„Перфектна колода” от Деница Дилова – в играта на живота картите се месят

В новия сборник с разкази на Деница Дилова шепа герои търсят изконното значение на приятелството, любовта и живота, а играта на карти се превръща в късче ред в морето от хаос.

По книжарниците излезе „Перфектна колода”, новият сборник с разкази на Деница Дилова („Дневният живот на нощните пеперуди”, „Безумецът от Таро”, „Тънкости на приготвянето”). Пъстротата на живота, олицетворена от колода карти, заема централно място този път, а перото на Дилова не изневерява на хапливото си чувство за хумор и тънкото си познание на човешката природа.

Приятели, които ще направят всичко в името на своя другар, страстни комарджии, професионални майстори на картите и обикновени аматьори в търсене на победата заживяват съдбите си по страниците на „Перфектна колода”. Когато животът раздава картите, всички ние можем само да се подчиним. И макар да е вярно, че щастливата случайност навестява най-често умните и тарикатите, дори те в крайна сметка не са нищо повече от картоиграчи.

Героите, които населяват света на Дилова, се борят да открият значението на любовта, приятелството, дълга и принадлежността. Други пък вече са намерили това, което хората търсят цял един живот. Съблазнителната случайност направлява ръцете им, а красотата на неизвестното, която граничи с мистерията на вечността, е (почти) достъпен лукс. Надеждата на раздаването, борбата на разиграването, отчаянието на загубата, щастието от победата – тези малки житейски ескизи съпровождат всеки наш ден. Какво прави това играта на карти по-различна от самия живот?

Едновременно изпълнен с действие, неповторимо чувство за хумор и дълбока философия, сборникът с разкази на Деница Дилова притегля читателя в причудливия, магнетичен свят на картите. Там, където ако нямаш време едни карти да изиграеш, значи си сбъркал нещо генерално някъде по пътя си. 

Песен за сантасето 

Стоически и фантазе,

студентски или пролетарски,

едно тесте за сантасе –

и времето минава царски.

То там си трябва майсторлък,

и опит, и късмет си трябва.

Един кибик, един карък

и петото асо в ръкава.

Във болница или в затвор,

на вързано или безплатно,

без да си даваш много зор,

минава времето приятно.

На крак, на кораб и във влак,

в покой и мир, в пиянска врява,

не се мотай, раздавай пак,

понеже времето минава.

На първата ръка си млад,

а после картите се месят.

Накрая всеки е валат,

без коз и без последно десет.

Изобщо, времето лети.

Сипи, цепи, раздай – и ето:

Наздраве, бог да го прости,

и ха-ха-ха за сантасето.

(Мария Донева за Деница Дилова, „Перфектна колода”)

Из „Перфектна колода”

Деница Дилова

Ха-ха-ха за сантасето

В памет на моя приятел Дулинко Дулев

През миналия век в България да си щастлив оз­начаваше в някакъв отрязък от денонощието да имаш възможност да седнеш да играеш карти. Ако нямаше с кого да го правиш и време, което да отде­лиш за това, вероятно нещо генерално бе объркано и животът трябваше да се пренареди. Идеалният ва­риант беше човек да играе карти, докато е на рабо­та. Мнозина успяваха, но основно се играеше вечер, нощем, учениците играеха в междучасията, а рабо­тещите в обедната почивка. Друго забавление рядко можеше да замени основната страст на картоиграча. Да речем, тогава имаше твърде малко източници на чиста радост от общуването, а играта на карти беше лека и приятна форма на общуване.

И не – не подценяваме красотата на неизвестно­то. Идеята, че някакви неща не зависят от нас, а от случайността, явно е съблазнителна. Но допускане­то, че щастливата случайност навестява най-често умните и тарикатите, това правеше играта на карти царица сред всички останали игри. Дори шахът от­стъпваше пред тестето карти. Случайността грани­чеше с мистерията на вечността. Да се докосваме до нея, да се заиграваме с нея беше достъпен лукс.

Дулинко Дулев падаше на сантасе всяка неде­ля в красивия си двор под крушата. Негов неизме­нен партньор беше Слави Калпачки, терминатор, унищожител на спокойствие – това бе още той. Да отидеш и да биеш някого в дома му, това беше лоша постъпка. Дулинко, напълно разбираемо, се стреме­ше всякак да го унижава и обижда, докато губи, но нищо не беше в състояние да го спре да играе точно с него.

Сутрин, около десет, можеше да бъдат забеляза­ни под крушата в двора, на маса за двама (Дулин­ко бе вдовец, а Калпачки никога не беше се женил). Дулинко беше висок към два метра, слаб и винаги подпрян на бастуна си, докато ходи, тъй като все го наболяваше тук-там. Беше с дълга бяла коса, брада и очила с огромни лупи. До него Калпачки беше като джудже – метър и половина, леко заоблен и с гола глава, прикривайки плешивината с каскети, а лятос със сламени шапки.

– Не се крий под калпаци, Калпачки! – все го за­качаше Дулинко. Край тях кръжаха пеперуди, косо­ве ги гледаха от покрива, а комшиите наминаваха да им се полюбуват през оградата.

Много природа от всякакъв вид имаше в село Дъбно – от поляни с люцерна, царевицa, билки и шипки, до чакали и соколи, дебнещи за някоя заблу­дена токачка от дворовете.

Дулинко, след като се пенсионира, гледаше пче­ли и вадеше мед и беше навъртял двайсетина коше­ра в китния си двор. Калпачки пък, също да не ос­тане без занимания, правеше дръжки на ножове от кости и рога и често успяваше да продаде по някой нож на петъчния пазар в града. Остриетата си наба­вяше от Ицо Железния, негов съсед, който точеше ножовете. Често Калпачки можеше да бъде забеля­зан на двора, вдигнал крака на масата, как пили с очила на носа си някой рог. Често можеше да бъде видян и Дулинко, нахлузил пчеларските одежди да ходи като привидение из двора.

Никой не знаеше как и кога Калпачки попадна тук. Беше се самонастанил в една изоставена къща, постегна я, населението реши, че до появата на собствениците на никого не пречи, а те така и не се появиха.

Според живите архиви – неколцина баби, набли­жаващи или надхвърлящи деветдесетгодишна въз­раст, тези, които са построили къщата, отдавна се бяха изселили зад океана, докато имотът пустеел и къщата се събаряла над четиресет години. Постегна я новият ѝ стопанин, но не го свърташе там, беше му самотно, а той бе общителна натура. Двамата с Ду­линко най-често можеха да бъдат видени надвесе­ни над сантасето, сякаш животът им зависи от това (пък може и да е зависел).

Бяха побратими, нищо че се обиждаха един друг със „селянин“. Играта хем им докарваше адреналин, хем по време на цакане усещаха една спокойна насла­да. Най-често, когато Дулинко хвърляше последната си карта, която Калпачки алчно завличаше, се чуваше:

– На, пий сиромашка кръв!

Когато Калпачки се правеше, че не е видял, че картата на Дулинко е по-силна, отнасяше репликата:

– Кьорав карти не играе!

И цакаха, и трупаха, поскарваха се често, но може да се каже, че нещата при тях бяха заели едно уста­новено положение. Често Дулинко обясняваше загу­бите си с недобра концентрация и се провикваше:

– Сипи от концентрата, друже!

Пийваха си доста и двамата, дори злите езици говореха, че именно заради ракията висят часове на двора, но това можеха да го твърдят само хора, които не са играли сантасе.

Дулинко обожаваше да рецитира едно весело сти­хотворение за сантасето, написано от любима негова поетеса от Стара Загора, даже му беше измислил ме­лодия и си го припяваше по цял ден.