„Пасажер 23″ от Себастиан Фицек

Издателство Ибис представя „Пасажер 23″ от Себастиан Фицек 

Средно двайсет и трима души на година изчезват безследно от круизни кораби.

Никой от тях не се е появявал отново… Досега. 

Мартин Шварц е полицай под прикритие, който все още не може да се съвземе след мистериозното изчезване на съпругата му и сина му от круизния кораб „Султанът на моретата“.

Той се е превърнал в отчаян мъж, готов да поема безразсъдни рискове и да се захваща с най-опасните полицейски случаи, които никой друг не иска.

Мартин не си е и помислял, че кракът му отново ще стъпи на круизен кораб, докато един ден не получава обаждане от възрастна дама, която се представя за писателка на трилъри. Тя твърди, че разполага с информация, която може да доведе до разплитането на загадката какво се е случило с неговото семейство. Въпреки че е скептичен, Мартин решава да се качи на борда, където разбира, че изчезнало преди седмици момиче се е появило отново, носейки мечето на сина му в ръце…

ЗА АВТОРА

Себастиан Фицек, истински майстор на психологическия трилър, е сред най-успешните немски писатели.  Със своите заплетени сюжети и неочаквани обрати книгите му гарантирано държат читателя в напрежение от първата до последната страница. Романите му са преведени на повече от двайсет езика, а общият брой на продажбите надхвърля 13 милиона копия. Пет от книгите му са филмирани, сред които и „Пасажер 23“.

ОТКЪС

Глава 1 

Берлин 

Къщата, в която трябваше да се проведе убийственото парти, бе досущ като тази, за която преди време си бяха мечтали. Отдалечена от останалите постройки, с червен покрив и огром­на градина зад ограда от палисандрово дърво. През уикендите щяха да си правят барбекю, а през лятото щяха да сложат надуваем басейн на тревата. Той щеше да кани приятели, с които да си разказват разни истории за работата, за чудатостите на колегите или просто да си лежат на шезлонгите под чадърите и да наблюдават как играят децата.

Двамата с Надя бяха разглеждали една такава къща, тогава Тими тъкмо бе тръгнал на училище. Четири стаи, две бани, една камина. С кремава мазилка и зелени капаци на прозорците. Съвсем наблизо, на границата между Вестенд и Шпандау, на пет минути с колело до основното училище, където по това време Надя преподаваше. На хвърлей разстояние от спортното игрище, където синът му щеше да играе футбол или тенис. Или каквото и да е там.

Тогава те не можеха да си позволят онази къща. А днес нямаше никого, с когото да се премести където и да било. Надя и Тими бяха мъртви.

А дванайсетгодишното момче в къщата, която току-що бяха поставили под наблюдение и която принадлежеше на някой си Детлев Прюга, също нямаше да е сред живите, ако продължаваха да се бавят отвън, във вана.

– Излизам – обяви Мартин Шварц. Той седеше отзад, в затворената част на вана, и хвърли спринцовката, чието млечно съдържание си бе инжектирал току-що, в кофата за боклук. После се отдръпна от монитора, на чийто екран се виждаше фасадата на наблюдавания обект. Лицето му се отрази в затъмнените прозорци на вана.

Изглеждам като наркоман в абстиненция, помисли си Мартин. Но това беше обида за всеки наркоман.

През последните години бе отслабнал повече от това, което се смяташе за здравословно. Само носът му си бе останал дебел както някога. Огромен патладжан, с който природата поколения наред бе отличавала мъжете от неговия род и който починалата му жена смяташе за секси, което пък той приемаше за безспорно доказателство, че любовта действително заслепява. Както и да е – големият нос му придаваше едно доб­родушно, будещо доверие изражение. По улиците често му кимаха непознати, бебчетата му се усмихваха, когато се навеждаше над количките им (вероятно го мислеха за клоун!), а жените съвсем открито – дори понякога в присъствието на мъжете си – флиртуваха с него.

Е, днес със сигурност нямаше да го направят, не и докато бе в тези дрехи. Тесният черен кожен костюм, в който се бе напъхал, издаваше неприятни скърцащи звуци дори само при дишане. Докато пристъпваше към вратата на вана, звукът сякаш идваше от огромен завързан балон.

– Спри! Почакай! – извика Армин Крамер, който ръководеше операцията и от часове седеше срещу него на масата с компютрите.

– Какво да чакам?

– Ами… – Телефонът на Крамер иззвъня и той не успя да довърши. Дебеличкият комисар поздрави с едно красноречиво „Хм“, после вметна няколко „Какво!?“, „Не!“, „Майтапиш ме!“ и след заключителната реплика „Кажи на оня задник, дето изпорти всичко, да се облече топло! Защо ли? Защото през октомври може да е дяволски студено, когато се просне пред участъка, след като свърша него!“ приключи разговора.

– Fuck!

Обичаше да го раздава като американско наркоченге. А също и да изглежда така. Носеше лъснати каубойски ботуши, дънки на кръпки и риза, чието червено-бяло каре напомняше на домакинска кърпа.

– Какъв е проблемът? – попита Шварц.

– Йенсен.

– Какво е станало с него?

И как може тоя тип да прави проблеми, след като лежи в изолирана килия?

– Не ме питай как, обаче копелето е успяло да прати есемес на Прюга.

Шварц кимна. Подобни изблици на емоции като тези на шефа му, който даже си скубеше и косите, му бяха чужди. Освен спринцовка с адреналин право в сърдечната камера едва ли имаше нещо, което да накара пулсът му да скочи. Камо ли новината, че някой от арестантите отново е успял да се добере до дрога, оръжие или както Йенсен – до телефон. Затворът бе по-добре организиран и от супермаркет – с по-голям избор и със съобразено с клиента работно време. В неделни дни, както и в празнични.

– Успял ли е да предупреди Прюга? – попита Шварц.

– Не. Нещастникът си е позволил шегичка, но на практикa все едно го е предупредил. Искал е да ти заложи капан. – Комисарят разтърка торбичките под очите си. От мисия на мисия ставаха все по-големи.

Ако реша да ги пратя по пощата, ще ме таксуват като за колет – опитал се бе наскоро да остроумничи Крамер.

– Как така?

– Писал му е да не се изплаши, когато пристигне на партито.

– Защо да се изплаши?

– Защото се е спънал и си е избил преден зъб. Горе вляво.

Крамер посочи с кебапчестите си пръсти съответното място в устата си. Шварц кимна. Не бе очаквал такава креативност от перверзника. Погледна часовника си – бе малко след пет следобед. Малко след „твърде късно“.

– По дяволите! – Крамер яростно удари бюрото. – Толкова дълга подготовка и всичко нахалост. Трябва да преустановим операцията. – Той се приготви да се настани на една от предните седалки.

Шварц отвори уста да му възрази, обаче знаеше, че Крамер има право. От половин година работеха за този ден. Всичко започна с един слух, който бе толкова откачен, че дълго време го смятаха за градска легенда. В края на краищата стана ясно, че бъг-партитата не бяха само приказки на ужасите, а действително съществуваха. Така се наричаха партита, на които ХИВ серопозитивни правеха секс без предпазни средства със здрави хора. Повечето пъти по взаимно съгласие, което превръщаше тези събития в случаи по-скоро за психиатрията, отколкото за прокуратурата.

Според Шварц възрастните хора можеха да правят със себе си каквото си искат, стига да е доброволно. Дразнеше го само фактът, че заради налудничавото поведение на някакво малцинство глупавите предразсъдъци, които мнозина все още имаха към болните от СПИН, ненужно се подсилваха. Докато бъг-партитата бяха изключение, преобладаващото мнозинство от заразените хора водеше отговорен начин на живот, а много от тях дори участваха активно в кампании срещу болестта и стигматизирането на жертвите ѝ.

Една борба, която самоубийствените бъг-партита унищожаваха.

Най-новият тренд в перверзиите бяха „събития“, на които невинни биваха изнасилвани и заразявани с вируса. В повечето случаи непълнолетни. Пред публика, която си плащаше, за да гледа. Една нова атракция на панаира на извращенията в Берлин, която на всеки кръгъл час отваряше врати. Често в заможни къщи в благопристойни квартали, за които подобни неща не можеха да се предположат. Както днес във Вестенд.

Детлеф Прюга, мъж, който в нормалния си живот продаваше санитарни материали, бе обичан партньор на социалните служби – та нали редовно приемаше най-проблемните деца – наркозависими, жертви на изнасилване и други тежки случаи, които бяха виждали отвътре повече домове, отколкото класни стаи. Объркани души, които често пъти не бяха видели от живота друго освен срещу секс да получат подслон някъде, където на никого не му правеше впечатление, ако изчезнеха отново, за да бъдат намерени след известно време болни и безпризорни. Те бяха перфектните жертви, плашливи смутители на реда, на които рядко някой вярваше, ако изобщо съберяха смелост да помолят за помощ.

Подобно на Лиам, дванайсетгодишно безпризорно дете, което от един месец живееше в дома на Прюга и след тази вечер много скоро щеше да бъде изритано на улицата. Ала преди това трябваше да прави секс пред гостите с Курт Йенсен, четиресет и три годишен ХИВ серопозитивен педофил.

Прюга се бе запознал с Йенсен в съответните форуми в интернет и така бе попаднал в мрежите на полицията.

Осквернителят на деца лежеше от около две седмици в предварителния арест. През това време Шварц се бе подготвил да приеме идентичността на Йенсен, което бе относително лесно, тъй като Прюга и Йенсен не бяха разменяли снимки. Той трябваше да носи само коженото облекло, което Прюга изискваше за снимките, и да си обръсне главата, тъй като Йенсен се описваше като висок, слаб, зеленоок и гологлав. Описание, което благодарение на избръсването и контактните лещи сега се отнасяше и за Мартин Шварц.

Най-голямата трудност в маскировката бе положителният тест за СПИН, който Прюга изискваше. Не предварително, а директно на партито. Той бе обявил, че притежава бързи тес­тове от една холандска онлайн аптека. Една капка кръв и до три минути резултатът излизаше наяве в полето на тестовата лента. Шварц знаеше, че именно заради този неразрешим проб­лем бе избран за тази мисия. След смъртта на семейството му в полицейските среди го смятаха за бомба със закъснител. Едно ченге под прикритие, което със своите трийсет и осем години стегнато маршируваше към пенсионирането си и комуто липсваше най-важното качество, спасявало него и екипа му в опасни ситуации – усещането за страх.

Четири пъти бе тестван от психолога на полицията. Четири пъти достигнаха до извода, че все още не е преодолял самоубийството на жена си и най-вече факта, че преди това е отнела живота на собствения им син. Четири пъти обсъждаха препоръката да бъде пенсиониран преждевременно, тъй като човек, който не вижда повече смисъл в живота си, при изпълнение на служебните си задължения би могъл безотговорно да поеме излишни рискове.

Четири пъти те имаха право.

И въпреки всичко днес той отново се намираше в полицейс­ка кола не само защото бе най-добрият, а най-вече заради това, че никой друг доброволно не би се съгласил да му инжектират ХИВ антитела, за да може бързият тест да бъде манипулиран. Кръвният серум бе пречистен чрез специален метод на стерилизация, но лекарят на екипа не можеше да му даде стопроцентова гаранция, че няма да се разболее от страшната болест, затова, след като всичко приключеше, Шварц щеше да започне четириседмична медикаментозна терапия – така наречената постекспозиционна профилактика, накратко ПЕП. Метод, който той веднъж вече бе изстрадал, след като някакъв педал от Хазенхайде му бе забил кървава спринцовка във врата. В листовката за страничните ефекти на хапчетата, които трябваше да глътне най-късно до два часа след заразяването, пишеше, че ще се появят главоболие, разстройство и повръщане. Най-вероятно Шварц бе по-чувствителен от хората, които се подлагаха на тестове за лекарства. Много по-чувствителен. В действителност той нито повръща, нито стоя в тоалетната повече от обикновено, но за сметка на това пък получи жестоки пристъпи на мигрена, които го докараха на ръба на припадъка. И отвъд това.

– Трябва да действаме – обърна се той към Крамер с пог­лед, прикован в монитора. От десет минути никой повече не бе влизал в къщата.

Преброиха седмина гости – петима мъже и две жени. Всички дойдоха с такси. Така се постъпва, когато не искаш някой да запише номера на колата ти.

– Ами ако Прюга е взел предвид всички възможности и е подготвил резервен вариант, в случай че се откажа? – попита Шварц.

Най-вероятно гостите бяха здрави. Определено не и душевно, а чисто физически. Но естествено, не можеха да са сигурни.

Крамер поклати глава;

– Няма чак толкова много заразени педофили, които да са готови на подобно нещо. Знаеш колко дълго Прюга търсеше Йенсен.

Да. Знаеше. И въпреки всичко рискът бе твърде голям. Не можеха просто ей така да влязат в къщата. Нямаха повод за това. Изнасилването щеше да се извърши в килера. Прюга имаше кучета, които известяваха пристигането на всеки посетител. Дори да бяха светкавично бързи, нямаше да могат да разбият вратите и да хванат извършителите на местопрестъплението. И за какво щяха да арестуват присъстващите? Не беше престъпление да се затвориш в котелното помещение и да поставиш камера пред някакъв матрак. Дори и когато там лежи голо до кръста момче. В най-добрия случай биха могли да задържат в ареста Прюга и гостите му само за няколко часа. В най-лошия – просто щяха да предупредят психопатите.

– Не можем да рискуваме едно дванайсетгодишно момче да бъде изнасилено и заразено със СПИН – възпротиви се Шварц.

– Не знам дали преди малко не говорих прекалено бързо – отвърна Крамер и произнесе всяка дума толкова бавно, сякаш говореше с малоумен. – Ти няма да влезеш вътре. Ти. Нямаш. Липсващ. Зъб!

Шварц почеса три- или седемдневната си брада. Така и не можа да си спомни кога за последно бе спал вкъщи.

– Какво стана с Док Малхов?

– Нашият лекар? – Крамер го погледна така, сякаш го бе попитал за памперси за възрастни. – Слушай, знам, че много не те слуша главата, но не може да си толкова откачен, че да се оставиш да ти изтръгнат зъб. И освен това… – Крамер погледна часовника си. – Малхов ще бъде тук най-рано след двайсет минути, докато те хване упойката още три, самата операция още пет. – Той посочи монитора, на който се виждаше фасадата на къщата. – И откъде да знаем, дали след половин час партито няма да е приключило?

– Имаш право. – Шварц седна изтощен на тапицираната седалка до стената.

– Значи отбой?

Шварц не отговори, бръкна под седалката. Измъкна войнишкозеления си сак, който бе с него на всяка мисия.

– Какво правиш? – попита Крамер.

Шварц извади и захвърли предишните си дрехи на пода и започна да тършува из сака. Само след няколко секунди сред бъркотията от кабели, тиксо, батерии и инструментите той намери желания предмет.

– Кажи ми, че това е шега – простена Крамер, след като Шварц го помоли за огледало.

– Забрави за огледалото – отговори Шварц, повдигайки рамене. – Става и без.

След което стисна с клещите горния си ляв резец.