След като миналия месец „Вещиците“ от „Светът на Диска“ зарадваха почитателите на Тери Пратчет, сега поредицата „Смърт“ се завръща с нови издания. В нея са включени петте романа „Морт“, „Жътварят“, „Музика на душата“, „Дядо Прас“ и „Крадец на време“.
Изданията на изд. „Архонт – О“ идват с ново оформление, но оригиналният формат е запазен, за да могат читателите да допълнят любимата си колекция. Познатите илюстрации на Джош Кирби отново красят кориците на книгите. Запазен е преводът на Владимир Зарков, като грешки от предишните издания са изчистени.
Смърт е един от най-популярните герои на Тери Пратчет и се появява в повечето романи от „Светът на Диска“. В петте заглавия от поредицата „Смърт“ той е главният герой. Използвайки неговия образ, Пратчет засяга въпросите за човешкото съществуване. Животът на смъртните е крайно интересен за Жътваря, който започва да разбира хората все повече с всяко следващо приключение. В „Жътварят“ Пратчет пише: „Никой не умира окончателно, преди да стихнат отгласите му в света. Жив е, докато не спре навитият от ръката му часовник, не узрее налятото в бъчвите вино, докато не бъде ожънато засятото жито. Времето от раждането до смъртта е само ядрото на нечие съществуване“.
Следващите заглавия от „Светът на диска“, които предстои да бъдат преиздадени, са романите от поредицата за магьосниците. Тя включва книгите „Цветът на магията“, „Фантастична светлина“, „Магизточник“, „Интересни времена“, „Последният континент“ и „Невиждани академици“.
За автора:
ТЕРИ ПРАТЧЕТ е един от най-успешните съвременни писатели. Най-известен е със серията си от комични фентъзи романи за света на Диска. Книгите му са продадени в над 100 милиона екземпляра по света и са преведени на над 37 езика. Пратчет е вторият най-четен автор във Великобритания и седмият най-четен чуждестранен автор в САЩ. Много от историите му са адаптирани за екран и той самият е носител на множество отличия и награди. През 2001 г. печели медала „Карнеги“ за романа си „Изумителният Морис и неговите образовани гризачи“. Пратчет е офицер на Британската империя от 1998 г. и през 2009 г. получава рицарско звание заради приноса си към литературата.
- Terry Pratchett Image credit: Mark Kehoe—Express Newspapers/AP Images
Откъс от „Жътварят“ Слънцето клонеше към хоризонта.
Най-преходните създания на Диска бяха мушиците-еднодневки, които едва успяваха да изкарат двадесет и четири часа. Две от възрастните прехвърчаха в безсмислен зигзаг над поточе с пъстърви и разговаряха за историята с някои от излюпените следобед.
– Вече няма такова слънце както някога – подхвърли едната.
– Така си е, няма спор. В добрите стари часове имахме хубаво слънце. Цялото жълто, а не с този противен червеникав цвят.
– И беше по-високо в небето.
– Аха, вярно си е.
– И тогава какавидите и ларвите се отнасяха по-почтително към старците.
– Самата истина! – разпалено потвърди втората мушица.
– Като гледам, ако еднодневките се държаха по-прилично през последните часове, още щяхме да имаме свястно слънце.
По-младите слушаха с любезно мълчание.
– Помня времето – обади се една от по-старите, – когато наоколо имаше поля докъдето ти стига погледът.
Младите се огледаха.
– Още има поля – подхвърли някоя от тях след учтива пауза.
– Ама аз помня, че бяха по-хубави поля – остро добави старата мушица.
– Ъхъ – потвърди връстничката ѝ. – Имаше и крава.
– Вярно! Вярно! Помня я аз оная крава! Беше ей там цели… четиридесет, може би дори петдесет минути. И беше кафява, ако не ме лъже паметта.
– Няма такива крави през последните часове.
– Изобщо няма крави.
– А какво е крава? – попита една от новоизлюпените.
– Видяхте ли?! – победоносно възкликна старата мушица. – Такива са те, новите ни поколения. – Помълча и додаде: – Какво правехме, преди да се заприказваме за слънцето?
– Хвърчахме в безсмислен зигзаг – сети се за безпогрешно верния отговор млада мушица.
– Не, преди това.
– Ъ-ъ… Разказваше ни за Великата пъстърва.
– Да бе. Вярно. Пъстървата. Вижте сега, ако сте били добри мушици, хвъркали сте почтено в зигзаг насам-натам…
– … и сте почитали по-старите и по-умните от вас…
– … да, почитали сте по-старите и по-умните от вас, тогава накрая Великата пъстърва…
Хам.
Хам.
– Да? – подкани една от младите.
Не дочака отговор.
– Какво ще стори тогава Великата пъстърва? – неспокойно попита друга мушица.
Взряха се в разширяващите се кръгове по водата.
– Свято знамение! – отрони след малко някоя мушица. – Помня, разказвали са ми за това! Великият кръг във водата! Трябва да е знамение от Великата пъстърва!
Най-възрастната от младите мушици наблюдаваше водата замислено. Започваше да проумява, че като най-старша сред присъстващите вече има привилегията да хвърка най-близо до повърхността.
– Разправят – горещеше се онази най-горе сред хвъркащата на зигзаг тълпа, – че когато Великата пъстърва те прибере при себе си, отиваш в земя, изобилстваща на… на… – Еднодневките не се хранят. Мушицата се обърка. – Изобилстваща на вода – довърши смутено.
– Знам ли… – промълви най-старата.
– И там сигурно е чудесно – заяви най-младата.
– Тъй ли? Защо ти хрумна?
– Ами никоя още не е поискала да се върне от там.
***
А пък най-древните живи твари в света на Диска бяха прочутите борове бройкаджии, които растат точно под линията на вечните снегове по високите склонове на планините Овнерог.
Боровете бройкаджии са сред малкото известни примери за еволюция назаем.
Повечето видове животни и растения се развиват самостоятелно, оправят се, както могат, в движение според предначертаното от Майката природа. Всичко това е много естествено, органично и в хармония с тайнствените цикли на Космоса, който впрочем се придържа към мнението, че няма нищо по-добро от милиони години, прекарани в проби и грешки, за да укрепне духът на някой вид, а в други случаи и гръбнакът му.
Вероятно този възглед е в пълно съгласие и с колективното мнение на вида, но от гледна точка на отделния му представител е същинска гадост.
А боровете бройкаджии си спестиха подобни неприятности, като оставиха разни други зарзавати и треволяци да еволюират вместо тях. Семенце от такъв бор, попаднало където и да е по Диска, незабавно си присвоява най-успешния местен генетичен код чрез морфичен резонанс. Така се развива в растение, което подхожда идеално на почвата и климата, и обикновено се справя несравнимо по-добре от местните дървета, а често успява и да им отнеме територията.
Все пак най-забележителната особеност на боровете бройкаджии е способността им да броят.
Те осъзнали, макар и смътно, че хората са се научили да определят възрастта на дървото, като броят годишните му пръстени. Първите борове бройкаджии си въобразили, че именно тази е причината хората да секат дървета.
За една-единствена нощ всеки бор бройкаджия преустроил генетичния си код и изобразил върху кората си на равнището на човешки очи своята точна възраст с бледи цифри. И за не повече от година боровете бройкаджии били изсечени почти до пълно изчезване от предприемчиви търговци на декоративни номера за къщи. Съвсем малко от тях все още оцеляват в труднодостъпни райони.
