ИК „Колибри“ представя „Нощ в райската градина“ – една от най-известните книги на Орасио Кирога, номиниран за първосъздател на канона на късата проза в Латинска Америка!
Сборникът с разкази „Нощ в райската градина“ (превод: Николай Тодоров, цена: 16 лв., стр. 384) датира от зрелия период на писателя и съдържа необичайни истории, заети от самия живот. Истории, в които хора, животни и обкръжение съжителстват в хармония или стълкновение, ала обречени да бъдат заедно. Напоени с трагизъм, разказите на Кирога са плод на екстравагантна фантазия и кристализирала мъдрост и носят отпечатъка на лични терзания и неимоверно фина чувствителност.
Орасио Кирога (1878-1937) е уругвайски прозаик, поет и драматург, признат за класик на латиноамериканската литература, родоначалник на магическия реализъм и безспорен майстор на късия разказ. Работил е като преподавател по испански език и литература в Буенос Айрес и консул на Уругвай в аржентинската провинция Мисионес. Творчеството му е колкото разнолико, толкова и самобитно – Кирога е привлечен от силата на мистичното, от крехкото равновесие между човека и природата и загадъчните обрати в човешката съдба, от меланхоличната красота и уязвимостта на човешкото съществуване.
Орасио Кирога „Нощ в райската градина“
Кученцето Олд излезе през вратата и лениво прекоси двора. Спря се в началото на пасището; присвивайки очи, измери планината, докато ноздрите му потрепваха, и приседна спокойно. Съзерцаваше еднообразната долина Чако, с редуващите се поле и гора, гора и поле, като единствените цветове бяха жълтеникавото на тревата и черното на гората, затваряща хоризонта на близо двеста метра от трите страни на ранчото. На запад полето се разгръщаше – разливаше се в равнина, но неизменната тъмна ивица я преграждаше в далечината.
В този ранен час околността, заслепяваща със светлината си по пладне, придобиваше равномерна ведрина. Не се забелязваше нито един облак, не се долавяше нито един повей на вятъра. Под покоя на посребреното небе полето излъчваше ободряваща свежест, която вдъхваше меланхолични въжделения за по-добре възнаградена работа, въпреки че несъмнено следваше пореден ден на суша. Милк, бащата на кученцето, на свой ред прекоси двора и клекна до мъничето с вяло изскимтяване на ситост. И двамата стояха неподвижни, тъй като все още нямаше мухи.
Олд, който от известно време гледаше полите на планината, рече:
– Утрото е свежо.
Милк проследи погледа на кученцето и остана втренчен и примигващ разсеяно. След малко каза:
– На онова дърво има два ястреба.
Извърнаха безразлични погледи към един минаващ наблизо вол и по навик продължиха да наблюдават наоколо.
В това време изтокът започваше да поруменява като ветрило, а хоризонтът изгуби утринната си отчетливост. Милк кръстоса предните си лапи и усети лека болка. Погледна ги, без да помръдва, и накрая реши да ги подуши. Предишния ден беше извадил оттам едно
пике и припомняйки си какво бе изстрадал, дълго близа болната си лапа.
– Не можех да вървя!
Тъй като Олд не разбра за какво става въпрос, Милк допълни:
– Има много пикета.
Този път мъничето разбра. И само добави след известно време:
– Има много пикета.
И едното, и другото куче убедено замълчаха отново.
Слънцето се показа; и в обливащите ги първи лъчи пуйките в планината се заиздигаха в чистия въздух със своите възгласи, напомнящи звуци на чаранга. Кучетата, позлатени от надвисналото над хоризонта слънце, извърнаха очи, поглъщайки сладостната му мекота с блажено примигване. Малко по малко двойката прерасна в група с идването на останалите другари: Дик, мрачният любимец; Принс, чиято горна устна беше разцепена от едно коати и откриваше зъбите му; и Исонду, с индианско име. Петте фокстериера заспаха проснати и блаженстващи от ситост.
Час по-късно надигнаха глави; откъм обратната страна на странното ранчо на два етажа – долният от глина, горният от дърво, с тераси и перила като на вила – бяха доловили стъпките на своя стопанин, който слизаше по стълбата. Преметнал кърпа през рамо, мистър Джоунс се спря за момент на ъгъла на постройката и погледна към слънцето, което вече се бе издигнало нависоко. Все още беше с поглед като на мъртвец и увиснала устна след по-дългата от обичайните безсънна и самотна нощ, прекарана в пиене на уиски.
Докато се миеше, кучетата се приближиха и подушиха ботушите му, мързеливо поклащайки опашки.
Както всички опитомени животни, така и те разпознаваха дори най-слабо загатнатия признак на махмурлук у своя стопанин. Отдалечиха се бавно, за да се проснат отново на слънце, но напиращата жега скоро ги накара да напуснат мястото си и да се подслонят на сянка в коридорите на постройката.
Денят напредваше подобно на другите през този месец; сух, ясен, с четиринайсет часа изпепеляващо слънце, което сякаш разтапяше небето и в миг набраздяваше влажната земя със спечени белезникави улеи.
Мистър Джоунс пообиколи, огледа свършеното предишния ден и се върна. През цялата сутрин не свърши нищо. Обядва и се качи да подремне.
Към два часа пеоните дойдоха, за да плевят, независимо от жаркия час, тъй като бурените не оставяха на мира памуковата плантация. След тях се завтекоха и кучетата, особено горещи привърженици на земеделието още от миналата зима, когато се научиха да се съревновават с ястребите за белите червеи, които изникваха по време на оранта. Всяко куче се примъкваше към някой от ратаите, придружавайки с душенето си глухите удари на мотиката.
А топлината се засилваше. Въздухът вибрираше на всички страни в тихата околност, която блестеше ослепително заради слънцето и нараняваше погледа.
Изораната земя излъчваше пара като пещ, която пеоните, увили главите си чак до ушите с развени кърпи, понасяха с обичайното за полския труд мълчание. Кучетата ходеха от растение на растение, търсейки по-прохладна сянка. Просваха се по протежението й, но изтощението ги принуждаваше да приседнат на задните си лапи, за да дишат по-леко.
Светлината пред тях сега се отразяваше в едно пусто, глинесто място, което никой дори не бе опитвал да оре. Внезапно кученцето видя там мистър Джоунс, който седеше на един дънер и го гледаше съсредоточено.
Олд се надигна и размаха опашка. Останалите също се изправиха, ала този път настръхнали.
– Господарят е – каза кученцето, изненадано от държанието на другите.
– Не, не е той – отвърна Дик.
Четирите кучета се бяха скупчили и ръмжаха глухо, без да отделят погледи от мистър Джоунс, който продължаваше да стои неподвижен и да ги гледа. Мъничето, невярващо, пристъпи напред, но Принс му се озъби:
– Не е той, Смъртта е.
Кученцето настръхна от страх и се дръпна навътре в групата.
– Господарят мъртъв ли е? – запита то тревожно.
Другите, без да отговорят, захванаха да лаят яростно, заемайки настървени пози, докато мистър Джоунс вече изчезваше в знойния въздух.
