Феноменалният роман „Кралството на прокълнатите“, разказващ историята на вещица, която се замесва със силите на мрака, за да отмъсти за смъртта на сестра си, превърна американската писателка Кери Манискалко в една от новите кралици на романтичното фентъзи. А продължението на изкусителната ѝ поредица се превърна в едно от най-дългоочакваните и търсени заглавия за 2022 година от почитателите на жанра.
Чакането най-после приключва, защото е време да пристъпим в дебрите на „Кралството на обречените“ – книга втора от изпепеляващата трилогия, която ни отвежда от Сицилия през XIX век право към портите на ада. И обещава да поднесе на читателите опияняващо пиршество за сетивата, изпълнено с безкрайни интриги, отмъщение, страст и изкушения…
Ако до преди няколко месеца някой я попиташе какво е най-лошото нещо, което може да се случи на една стрега – или вещица – като нея, Емилия би отговорила, че това е да срещне прокълнатите. Безсмъртни създания, крадящи души за Дявола. Себични и греховно изкусителни същества, от които трябва да се пази.
Но сега Витория е мъртва, а истинският ѝ убиец все още е някъде на свобода. Емилия вече не се страхува от прокълнатите, защото е готова на всичко, за да отмъсти за смъртта на сестра си. Дори ако трябва да пристъпи през портите на ада и да се изправи срещу всички принцове на Седемте кръга и да ги подчини на волята си. Дори ако цената е душата ѝ.
Веднъж влязла във владенията на Дявола, които са толкова различни от всичко, което някога си е представяла, Емилия ще трябва да направи избор. От едната ѝ страна е старият ѝ съюзник от света на смъртните Гняв – безбожно красивият принц на войната, който на пръв поглед е готов да ѝ помогне. Но може ли Емилия да му се довери наистина… или той крие опасни тайни за истинската си същност?
От другата ѝ страна е съблазнителният Гордост – кралят на прокълнатите, за когото Емилия доброволно се е съгласила да се венчае. Стига да получи това, което иска.
Едно е ясно в „Кралството на обречените“. Емилия не може да има доверие на никого в това селение на предателства и интриги, на сласт и похот, където всички преследват своите собствени интереси….
Но дори в ада, яростта и гневът са силни оръжия. А Емилия може да бъде неговата кралица. И демоните съвсем скоро ще научат, че няма нищо по-опасно от вещица, поела клетва за отмъщение.
Демонични принцове, луксозни дворци, мистериозни покани за пищни партита и противоречиви улики оживяват в този богат, плътен и нажежен до бяло дарк фентъзи роман. В „Кралството на обречените“ от Кери Манискалко забраненият вкус на греха е сладък, а изкушенията дебнат зад всеки ъгъл.
Из „Кралството на обречените“ от Кери Манискалко
Адът не беше какъвто очаквах.
Без да обръщам внимание на вероломния принц Гняв до мен, си поех тих, разтърсващ дъх, докато наоколо се носеше дим от демонската магия, която бе използвал, за да ни пренесе тук. В Седемте кръга.
В кратките мигове, които ни бяха нужни да изминем пътя от пещерата в Палермо до това селение, си бях измислила различни представи за пристигането ни, като всяка една беше по-ужасна от предишната. Във всеки кошмар си бях представяла как се посипва водопад от огън и жупел. Пламъци, достатъчно горещи да обгорят душата ми или да стопят плътта от костите ми. Вместо това се преборих с внезапна тръпка.
През остатъчния дим и мъгла едва различих стени, грубо изсечени от странен матов скъпоценен камък, които се издигаха по-високо, отколкото стигаше погледът ми. Бяха или наситеносини, или черни, сякаш най-тъмната част от морето се бе надигнала до невъзможна височина и бе замръзнала неподвижно.
По гръбнака ми пробягаха мразовити тръпки. Устоях на порива да дъхна в ръцете си, за да ги стопля, или да се обърна за утеха към Гняв. Той не ми беше приятел и със сигурност не бе мой закрилник. Беше точно каквото твърдеше брат му Завист: най-лошият от седмината принцове демони.
Чудовище сред зверове.
Никога не можех да си позволя да забравя какъв е. Един от прокълнатите. Безсмъртни създания, крадящи души за Дявола, и себични среднощни същества, от които баба цял живот предупреждаваше мен и близначката ми да се крием. Сега аз доброволно бях обещала да се венчая за техния крал, принца на Гордостта, за да сложа край на едно проклятие. Или така ги бях подвела да вярват.
Металният корсет, който бъдещият ми съпруг ми беше дал по-рано тази вечер, стана непоносимо студен в мразовития въздух. Пластовете на тъмните ми, блещукащи поли бяха твърде леки да ми осигурят истинска защита или топлина, а пантофите ми не бяха нищо повече от късчета черна коприна с тънки кожени подметки.
През вените ми нахлу лед. Не можех да не си помисля, че това е поредният коварен замисъл, изготвен от моя враг, за да ме смути.
Пред лицето ми, подобно на призраци, се носеха облачета дъх. Натрапчиви, ефирни. Смущаващи. Богиньо на небесата, наистина бях в ада. Ако принцовете демони не се доберяха до мен първи, нона Мария със сигурност щеше да ме убие. Особено когато откриеше, че съм предала душата си на Гордост. Кръв и кости. Дяволът.
В ума ми проблесна образът на свитъка, който ме обвързваше с дома „Гордост“. Не можех да повярвам, че съм подписала договора с кръв. Въпреки по-ранната увереност в замисъла ми да проникна в този свят, за да отмъстя за убийството на сестра ми, се чувствах напълно неподготвена сега, когато стоях тук.
Където и да беше това „тук“. Не изглеждаше да сме стигнали във вътрешността на който и да е от седемте кралски демонски дома. Не знам защо си мислех, че Гняв ще улесни това пътуване за мен.
– Годеника ми ли чакаме да пристигне?
Мълчание.
Раздвижих се неспокойно.
Димът още се стелеше достатъчно близо и не разкриваше гледката изцяло, а понеже придружаващият ме демон отказваше да говори, умът ми започна да ме тормози с всевъзможни въображаеми страхове. Доколкото знаех, Гордост стоеше пред нас и чакаше да предяви претенции над годеницата си на живо.
Слушах съсредоточена, като се напрягах да чуя дали през дима се приближава нещо. Каквото и да е. Нямаше нищо освен трескавото туптене на сърцето ми.
Никакви писъци на подложените на вечни изтезания и прокълнатите. Заобикаляше ни пълна, обезпокоителна тишина. Струваше ми се тежка – сякаш всякаква надежда бе забравена преди хилядолетие и оставаше единствено смазващата тишина на отчаянието. Би било толкова лесно да се предам, да легна и да пусна тъмнината в себе си. Това селение беше зимата в целия ѝ суров, неумолим блясък.
А още дори не бяхме минали през портите…
