Да гледаш филм на Тарантино е все едно, позволете ми тази метафора, да режеш хляб с нож – или го режеш с острата страна или се опитваш да го отрежеш с тъпата страна на ножа. Тези, които успеят да „отрежат хляба с острата страна” остават доволни от душевната храна, която са получили гледайки поредният шедьовър на Тарантино. Обратно на тях, тези които по време на целият филм са се мъчили да „режат с тъпата страна на ножа” излизат от кинозалата крайно неудовлетворени, дори мога да кажа затормозени умствено, неуспели да получат дори и „филийка” душевна храна. Те през целия филм са се мъчили да намерят „кусурите” на филма – „..а видяхте ли го тоя прехвален Куентин как е омацал еди какво си …”, „…такъв тъп сценарий не бях виждал през живота си…”- в тоя дух на критика могат да се дадат много подобни примери. Ако се замислите, винаги когато влезем в залата предубедени за даден филм – никога не успяваме да получим удовлетворение от произведението. Казваме си „Да, знаех си, че тоя филм е скапан” или „Предния му филм беше боза и ето че и тоя с нищо не се отличаваше” и така нататък. Опитвам се да кажа на хората „режещи с тъпото на ножа”, че ако винаги така подхождаме към филмите, а в случая към филмите на Тарантино, никога няма да успеем да се насладим истински на 7-мото изкуство. По-конкретно, Куентин Тарантино не е стандартен режисьор и сценарист – надявам се никой не му го отреча. Това прави и филмите му типично нестандартни – различен подход към героите , сценарий доста гъвкав и обичайно непредсказуем , и не на последно място – отлично композирани диалози.
Вземете коя и да е сцена от последният му филм, и си признайте с ръка на сърцето – диалога, често приличащ на монолог в неговите филми – нещо което за да се получи добре зависи много и от актьора, е подреден до съвършенство – диалог, който ни въвежда в епохата на филма, диалог който ни разкрива много от характерите и историята на всеки един от героите, диалог който създава напрежението в по-натъшните сцени на „Омразната осморка” и така нататък. Всеки сам може да си направи изводи и заключения ако се замисли върху това.
Живописната природа, детайлните костюми и сценография, вземете дори не-добре избръснатите лица на мъжете, грухтенето по време на ядене и какво ли не още – всеки ако се вгледа по – внимателно може да се наслади на подробностите от „пейзажа” на всяка сцена. „Прехваленият” Тарантино е абсолютен педант по отношение на детайлите – всяко нещо и всяка дума има своето място, взаимно всичко се допълва и постига крайният резултат, желан от всеки творец на това изкуство – зрителят, ( ще ползвам отново метафора) да „изяде с удоволсвие отразяната филия хляб”, или казано другояче – да останем доволни и душевно заредени след двата часа в кинозалата.
Много е важно, разбира се, да имаме и собствена критика към даден филм – това показва, че ние сме съпреживели филма заедно с режисьора, помислили сме върху сценария, актьорите и техните герои, качеството на диалога, аранжировката и костюмите, използваните ефекти, а дори понякога говорим и за цената на даден филм. Това , прави всеки човек режисьор в собствен филм, нищо че току-що сме откраднали идеята от някое кино , ние сме „потворили” в главите си върху изгледаната творба и сме я доразработили докато постигнем нашето усещане за съвършенство на същата тази история. Което ме навява на мисълта- какво му пречи на всеки от нас, зрителите, ако има възможноста или шанса, да се пробва със собствен сценарий или филм пред публика?
П.П. Ще се радвам да успеете да създадете филм и няма да скрия – ще чета критики за Вашето произведение и с удоволствие бих написал мнението си за достойнствата му.
