Тишината ме плашеше. Изгубих се в непрогледния мрак на спомените. Какво правя тук? Улица без изход. Студеният вятър ме бичува със зла усмивка докато изгубя сетивността си. Сърцето ми забавя хода си, за да си почине. Снежинки напускат родния си дом, не подозирайки за бързо наближаващата смърт. „Спрете!” – казвам с тъга. Вятърът утихна, снежинките застиват на мястото си. Протягам ръка, за да стана част от красивото бяло вълшебство. Снежинката ме гледаше с големите си насълзени очи. Страхува се от мен? Или от смъртта? Започна да се смалява. „Господи, убивам я по-бързо от жестоката съдба!”. Изчезва за броени секунди, а ръката ми остава широко отворена. Поглеждам нагоре. Неизброимо количество погубени души. Защо животът е толкова коравосърдечен и безгранично подъл? Човек е като една малка снежинка. В момента на раждането си тръгва на пътешествие към отвъдното, за да се разтвори в жадната за плът пръст. Ако има късмет, той ще бъде отклонен за миг от пътя си – миг, в който да зърне спасителя си, да му благодари със сълзи на очи и да се превърне във вода, стичаща се през пръстите му. Миг, в който да изпита любов преди сковаваща болка. Надявам се да имам този шанс. Неочаквано снежинките се изпаряват, светлината не се предава и надвива студения непрогледен мрак. Пред мен се откриват житни поля и ярко слънце. Чувам познат детски смях.
Малко момченце тича и докосва с ръце люлеещите се класове. За Бога, това съм аз! Безгрижие, отдавна забравена усмивка, очи, изпълнени с надежда към бъдещето. А сега? Гледам се и се самосъжалявам. Няма ли как да се предупредя или да променя хода на събитията? Не! Слънцето ме милва с лъчи и изказва предварително съболезнованията си. След кратък миг, черни облаци пречат на светлината да раздава любов на нуждаещите се. Вали като из ведро. На около десет крачки от мен има стара къща. Само един от прозорците е отворен. Това не е мой спомен! Любопитството ме принуждава да се доближа. Поглеждам през изгнилия прозорец – мрак. Влизам възможно най-безшумно. Качвам се по вътрешните стълби. Чувам плач на момиче. Открехвам тежка врата. На пода лежи безжизнено тяло на жена, вероятно майка на скърбящото момиче. Но защо виждам подобни неща? Детето вече е сираче, а смъртта празнува и пълни чаши с вино, за да вдигне тост. Победата е сладка. Още една изгубена душа като мен. Къде ли не те търсих? „И аз теб!”. Женски глас погали ушите ми. Не мога да повярвам! Обръщам се и онемявам – тя е перфектна. Ангелска усмивка ме примамва към изкусителни топли устни. Най-разтапящият ме момент след години усърдно търсене на правилната половина. Това не е спомен. Сливане – осъществено!
Спомените нахлуват с пълна сила и в новия филм на Гилермо дел Торо „ОГНЕНИЯТ ПРЪСТЕН”, но с различна главна цел – защита на човечеството. То е нападнато от същества, наречени „Кайджу”, които унищожават всичко по пътя си. Злото се е настанило в дълбините на океаните и чака точния момент, за да атакува последователно и болезнено. От къде са се появили децата на Дявола? Д-р Нютон Гезлър (Чарли Дей) има хипотеза, колкото и нереалистично да звучи тя. „Кайджу” са динозаврите, изчезнали преди огромен отрязък от време. Но как? След като причината за „унищожение” на вида им вече не диктува правилата, динозаврите поемат контрола над собствената си съдба. Използват променените до неузнаваемост природни условия като хранителна добавка. С всяко замърсяване или нарушаване структурата на заобикалящия го свят, човечеството допринася за еволюцията на странните живи организми. Очакван резултат? Планетата ще бъде превзета, хората – елиминирани. Заплахата увеличава размерите си ежеминутно, броят на труповете е плашещ, над мисълта за бъдеще се спуска гъста мъгла. За да отговори на атаката, човечеството създава масивни оръжия. Какво представляват те? Гигантски роботи, наречени „Йегер”-и, машини за убиване, управлявани от двама души. Пилотите са свързани чрез общ невронен мост, в който са заключени техните мисли, чувства и спомени. Умовете им трябва да се слеят успешно, за да може съответния модел „Йегер” да бъде максимално ефективен.
Един от най-добрите екипи се състои от братята Ралей (Чарли Хънам) и Йенс (Диего Клатенхоф) Бекет. Главнокомандващият операцията Стакър Пентъкоуст (Идрис Елба) е във възторг от свършената работа. Продължава конструирането и сглобяването на „Йегер”-и, тъй като се справят отлично, отговаряйки на атаките от „Кайджу”. Правителствата на всички държави финансират програмата, надявайки се на щастлив завършек на разразилата се война. Но съществата от дълбините на океаните еволюират. Много от роботите „Йегер” падат на бойното поле. Братята Бекет управляват един от тях, но без нужния късмет. Йенс вече не е сред живите, оставяйки Ралей да се бори сам, чувствайки болката му. Може ли да я понесе? Със сигурност не, докато е близо до гигантските роботи. Ралей се захваща със строителство. През това време ситуацията, в която се намира човечеството, се усложнява многократно. Правителствата спират финансирането на програмата „Йегер”, държавите по света се отказват от подобен вид роботизирана защита. Какво следва? Д-р Готлиб (Бърн Горман) смята, че атаките на „Кайджу” ще стават все повече, като разстоянието между тях ще се смали драстично. Ще се окаже ли прав симпатичният учен? Поради настъпилите промени, Стакър Пентъкоуст води съпротивата. Нужни са двама пилоти, които да управляват легендарният робот „Марк-3”. Изборът се спира върху Ралей Бекет и неопитната Мако Мори (Ринко Кикучи). След петгодишно отсъствие, известният пилот отново ще бъде част от „Йегер”. Готов ли е да сподели спомените си с Мако?
Пентъкоуст има план, включващ последните четири гигантски робота. „Кайджу” еволюират за пореден път. Пета категория на развитие срещу купчина железа? Победителят ще е ясен съвсем скоро. Ралей и Мако свързват умовете си. Спомени и чувства се борят за внимание. Сливане – завършено! Стоп! Чакайте! Д-р Гезлър има идея, но за реализирането й е нужен малкия мозък на „Кайджу”, и то неповреден. Ще купите ли един от Ханибал Чау (Рон Пърлман)? Мисля, че през последните дванадесет месеца, зрителите се пренаситиха на продукции, разказващи за или представящи наближаващ апокалипсис. Иначе казано, в приказката се променят единствено главните герои. И преди съм споделял, че не съм от най-големите почитатели на фантастични филми, но твърдя с ръка на сърцето, че има доста точни качествени попадения. „ОГНЕНИЯТ ПРЪСТЕН” се вписва в тази категория. Какви са причините? Очакванията ми към продукцията не бяха големи. Изненадах се, когато история за роботи, странни твари и края на света ме докосна и удари на правилното място. Нека не пропускаме фактът, че режисьор, а и не само, на лентата е Гилермо дел Торо – човек, сътворил хитове като „Хелбой” със своите две части, „Лабиринтът на Фавна”, „Блейд” 2. Струваше ми се, че няма да успее да се справи в полето на новата „материя”. Но разбрах, че съм прибързал с предварителната преценка, което можеше да доведе до сериозни грешки. В режисираните от дел Торо продукции се открояват пристрастията му към Ада, рожбите на Пъкъла и предизвикателствата им към човечеството. Изброеното е вплетено и в премиерният филм „ОГНЕНИЯТ ПРЪСТЕН”. Преди да посетя киносалона се запитах: „Дали предпочитанието му към подземният „етаж” няма да го подведе?”. Е, не успя да се подхлъзне. Като виртуоз в сферата си на работа, Гилермо дел Торо използва слабостта си, за да я превърне в предимство. Резултатът е налице – качествена фантастика, максимална доза зрелищност и отлично режисирани ефектни битки.
Добра работа са свършили и художниците. Изключително увлекателна история, въпреки наличието на до болка познати фрагменти, и запомнящи се моменти. Развълнува ме брилянтната идея за мост между две души, чиито умове се сливат в едно. Болка, любов, смърт, разочарование, изгубени мечти, магистрала без изход, скъпи спомени и едва доловима усмивка са споделени. Не е ли това бленуваното щастие – човек, който да е твоето второ Аз, който да те допълва, а когато си тръгне да остави празнина, неспособна да се самозапълни без присъствието му. Процесът на пълно сливане е показан по въздействащ, поне за мен, начин. Стигаме и до актьорската игра. Наистина заслужаващо бурни аплодисменти изпълнение на Идрис Елба. Ринко Кикучи и Чарли Хънам също задоволяват зрителските претенции. Само да отбележа за протокола – страхотен саундтрак. Защо 3D? Въпросът няма смислен отговор в този случай. IMAX – оправдано. Цялата зрелищност заслужава най-големия екран. Но полза от 3D – няма. Безлично, ненужно и натоварващо. Филмът атакува едновременно със стилен фантастичен екшън, духовни изпитания и нравствени поучения. „Натискът”, който оказва му носи резултат 7,4/10. Щастливо развитие на нещата за Гилермо дел Торо. Остана да ви спомена за предизвикателството. Какво е то? Изглежда елементарно, но не е. Осъществете мост с ума на десетките зрители и се наслаждавайте. Внимание – спомените са нож с две остриета. След края на прожекцията, сливането ще бъде успешно завършено. Но това не е мой спомен, нали?
Предишна рецензия:
„АЗ, ПРОКЛЕТНИКЪТ” 2 – рецепта за (не)порастване
Очаквайте:
Един от любимият ми жанр във фантастиката винаги ми е бил гигантски или просто големи роботи с пилоти. В японските анимации бъка от такива филми, но игрален филм с най-модерната 3д графика с мекове ( големи роботи костюми с пилоти в тях) не съм гледал. Много се зарадвам и днес ще го гледам!