„Опенхаймер“- мнение на Димитър Кръстев

Този път не подходих без да знам нищо за филма и историята. Знаех, кой е Опенхаймер и знаех, част от драмата на живота му. Проследих и появата на едноименния роман на българския пазар, който дойде месеци преди кино премиерата. Фен съм на Нолън. „Мементо“, „Генезис“, „Тенет“ и разбира се трилогията за „Черният рицар“ са прекрасни филми. Но „Дюнкерк“ не е. Колкото и скандално да звуча, „Интерстелър“ изобщо не е. Ами „Опенхаймер„?

На IMAX прожекцията отидох с половинката си. Мненията ни бяха диаметрално противоположни. След прожекцията останахме с впечатлението, че и двамата сме гледали различeн филм.

„Опенхаймер“ е едно изключително недоразумение. Филмът има безспорно своите кинематографични качества. Операторската му работа е страхотна, природните сцени и ездата с коне бяха наистина впечатляващи. Брилянтната сценография и костюми неминуемо потапят зрителя в епохата и не го пускат да излезе от нея. И всичко свършва някъде там. Дълбоко в техническите преимущества на филма… Или може би не съвсем. Сцените с Алберт Айнщайн и разговорът им край езерото бяха наистина силни и въздействащи. Финалния разпит и сблъсъка на Опенхаймер със „съдещите“ го, даде неочакван тласък на историята. При все това…

„Опенхаймер“ има наистина впечатляващ актьорски ансамбъл. Всички тези имена нямат място там. Всички тези награждавани и до болка познати лица, са изключително погрешно използвани за епизодични роли от по няколко минути. Извън Емили Блънт, Килън Мърфи и Робърт Дауни Джуниър всички останали герои можеха да бъдат далеч по-успешно изиграни от непознати лица. Мат Деймън продължава упорито да се опитва да приключи и бездруго колебливата си кариера след Оскaра. Химията между Мърфи и Блънт, както и между Мърфи и Флоранс Пю, може лесно да бъде сравнена с химията между двата камъка от „„Всичко навсякъде наведнъж“.

Историята разтеглена в повече от 3 часа имаше безкрайно много ненужни моменти и сцени, които не дадоха нищо на общата картина. От първата сцена, първия кадър започва една безкрайна музика, която те подготвя за предстоящото. Едно неминуемо напрежение, което да те държи нащрек и да те кара да мислиш за предстоящата кулминация, към която те води. Три часа по късно музиката не стига до такава кулминация. Няма разгръщане. Няма размах. Няма завършек. Няма нищо. Три часа по късно продължаваме да се напрягаме и да очакваме.

Звуковите ефекти бяха болезнени. Подобно на „Тенет“ и тук Нолън е прекалил със звука и неговата сила до степен, че да тормози зрителя. Дори взривът бе нищо, ама нищо особено. Звукът при него и звуковите ефекти- също. Последвалата драма и разгръщането на личната трагедия на Опенхаймер не бяха пресъздадени добре. Незапознатия със събитията зрител, трудно би се ориентирал, какво всъщност се случва с героя и какво чувства. Играта на Мърфи не помага особено в тази посока. Неговите очи и блещене в празното пространство вървят от началото до края на лентата и преломният момент с Хирошима и Нагасаки не оставя своя отпечатък върху изпълнението му. Въпреки това, Килиън Мърфи не е имал толкова главна и толкова силна роля в цялата си кариера. Колко и добър да е в това си изпълнение тук, той страда от стигмата на Ръсел Кроу и „Гладиатор“. Който и да бе поставен в ролята на Максимус, щеше да постигне този ефект. Който и да бе поставен в ролята на Опенхаймер, щеше да постигне поне този ефект, ако не и по-добър.

Робърт Дауни от друга страна прави може би най-запомнящата се роля в кариерата си. Всички глупости на Марвел са останали назад в миналото и актьорът разгръща способностите си в най-чистата им форма.

Финалният обрат на „Опенхаймер“ е предвидим. Мотива зад събитията е слаб. Много. А във филма е представена дори още по-слабо. Филмът не успява да изтръгне съчувствие, не успява и да ти даде герой, за който да ти пука. Герой, който да те вълнува. Дори не мога да кажа, че Опенхаймер е такъв герой. След финалните надписи останах някак безразличен.

Тези 3 часа екранно време са истинско мъчение, което в нито един момент не оправдава очакванията и надеждите на зрителя, за нещо съществено или вълнуващо. Такова просто няма. Ако бях физик- може би. Съмнявам се, че феновете на Нолън и онези, които ще отидат да изгледат филма са физици по душа.

„Опенхаймер“ е най-слабият филм в кариерата на Кристофър Нолън до момента. Той е по-слабо въздействащ от „Интерстелър“ и определено по-слаб, като изпълнение от „Дюнкерк“. Може би възможностите и силата на режисьора не са в действителните истории. И в двата му опита в тази посока, той се проваля. Феновете му не очакват това от него. Аз също.