Издателство Ибис представя „Отнетият наследник“ от Холи Блек
БЕСТСЕЛЪР №1 НА „НЮ ЙОРК ТАЙМС“
Завладяващо завръщане в пищния свят на Елфхейм, изпълнен с интриги, предателства и смъртоносни желания.
Кралица беглец.
Принц, който не желае да управлява.
И мисия, която би могла да погуби и двамата…
Седемнайсетгодишният Оук е загадъчен и опърничав престолонаследник. Забъркан още като дете в бруталните борби за власт, той се е превърнал в добър манипулатор.
Сурен, буйната и непредсказуема кралица на Двора на зъбите, е избягала в света на хората. Там тя води самотно и диво съществуване. Все още преследвана от спомените за мъченията, на които е била подложена, прекарва времето си, като освобождава смъртните от необмислени сделки с вълшебните създания. Вярва, че е забравена от всички, докато една нощ не се оказва преследвана. Спасена е от принц Оук, на когото някога е била обещана за съпруга и когото е презирала и желала през годините.
Оук и Сурен се отправят заедно на мисия, но съюзът им е крехък. И двамата имат свои тайни, а да се доверят на другия, би могло да изложи на риск цяло едно царство…
ОТКЪС
ПРОЛОГ
Минувач видя малко момиче, седнало на студения бетон в една уличка. Играеше си с етикет от кутия с котешка храна.
Когато го отнесоха в болницата, крайниците му вече бяха посинели от студ. То беше съвсем мъничко, слабичко, сякаш направено от съчки.
Знаеше само една дума, името си. Рен.
Докато момичето растеше, кожата му си остана с леко синкав оттенък, който напомняше за суроватка. Осиновителите ѝ я увиваха в якета и палта, слагаха ѝ ръкавици като на сестра ѝ, но на нея никога не ѝ беше студено. Цветът на устните ѝ се променяше като камък на настроенията. Беше синкав и лилав през лятото и ставаше розов, когато се приб-лижеше до огън. Тя можеше да си играе в снега с часове, да копае сложни тунели в него и да се сражава с ледени шушулки, като се прибираше само когато я повикат.
Макар че изглеждаше слабичка и анемична, тя беше силна. Когато стана на осем, можеше да вдига пазарските торби, които бяха тежки дори за осиновителката ѝ.
Когато стана на девет, тя изчезна.
* * *
Като малка Рен четеше много вълшебни приказки. Затова, когато чудовищата дойдоха, тя знаеше, че те са тук, защото е била лоша.
Те се промъкнаха през прозореца – вдигнаха рамката и разрязаха мрежата така тихо, че тя продължи да спи, сгушена с любимото си плюшено лисиче. Събуди се едва когато усети нокти да докосват глезена ѝ.
Преди да изпищи, пръсти покриха устата ѝ. Преди да успее да изрита, краката ѝ бяха обездвижени.
– Ще те пусна – каза суров глас с непознат акцент. – Но ако събудиш някого в къщата, със сигурност ще съжаляваш.
Това също беше като във вълшебна приказка и Рен много внимаваше да не нарушава правилата. Тя не помръдваше и не гъкваше дори когато я пуснаха, макар че сърцето ѝ биеше толкова силно и бързо, сякаш бумтенето му беше достатъчно, за да призове майка ѝ.
Една егоистична част от нея искаше да стане така, искаше майка ѝ да дойде, да включи лампата и да прогони чудовищата. Щеше ли да е нарушение на правилата, ако само ударите на сърцето ѝ събудеха някого?
– Седни – нареди едно от чудовищата.
Рен се подчини. Треперещите ѝ пръсти заровиха плюшеното лисиче под одеялата.
Докато гледаше как трите същества се нареждат около леглото ѝ, тя започна да трепери неконтролируемо. Две бяха високи, елегантни създания със сива като камък кожа. Жената с дълга светла коса, прибрана под корона от назъбен обсидиан, беше облечена с рокля от някаква сребриста материя, която се развяваше около нея. Тя беше красива, но жестоко стиснатите ѝ устни предупреждаваха Рен, че не бива да ѝ вярва. Мъжът подхождаше на жената, сякаш бяха две шахматни фигури с черни корони и среб-ристи дрехи.
До тях стоеше огромно високо и слабо създание с бледа като гъба кожа и гъста рошава черна коса. Но най-забележителното в нея бяха дългите ѝ, свити като животински нокти пръсти.
– Ти си наша дъщеря – каза едно от чудовищата със сиви лица.
– Ти ни принадлежиш – каза другото. – Ние те създадохме.
Тя знаеше какво са „биологични родители“, сестра ѝ имаше такива. Приятни хора, които идват на посещение и приличат на нея, понякога я водят при баба ѝ и дядо ѝ или да ядат понички и ѝ носят подаръци.
Беше си мечтала и тя да има биологични родители, но не беше и помисляла, че желанието ѝ може да се сбъдне в такъв кошмар.
– Е? – каза жената с короната. – Нищо ли няма да кажеш? Да не си твърде смаяна от великолепието ни?
Създанието с хищните пръсти изсумтя пренебрежително.
– Най-вероятно – каза мъжът. – Сигурно си много благодарна, че ще бъдеш отведена от всичко това, подменено дете. Ставай. Побързай.
– Къде отиваме? – попита Рен. Страхът я накара да забие пръсти в завивките си, сякаш можеше да се задържи в този живот, ако се вкопчи достатъчно здраво в него.
– В Царството на феите, където ще бъдеш кралица – рече жената, но ръмженето в гласа ѝ не подейства никак успокояващо на Рен. – Не си ли мечтала някой да дойде за теб и да ти каже, че не си смъртно дете, а дете на магията? Не си ли мечтала да бъдеш отведена от този жалък живот към живот на огромно величие?
Рен не можеше да отрече, че е мечтала. Кимна. Сълзи прогаряха гърлото ѝ. Ето къде беше сбъркала. Ето това бе покварата в сърцето ѝ, която те бяха разкрили.
– Ще спра да го правя – прошепна тя.
– Какво? – попита мъжът.
– Ако обещая никога да не мечтая за такива неща, ще може ли да остана тук? – попита тя с треперещ глас. – Моля ви.
Ръката на жената я зашлеви така силно по лицето, че плесницата изплющя като гръмотевица. Бузата я заболя и макар че сълзите пареха в очите ѝ, тя беше твърде стъписана и гневна, за да им позволи да се пролеят. Никой не я беше удрял досега.
– Ти си Сурен – каза мъжът. – А ние сме твои създатели. Баща и майка. Аз съм лорд Джарел, а това е лейди Нор. С нас е Богдана, буревещица. Сега, когато вече знаеш истинското си име, нека ти покажа и истинския ти облик.
Лорд Джарел посегна към нея и направи някакво вълнообразно движение. И тогава се разкри чудовищната ѝ същност, отразена в огледалото над тоалетката – бялата като суроватка кожа отстъпи пред бледосиня плът с цвета на вени. Когато отвори устни, видя остри като на акула зъби. Само очите ѝ си останаха същите – зелени като мъх, големи и втренчени с ужас в отражението ѝ.
Името ми не е Сурен – искаше да каже тя. – И това е някаква измама. Това не съм аз. Но още когато си го помисли, осъз-на колко подобно е това име на нейното. Сурен. Рен. Като умалително.
Подменено дете.
– Стани – каза огромното създание с дълги като ножове нокти. Богдана. – Не ти е мястото тук.
Рен се вслуша в шумовете в къщата, в жуженето на отоп-лението, в далечното тракане на ноктите на семейното куче, което мяташе лапи по пода, препускайки в съня си. Опита се да запомни всеки звук. Погледът ѝ се замъгли от сълзи и тя запамети стаята си – от заглавията на книгите по лавиците до стъклените очи на куклите си.
Погали за последно изкуствената козина на плюшеното си лисиче и го притисна дълбоко под завивките. Ако останеше там, щеше да е в безопасност. После трепереща се плъзна от леглото.
– Моля ви – каза отново.
Жестока усмивка изкриви лицето на лорд Джарел.
– Смъртните вече не те искат.
Рен поклати глава, защото не можеше да е истина. Майка ѝ и баща ѝ я обичаха. Майка ѝ режеше коричките на сандвичите ѝ и я целуваше по върха на носа, за да я накара да се засмее. Баща ѝ я гушкаше, докато гледаха филми, а после я отнасяше в леглото, когато тя заспеше на дивана. Тя знаеше, че я обичат. И все пак лорд Джарел изрече тези думи с такава увереност, че я обзе ужас.
– Ако те признаят, че искат да останеш при тях – каза тихо лейди Нор, – тогава можеш да останеш.
Рен тръгна по коридора с бясно биещо сърце. Влетя в стаята на родителите си, сякаш е сънувала кошмар. Тропотът ѝ и накъсаното ѝ дишане ги събудиха. Баща ѝ седна в леглото, после стреснато протегна защитнически ръка към майка ѝ, която я погледна и изпищя.
– Не се плашете – каза Рен, приближи се до леглото и стис-на одеялото в малките си юмруци. – Аз съм, Рен. Те ми сториха нещо.
– Махай се, чудовище! – изкрещя баща ѝ. Звучеше достатъчно изплашен, за да я блъсне назад към скрина. Тя никога не го беше чувала да крещи така, не и на нея.
Сълзи се стекоха по бузите ѝ.
– Това съм аз – каза тя отново с прекъсващ глас. – Вашата дъщеря. Вие ме обичате.
Стаята изглеждаше както винаги. Светли бежови стени. Голямо легло и бял юрган, по който имаше кафяви кучешки косми. Една кърпа лежеше до коша за пране, сякаш някой се е опитал да я хвърли в него, но не е уцелил. Усещаше се миризмата от печката и някаква химическа миризма на крем за сваляне на грим. Но това беше някаква разкривена, кошмарна версия, в която всички тези неща бяха станали ужасни.
Долу кучето се разлая сякаш в отчаяно предупреждение.
– Какво чакате? Отведете това създание оттук – изръмжа баща ѝ, като гледаше към лейди Нор и лорд Джарел, сякаш виждаше не тях, а нещо друго, някакви представители на човешките власти.
Сестрата на Рен излезе в коридора, търкайки очи, явно събудена от виковете. Да, Ребека щеше да ѝ помогне. Ребека, която винаги се грижеше никой да не я тормози в училище и която я заведе на панаира, макар че никой друг не водеше малката си сестра. Но когато я видя, Ребека скочи на леглото с писък и прегърна майка си.
– Ребека – прошепна Рен, но сестра ѝ само зарови още повече лице в нощницата на майка им.
– Мамо – проплака Рен със задавен от сълзите глас, но майка ѝ не искаше да я погледне. Раменете на Рен се разтърсваха от плач.
– Това е нашата дъщеря – каза баща ѝ, като прегърна Ребека, сякаш мислеше, че Рен се опитва да го измами.
Ребека, която също беше осиновена и беше тяхна толкова, колкото беше и Рен.
Рен се качи на леглото, като плачеше така силно, че не можеше да продума. Моля ви, нека остана. Ще бъда послушна. Много, много, много съжалявам за всичко, което съм сторила, но не им позволявайте да ме отведат. Мамо, мамо, мамо. Обичам те. Моля те, мамо.
Баща ѝ се опита да я избута, като притисна крак във врата ѝ. Но тя продължи да посяга към него и гласът ѝ се извиси в писък.
Когато малките ѝ пръстчета докоснаха крака му, той я изрита в рамото и я запрати на пода. Но тя пропълзя обратно разплакана, умоляваща, скимтяща от мъка.
– Стига толкова – изхриптя Богдана. Тя дръпна Рен към себе си и прокара по бузата ѝ един от дългите си нокти в нещо като милувка. – Ела, дете. Аз ще те нося.
– Не – отвърна Рен и се вкопчи в чаршафите. – Не. Не. Не.
– Не подобава на хората да те докосват с жестокост, ти си една от нас – каза лорд Джарел.
– Само ние можем да нараняваме – съгласи се лейди Нор. – Само ние можем да наказваме. Не и те.
– Да умрат ли заради това оскърбление? – попита лорд Джарел и в стаята настана тишина. Чуваше се само хлипането на Рен.
– Да ги убием ли, Сурен? – попита той отново, по-високо. – Да пуснем кучето им тук и да го омагьосаме, за да се нахвърли срещу тях и да прегризе гърлата им?
При тези думи Рен спря да плаче от ужас и изумление.
– Не! – извика тя. Вече не можеше да се контролира.
– Тогава спри да плачеш и ме чуй – рече лорд Джарел. – Ще дойдеш с нас доброволно или аз ще убия всички в това легло. Първо детето, после другите.
Ребека изхлипа изплашено. Човешките родители на Рен я гледаха с още по-голям ужас.
– Ще дойда – каза тя накрая. Гласът ѝ още потреперваше от плача, не можеше да спре. – Щом никой не ме обича, ще дойда.
Буревещицата я вдигна и те потеглиха.
