След номинациите на Ралф Файнс и Аня Тейлър- Джой за Златен Глобус 2023г. за ролите им в „Менюто“, някак естествено идват очакванията и за техните повторения по време на Оскарите. При все това, „Менюто“ е един много, много особен случай …
Това е един от онези филми. Изисканите. Стилни и с дълбоко послание и умисъл. Филм, който непрекъснато ще ви кара да се подготвяте за следващата ужасия или странност на екрана преди да достигнете до финала. Този финал. Който е точно толкова слаб, че да обезсмисли цялата предхождаща го част- самият филм. След финала остават около 1000 въпроса. Луд ли е Шефът? Защо? Как луд човек е постигнал всичко това? Как и защо е посветил толкова време за да изгради име и превърне острова в този луксозен курорт? Как и защо всички тези хора са дошли да работят за този луд човек? Ако все пак е луд де, нали така? Или и те са луди? Каква беше целта? Перфектното ястие да изгори всички? Кое му е ястието в това да изгори клиентите? Колко абсурдно бе всичко и колко много всъщност обичам режисьора да НЕ дава отговори, а да оставя зрителя „сам да си преценя“. Така някога и родната ПКП викаше… Що пък да дава отговори. Нека зрителя да си мисли, какво съм искал да кажа и да си мисли, че е достатъчно тъп за да разбере смисъла, който аз не съм вложил в този финал.
Аня Тейлър- Джой прави поредната прекрасна роля. Която е точно толкова силна, колкото шахматистката в „Дамски гамбит“ и всички останали. Тя играе един и същи герой през цялата си кариера и най-хубавото от всичко е, че всеки път го играе по един и същи начин.
Ралф Файнс ни поднесе своя Волдемор за пореден път. Героите им всъщност бяха това. Номинации за какво? За способностите им, които вече сме гледали в предходните им роли? Я стига!
„Менюто“ е един от многото филми в последните години, натъпкани с много желание, много потенциал, много дълбочина и провалени в своя безличен, празен и финал, оставен на преценката на зрителя. И най-абсурдното от всичко е тоталната обърканост на Глобусите, поставяйки го в категорията „Комедия/Мюзикъл“ на фона на всичките убийства, кръв и битки. Да и аз бих се сбъркал от този филм. Какво всъщност е той не съм сигурен, че и неговият режисьор е наясно.
Сценографията е добра. Подготовката и увертюрата към старта на поднасяне на менюто са изключително странни и изпъстрени с детайли. Зрителя дебне и се опитва да улови фрагменти и вероятни улики към това, което предстои. Доста след първия рунд с храна идва първия ШОК. Той е успешен. От там насетне странността не спира да ескалира, напрежението не спира да се покачва и очакванията на зрителя достигат до точката на кипене. Бавно но сигурно достигаме и до големия финал за да може всичко да преври, прекипи, загори и мухляса. И идва момента, в който се усмихваме и си казваме- „това ли беше?!“.
„Менюто“ е филм с много потенциал, който е похабен и убит с неговия финал. Прекрасния актьорски ансамбъл и стегнатата обстановка катастрофират в безлична и по-скоро… липсваща развръзка.
„Менюто“ е филм, който не заслужава вашето внимание, а още по-малко заслужава номинации за каквото и да било. Истинска загуба на време, талант и … А бе загуба.
