Издателство ИБИС представя „Огън на леда“ от Мариана Запата
ОЧАКВАЙТЕ НА 16.04.2019
Eдна двойка ще възпламени ледената пързалка…
Джасмин е на двайсет и шест години и времето ѝ като професионална състезателка по фигурно пързаляне изтича. След безброй счупени кости, нарушени обещания и огромни жертви в името на спорта, тя все още не е постигнала мечтата си – да покори върха.
Но тогава получава предложение, което се случва веднъж в живота. За голяма нейна изненада то идва от арогантния идиот, с когото е в тиха война през последните десет години. Иван Луков е неин съперник на леда и извън него, но да бъде негова партньорка през следващата една година, може да се окаже последната ѝ възможност да сбъдне мечтата си.
Докато двамата се учат да бъдат партньори на леда и си разменят хапливи коментари, Иван разкрива непозната страна от характера си. И на Джасмин може да ѝ се наложи да преосмисли всичко, в което е вярвала…
Включително отношението си към Иван Луков.
История за любов, но и за цената на победата в света на професионалния спорт. И за това какво се случва зад кулисите на блясъка и успеха, които виждат обикновените зрители.
РОМАНЪТ Е ФИНАЛИСТ В КАТЕГОРИЯ „РОМАНТИКА“ В GOODREADS CHOICE AWARDS 2018
ОТКЪС
ГЛАВА 1
Когато паднах по задник за пети път, реших, че е време да спра. Поне за деня.
Задните ми бузи щяха да понесат още два часа падане на следващия ден. Щеше да им се наложи, ако не успеех да разбера къде бъркам. Вече втори ден не можех да се приземя след проклет скок.
Превъртях се на бузата, на която бях падала по-малко, издишах вбесено, успях да преглътна ругатнята, която исках да изкрещя, наклоних глава назад, за да се смръщя на тавана, и на мига разбрах, че това е ужасна грешка. Защото знаех какво виси от извития като купол таван на залата. Бях го гледала през последните тринайсет години.
Банери.
Банери, които висяха от гредите.
Банери с името на един и същ гадняр.
ИВАН ЛУКОВ. ИВАН ЛУКОВ. ИВАН ЛУКОВ.
И още ИВАН ЛУКОВ.
Имаше и други имена – на други нещастни души, с които си беше партнирал през годините, – но именно неговото изпъкваше. Не защото фамилията му беше същата като на един от най-любимите ми хора, но и защото първото му име ми приличаше на Сатана. Бях сигурна, че родителите му са го осиновили направо от ада.
В този момент обаче нищо друго нямаше значение, освен тези провиснали банери.
Пет различни сини банера показваха всеки национален шампионат, който беше спечелил. Два червени за всяко световно първенство. Два жълти за всеки олимпийски златен медал. Един сребрист банер в чест на единствения сребърен медал от световно първенство, който бе изложен във витрината с трофеите на входа на залата.
Уф. Отличник. Задник. Гадняр.
И слава богу, че нямаше банери за всяка купа или друго състезание, които бе печелил през годините, иначе целият таван щеше да е покрит с цветове и аз щях да повръщам ежедневно.
Всички тези банери… на нито един от тях не бе изписано моето име. На нито един. Колкото и усилено да се стараех, колкото и да тренирах. Защото никой не помни спечелилите второ място, освен ако не са Иван Луков. А аз не бях Иван.
Нямах право да завиждам, но не можех да пренебрегна завистта, която ме пронизваше право в гръдната кост, и я мразех. Ужасно я мразех. Да се тормозиш какво имат другите, е загуба на време и енергия, бях научила това още като дете, когато другите момичета имаха по-хубави костюми и нови кънки. Да завиждаш и да се огорчаваш, беше работа за хора без работа. Знаех го.
А никога не съм искала да бъда такъв човек. Особено заради такъв гадняр. По-скоро бих умряла, отколкото да кажа на някого какво ми причиняват тези банери.
И с тези мисли се превъртях на колене, за да не виждам повече проклетите парцали.
Плеснах длани на леда, надигнах се със сумтене – балансирането върху кънките ми беше втора природа – и най-сетне се изправих. Отново. За пети шибан път за по-малко от петнайсет минути. Лявото ми бедро, лявата задна буза и хълбокът ме боляха, а на следващия ден щяха да болят още повече.
– Мамка му! – промърморих под нос, за да не ме чуят по-малките фигуристки наоколо.
Само това ми липсваше, някоя от тях да каже на ръководството. Пак. Малки подслушвачки. Сякаш не чуваха псувни по телевизията, по улицата или в училище.
Изтупах леда, полепнал по мен при падането, и си поех дълбоко дъх. Безсилието прогаряше цялото ми тяло заради всичко – заради мен, заради тялото ми, заради ситуацията, живота ми, другите момичета, покрай които не можех да псувам – и изобщо заради целия ден. От късното събуждане до неспособността ми да изпълня нито един скок сутринта, до разливането на кафе по блузата ми на работа два пъти, до това, че като отварях вратата на колата, едва не си счупих капачката на коляното, и после тази ужасна втора тренировка…
Лесно можеш да забравиш, че в живота има и по-важни неща от това, че не можеш да изпълниш скок, който си правил цели десет години. Просто лош ден. Поредният лош ден. Не беше нещо нечувано. Някога може да се случи и ще се случи нещо по-лошо. Лесно можеш да приемеш нещата за даденост, ако си мислиш, че имаш всичко.
Но точно когато започнеш да смяташ най-основните неща за даденост, животът решава да те научи, че си един неблагодарен идиот.
А днес бях приела за даденост приземяването след троен салхов, скок, който изпълнявах от години. Не беше най-лесният скок във фигурното пързаляне – състоеше се от три завъртания, които започваха, докато се пързаляш назад на задния вътрешен ръб на кънката, преди да отскочиш, и после трябва да се приземиш на задния външен ръб на кънката на другия крак, – но определено в никакъв случай не беше и най-трудният. Обикновено го правех без никакви усилия.
Но не и днес, както и вчера.
Потърках очи с опакото на дланите си, поех си дълбоко дъх и после още един, бавно, разкършвайки рамене, и си казах, че трябва да се успокоя и просто да се прибера. Винаги има утре.




