейните деца. Но Тъли не знае нищо за майчинството, семейството или истинската близост. Шестнайсетгодишната Мара, дъщерята на Кейт, е потънала в мъка и се отдалечава от всички, включително от Тъли и баща си Джони. В опит да избяга от болката тя попада в опасен свят, който заплашва да я погълне.
На фона на тази криза се появява Дороти Харт – майката на Тъли, която някога я е изоставила. Сега, когато дъщеря ѝ е съвсем сама, Дороти трябва да се изправи пред собствените си демони и да разкрие болезнени тайни от миналото, за да се превърне в майката, от която Тъли винаги се е нуждаела.
С един трагичен избор и телефонно обаждане посред нощ, съдбите на тези три жени се преплитат в пътешествие към изцеление и ново начало.
„Песента на светулките“ ни напомня, че където има живот – има надежда, а където има любов – има прошка. С характерното си силно повествование и озаряващ стил Кристин Хана показва отново защо е една от най-обичаните писателки на нашето време.
Кристин Хана е автор на 22 романа, бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Юрист по образование, тя живее със сина и съпруга си в северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ и на Хаваите. Носителка е на много номинации и награди на Асоциацията на писателите на романси на Америка и на списание „Романтик Таймс“. Романът ѝ „Славея“ (преведен на 43 езика ) е избран от читателите за Книга на годината (2015) в Goodreads Choice Awards.
ОТКЪК
Глава 1
2 септември 2010 г.
22:14
Чувстваше се леко замаяна. Беше приятно, сякаш бе увита с току-що извадено от сушилнята топло одеяло. Но когато дойде на себе си и видя къде се намира, вече не беше толкова приятно.
Седеше в кабинка в тоалетните, превита напред, а по бузите ѝ съхнеха сълзи. Откога беше тук? Стана бавно и излезе от тоалетната. Проби си път през претъпканото фоайе на киното, като не обръщаше внимание на осъдителните погледи, които ѝ хвърляха красивите хора, пиещи шампанско под сияещия полилей от деветнайсети век. Сигурно филмът беше свършил.
В сенките отвън събу нелепите високи лачени обувки и тръгна боса, само по черни найлонови чорапи в дъжда, по мръсния сиатълски тротоар към дома. Апартаментът ѝ беше на десетина пресечки. Можеше да се справи, а и нямаше да намери такси по това време на нощта.
Когато наближи Вирджиния Стрийт, ярък розов надпис „Мартини бар“ привлече вниманието ѝ. Отпред под навеса имаше хора, които пушеха и разговаряха.
Макар да се зарече да подмине заведението, тя усети как се обръща и посяга към вратата. Влезе в тъмното претъпкано помещение и се насочи право към дългия махагонов бар.
– Какво да бъде? – попита я слаб мъж с артистичен вид. Косата му беше с цвят на мандарина, а по лицето му имаше повече метал, отколкото в железария.
– Един шот текила – каза тя.
Изпи първия шот и си поръча още един. Силната музика я успокояваше. Пиеше текилата чиста и се олюляваше на ритъма. Около нея хората разговаряха и се смееха. Почти имаше чувството, че е част от цялото това оживление.
Един мъж със скъп италиански костюм се плъзна до нея на бара. Беше висок и очевидно в добра форма. Русата му коса бе внимателно подстригана и добре оформена. Банкер вероятно или корпоративен адвокат. Твърде млад беше за нея, разбира се. Едва ли имаше повече от трийсет и пет. Откога ли стоеше тук и чакаше възможност, оглеждаше се за най-хубавата жена в бара? Едно питие, две?
Накрая той се обърна към нея. По погледа му личеше, че знае коя е, и това малко признание я съблазни.
– Мога ли да ви почерпя нещо?
– Не зная. Можете ли? – Завалваше ли думите? Това не беше добре. А и не можеше да мисли ясно.
Погледът му се спусна от лицето ѝ към гърдите и после се върна на лицето. Явно беше решил да зареже всякакви преструвки.
– Е, поне питие ще мога.
– Обикновено не се занимавам с непознати – излъга тя. Напоследък в живота ѝ имаше само непознати. Всички други, всички, които имаха значение, бяха забравили за нея. Ксанаксът май започваше да действа или беше от текилата?
Той докосна брадичката ѝ, лека ласка, която я накара да потрепери. Имаше дързост в този допир, никой вече не правеше така.
– Аз съм Трой.
Тя погледна сините му очи и усети цялото бреме на самотата си. Кога за последно някой мъж я беше пожелавал?
– Аз съм Тъли Харт – каза тя.
– Знам.
Той я целуна. Имаше сладък вкус, на някаква напитка, и на цигари. Или може би на трева. Тя искаше да се отдаде на чисто физическото усещане, да се разтвори в него като бучка захар.
Искаше да забрави за всичко, което се беше объркало в живота ѝ, и как се озова на подобно място, сама сред море от непознати.
– Целуни ме пак – каза тя и се ужаси от умолителния тон на гласа си. Така говореше като дете, когато беше още малко момиченце и притискаше нос в прозореца, докато чакаше майка си да се върне. Какво не ми е наред? – това питаше малкото момиченце всеки, който би я изслушал, но така и не получи отговор. Тъли посегна към него, придърпа го към себе си, но макар че той я целуна и се притисна в нея, тя усети, че започва да плаче, а когато сълзите потичаха, нямаше начин да ги спре.
* * *
3 септември 2010 г.
2:01
Тъли излезе последна от бара. Вратите се затръшнаха след нея, неоновият надпис изсъска и угасна. Вече минаваше два часът и улиците на Сиатъл бяха пусти. Тихи.
Тя вървеше нестабилно по хлъзгавия тротоар. Онзи мъж – онзи непознат – я целуна и тя се разплака.
Жалка история. Нищо чудно, че той се отдръпна.
Дъждът я обливаше и ѝ беше трудно да върви. Помисли си да спре и да вдигне глава, да го пие, докато се удави.
Нямаше да е толкова зле.
Стигна до дома сякаш след часове. Мина покрай портиера, без да го погледне.
В асансьора се видя в огледалната стена.
О, Господи.
Изглеждаше ужасно. Кестенявата ѝ коса – която имаше нужда от боядисване – беше като разплетена кошница, а по бузите ѝ се беше размазала спирала като бойни краски.
Вратите на асансьора се отвориха и тя излезе в коридора. Залиташе така силно, че измина цяла вечност, докато стигне до вратата си, и отключи едва на четвъртия опит. Когато отвори, беше много замаяна и главоболието ѝ се беше завърнало.
Някъде по пътя от трапезарията към дневната се блъсна в една масичка и едва не падна. В последния момент успя да се подпре на дивана. Потъна в дебелите, пълни с пух бели възглавници и въздъхна. На масата пред нея беше натрупана поща. Сметки и списания.
Отпусна се назад и затвори очи, мислеше за бъркотията, в която се беше превърнал животът ѝ.
– Проклета да си, Кейти Райън – прошепна тя на най-добрата си приятелка, която не беше тук. Тази самота беше непоносима. Но най-добрата ѝ приятелка вече я нямаше. Беше мъртва. Ето това беше причината за всичко. Загубата на Кейт. Тъли беше започнала да пропада след смъртта на най-добрата си приятелка и така и не успя да изплува повече.
– Имам нужда от теб. – А после го изкрещя: – Нуждая се от теб!
Тишина.
Главата ѝ клюмна напред. Дали заспиваше? Може би…
Когато отвори отново очи, се втренчи апатично в купчината поща на масичката за кафе. Реклами предимно; каталози и списания, които вече не четеше. Точно преди да извърне очи, една снимка привлече вниманието ѝ.
Смръщи се и се наведе. Разбута писмата, за да разкрие списание „Стар“, което лежеше най-отдолу. Имаше малка нейна снимка в горния десен ъгъл. И не беше хубава. Не от онези, с които да се гордееш. А отдолу беше изписана само една ужасна дума.
Наркоманка.
Тя грабна списанието с треперещи ръце и го отвори. Страниците запърхаха пред нея, докато не я видя отново – снимката.
Статията беше малка, не заемаше дори цяла страница.
ИСТИНАТА ЗАД СЛУХОВЕТЕ
Остаряването не е лесно за всяка известна личност от женски пол, но може би се оказва особено трудно за Тъли Харт, бивша звезда от някога популярното токшоу „Часът на момичетата“. Кръщелницата на госпожица Харт, Мара Райън, се свърза ексклузивно със „Стар“. Госпожица Райън, на 20, потвърждава, че петдесетгодишната Харт напоследък усилено се бори с демоните, които я преследват през целия ѝ живот. През последните месеци Харт е „качила притеснително много килограми“ и злоупотребява с лекарства и алкохол, според госпожица Райън…
– О, Господи…
Мара.
Така силно я заболя от това предателство, че не можеше да си поеме дъх. Прочете цялата статия и остави списанието да се изплъзне от ръцете ѝ.
Болката, която се опитваше да удържа от месеци, от години, изригна и я завлече на най-ужасното, най-самотно място. За първи път не можеше да си представи как ще изпълзи от тази бездна.
Изправи се с усилие, очите ѝ бяха замъглени от сълзи и посегна към ключовете за колата.
Не можеше да живее повече така.
