„Отровителят“ от Джонатан Мур

ИК БАРД с нов трилър – „Отровителят“ от Джонатан Мур, автор на „Частен детектив“

Неумолим, стилен и невероятно напрегнат!

Лий Чайлд

Действието в „Отровителят“ се развива в един потънал в мъгла и подгизнал от дъжд Сан Франциско. Историята е доста плашеща по най-добрия възможен начин и съдържа внезапни обрати също по най-добрия възможен начин. Този черен роман, създаващ неповторима атмосфера, е уникално жесток… Подобно на Агата Кристи, Джонатан Мур заинтригува със сюжет, където отровата е студеният клиничен метод за екзекуция. Експертно заплетеното разследване на убийство с пропадането на Кейлъб в призрачното съществуване на Емелин събужда алюзии за Хичкок, като резултатът е психотрилър, който освобождава отровата си точно както ви харесва: бавно и с ехидна усмивка…

„Отровителят“ е абсолютно потресаващ и засмуква от един шок към друг. Прочетох последните сто страници, без да ставам. А последната глава е просто изумителна. Не съм чел нищо по-ужасяващо от „Червения дракон“ насам.

Стивън Кинг

ОТКЪС

1.

След като се регистрира и се качи в стаята си, Кейлъб застана пред високото огледало, завинтено към вратата на банята, и разгледа челото си. На задната седалка в таксито бе спрял кървенето, притискайки ръкава на ризата си към раната, но под кожата му все още имаше мънички парченца стъкло от чашата, която тя бе запратила. Изчовърка ги с нокът и ги хвърли на мокета.

Само че кръвта потече наново: тънка струйка се провря между очите му и се раздели от двете страни на носа, за да се спусне в две следи към ъгълчетата на устата. Вгледа се в картината за момент: кръвта по лицето му и отока, който вече започваше да се о­формя на челото, след което отиде до умивалника и намокри една от кърпите. Изви я, за да изцеди водата от нея, после седна на пода, подпрял гръб на вратата на дрешника. Забеляза в гънките на червения мокет късчетата натрошено стъкло.

Беше добро стъкло. Кристал „Мурано“… може би. Бяха купили сервиза чаши без столче в „Мейсис“ на Юниън Скуеър миналата година за Коледа, веднага след като тя се бе нанесла при него. На ледената пързалка до осветената елха имаше кънкьори и те се задържаха там един до друг, за да ги погледат. Тя беше толкова топла тогава, сякаш в роклята ѝ имаше вшити въгленчета.

Сияйна.

Тази дума изникваше в съзнанието му, когато си я представяше. Дори сега. Това беше опасен път, водещ надолу, но кое не беше?

Извади едно от парченцата от мокета и го поднесе пред очите си на възглавничката на пръста си.

На третата си среща излязоха на разходка по плажа от другата страна на пътя покрай западния край на парка „Голдън Гейт“. Тя събу сандалите си, удари ги няколко пъти един в друг, за да изтръска пясъка от тях, преди да ги прибере в чантичката си. Холандската вятърна мелница и няколко големи кипариса разсичаха струящата откъм океана мъгла. Бриджит държеше ръката му и гледаше мрачния синкавосив Пасифик. И извика внезапно, залитайки към него, когато дясното ѝ коляно се подгъна.

– Ох… Мамка му.

– Какво? – извика той. – Какво?

Тя заподскача на куц крак с ръка на кръста му.

– Стъкло, мисля. Или мидена черупка.

Той ѝ помогна да се добере до циментовото стълбище, водещо нагоре по защитната стена към тротоара. Тя седна на третото стъпало, а той коленичи в пясъка и взе малкото ѝ ходило в ръцете си. Беше тясно и със слънчев загар и той виждаше оформената като буквата Y бяла следа, оставена от лентата, която бе скривала кожата ѝ от слънцето. За секунда вдигна поглед нагоре по крака ѝ по целия път до розовите ѝ бикини. Тя го видя и се изчерви, а после напъха полата между краката си.

– Извинявай – каза той.

Тя се усмихна.

– Кракът ми, глупчо.

– Да, кракът ти.

В меката бяла кожа на дъгата на ходилото ѝ се бе забило парче стъкло. Не кървеше, докато не го извади, и тогава кръвта потече. Струйката стигна до петата ѝ и закапа от нея по най-долното стъпало. Бриджит тихо изохка. Когато я погледна, бе захапала долната си устна и очите ѝ бяха затворени.

– Имаш ли кърпички или нещо подобно в чантичката си?

– Да. Извади ги. Не искам да гледам.

Той взе чантичката ѝ и намери в нея пакетче с кърпички. Измъкна от него цяла шепа, сгъна ги в дебел сноп и го пристисна със сила към раната ѝ. Тя отново изохка.

Не я познаваше добре. Тогава. Щеше да опознае звуците ѝ, щеше да научи разликата между ахване от наслада и от болка, както и рязкото поемане на дъх, когато се изплаши, както плувец поема въздух, преди вълната да се стовари върху него. Но онзи следобед, на колене в края на плажа, хванал ходилото ѝ в ръцете си, той още не знаеше всички тези неща – тя беше просто момичето, с което се бе запознал преди две седмици на откриването на една галерия. Красивото, свенливо момиче в черната рокля с тънки презрамки, което – така се бе оказало – бе нарисувало половината от картините си навън, в снега. Тогава не знаеше много за нея, макар че искаше да научи всичко.

– Причинявам ли ти болка?

– Просто не обичам да гледам кръв.

– Представяй си, че е боя.

Тя се засмя, все така със затворени очи.

– Ще те отнеса до колата, за да не замърсим раната.

Колата му беше на половин километър на север, където плажът свършваше и започваха скалите.

Тя отвори очи и погледна към плажа.

– Можеш ли?

– С лекота – увери я той.

Така и се оказа. Тя го прегърна през врата, а той я повдигна, взе я на ръце и половин час по-късно, вече паркирал пред къщата си на склона на Маунт Сутро , я внесе вътре. Проми ходилото ѝ с кислородна вода, превърза раната с марля и бинт, който след малко падна в леглото му, но никой от двамата не забеляза това. Раната очерта в чаршафите следите на наслаждението ѝ, докато беше на колене пред нея, и той научи първия от многото уроци за жената, в която предстоеше да се влюби и с която щеше да заживее. По-късно, когато осъзнаха, че раната се е отворила, той я откара надолу в болницата, където почистиха за втори път прореза, преди да го затворят с шевове.

И оттогава не бяха прекарали нито една нощ разделени. До тази.

Седеше на мокета, притиснал кърпа към челото си и си мислеше, че семплото изящество на рисунъка е нещо, което тя не би пропуснала да забележи. Можеше дори да ѝ достави удоволствие, да я накара да се усмихне дискретно, както правеше, когато боята покриваше последните празни места по платното и формите изплуваха на фокус, сякаш от тях бе издухана покриващата ги мъгла. Натрошеното стъкло в началото, натрошеното стъкло накрая. Той свали кърпата и я погледна.

– Започва с кръв и свършва с кръв – прошепна.

Като в обред. Уставът на някакво тайно общество. Тяхната секта от двама, вече разпусната. Смачка кърпата на топка и я хвърли банята.

Беше излязъл от къщата само с портфейла си. Без телефон, без ключове. Беше се спуснал по хълма до медицинския център на КУСФ и беше повикал такси от телефонен автомат. Сега го чакаше и мислеше, че е възможно Бриджит да се спусне с колата. Да паркира в нарушение в зоната за обслужване на линейки и да изтича при него. Да се извини и да го помоли да се върне.

Но ако изобщо слезеше, това щеше да стане след идването на таксито, когато вече щеше да е заминал.

Барът в хотел „Палас“ се казваше „Флейтистът“. На задната стена бе окачена картината на Макс­фийлд Париш , която беше дала името на заведението – платно от девет квадратни метра сенки и заплаха, изобразяващо група деца, които напускаха град Хамелин, за да последват чудовище с лице старо и жестоко като скала.

Не за първи път Кейлъб намираше убежище в картина, потъваше в платното, докато стаята и светът, в който то се намираше, потъмняват и се смълчават. Някои картини може би бяха създадени именно с тази цел. Когато ги откриеше и седнеше достатъчно близко до тях, за да различава мазките на четката, стаята скоро се накланяше към рамката им, сякаш центърът на земята се преместваше. Това го притегляше по-наблизо, за да се потопи в света, скрит зад слоя боя.

Примигна и погледна часовника си. Беше събота следобед, малко преди два часа.

В бара имаше трима души, включително бармана. Кейлъб издърпа стол и седна, подпирайки ръце на излъскания махагон. Единствената светлина в заведението бе прицелена върху картината и барманът му даде достатъчно време да я разгледа, преди да се приближи до него.

– Харесва ли ви?

– Както винаги.

Барманът също бе разглеждал „Флейтистът от Хамелин“, но сега се обърна към Кейлъб.

– Била е възложена от хотела – обясни той. – Платили шест бона през 1908. Париш знаел, че ще виси в бар. Искал хората да сядат, където седите вие сега, да поглеждат към нея и може би да разпознават някое дете… и да се замислят за своите деца, които ги чакат вкъщи. И да не поръчват второто питие.

– Това работи ли?

– Не зная. Но не вярвам. А вие знаете ли какво искате?

– „Джеймисън“, чисто. И халба „Гинес“.

– Меню?

Кейлъб поклати глава и свали поглед към бара. Някой бе оставил страниците с местни новини на тазсутрешния „Кроникъл“. Бяха сгънати на две, така че се виждаше само едно от челните заглавия:

ЧАРЛЗ КРЕЙН В НЕИЗВЕСТНОСТ 10 СЕДМИЦИ.

ПОЛИЦИЯТА: „ТРЯБВАТ НИ УЛИКИ“

Под заглавието имаше снимка на възпълен мъж по риза и вратовръзка. Кейлъб огледа фотографията, после сгъна вестника обратно и го избута. Знаеше какво е да видиш снимката си под подобно заглавие. Да изчезнеш невинаги е трудно. Няма нищо трудно, докато не те открият. Ако не можеш да дадеш правилните отговори, хората ще те гледат под око до края на живота ти.