ИК БАРД с гореща новина! Ще посрещнем юлското лято с „Господинът“ новата книга на Е. Л. Джеймс

Потопете се в една страстна любовна история…

„Господинът“ е вълнуващият нов роман на Е Л Джеймс, авторка на феноменалната бестселър трилогия „Петдесет нюанса“.

Лондон, 2019 г. Животът на Максим Тревелян е лек. Той е красив аристократ, богат, никога не е работил и рядко спи сам. Всичко това се променя, когато той внезапно наследява семейната титла, богатство и имения – както и всички отговорности. Максим не е подготвен за тази роля.

Най-голямото предизвикателство обаче е да се пребори с тайнствена млада жена, наскоро пристигнала в Англия, която притежава единствено опасно и проблемно минало. Въздържана, красива, със забележителен музикален талант, тя е огромно изкушение и у Максим пламва страст, каквато не е изпитвал досега. Коя е Алесия Демачи? Може ли Максим да я защити от злите сили, които я заплашват? Какво ще направи тя, когато научи, че и той крие тайни?

От сърцето на Лондон през красивия провинциален Корнуол и суровата, стряскаща красота на Балканите „Господинът“ ви подема като вълна през опасности и страст, които оставят читателя без дъх до последната страница.

ОТЪКС

Пролог

„Не. Не. Не. Не чернотата. Не и обгръщащата всичко чернота. Не и найлоновата торбичка. – Паниката я притиска, изкарва въздуха от дробовете ѝ. – Не мога да дишам. Наистина не мога да дишам. – Металният вкус на страх се надига в гърлото ѝ. – Трябва да го направя. Това е единственият начин. Стой неподвижно. Успокой се. Спокойно. Дишай бавно. Къси вдишвания. Точно както каза той. Скоро ще се свърши. Ще се свърши и ще съм свободна. Свободна. Съвсем свободна“.

„Бягай. Веднага. Тичай. Тичай. Тичай. Бягай“. Тя тича с всички сили, колкото може по-бързо, не поглежда назад. Страхът я тласка напред и в устрема си към свобода тя заобикаля закъснели с покупките хора. Късметът е на нейна страна: автоматичните врати са отворени. Тя профучава под натруфената празнична украса, изскача през входа към паркинга. Не спира да тича. Шмугва се между паркираните автомобили и хлътва в гората. Тича, за да спаси живота си, по тясна непавирана пътека, през храсти и драки, къси клони я перват през лицето. Тича, докато не започва да ѝ се струва, че дробовете ѝ ще се пръснат. „Давай. Давай. Давай. Не спирай“.

„Студ. Студ. Ужасно е студено“. Умората замъглява мислите ѝ. И умората, и студът. Вятърът вие сред дърветата, пронизва я през дрехите, стига чак до костите. Тя се свива под един храст и събира с вкочанени от студ ръце окапалите листа, за да си направи гнездо. Сън. Има нужда от сън. Ляга в студа, на твърдата земя, твърде уморена, за да се страхува, твърде уморена, за да заплаче. „Ами останалите? Дали са успели да се измъкнат? – Затваря очи. – Дали са избягали? Дано са се освободили. Дано им е топло… Как се стигна до това?“

Събужда се. Лежи между кофи за боклук, увита във вестници и кашони. Трепери. Ужасно ѝ е студено. Трябва обаче да продължи. Има адрес. Благодари на бога на баба за адреса. С разтреперани пръсти разгръща листчето. Там трябва да отиде. Сега. Веднага. Незабавно.

Единият крак пред другия. Върви. Само това може да направи. „Върви. Върви. Не спирай да вървиш. Спи в някой вход. Събуди се и продължавай да вървиш. Върви“. Пие вода от мивката в един „Макдоналдс“. Храната ухае примамливо.

Студено ѝ е. Гладът раздира стомаха ѝ. Тя продължава да върви, следва картата. Открадната карта. Откраднала я е от един магазин. Магазин с намигащи светлинки и коледна музика. Държи листа с малкото силици, които са ѝ останали. Листът е протрит, скъсан от многото дни, през които е била завряна в ботуша ѝ. Уморена е. Ужасно е уморена. Мръсна е. Ужасно е мръсна, измръзнала и уплашена. Това място е единствената ѝ надежда. Вдига разтреперана ръка и натиска звънеца.

Магда я очаква. Майка ѝ ѝ е писала и ѝ е казала. Посреща я с отворени обятия. След това се отдръпва. „Мили боже, дете. Какво ти се е случило? Очаквах те миналата седмица!“

1.

Безмозъчен секс – много може да се каже за него. Никакво обвързване, никакви очаквания и никакво разочарование; единствено трябва да запомням имената им. Коя беше последния път? Джоджо? Джийн? Джоуди? Все едно. Тя беше просто безименна мацка за чукане, която стенеше безумно и в леглото, и извън него. Лежа и се взирам в трепкащото отражение на водите на Темза по тавана, не мога да заспя. Твърде неспокоен съм, за да заспя.

Тази вечер е Каролайн. Тя не спада към категорията на безименните. Никога няма да е една от тях. Къде, по дяволите, ми беше умът? Затварям очи и се опитвам да накарам тихото гласче, което поставя под въпрос факта, че съм преспал с най-добрата си приятелка… за пореден път да замълчи. Тя се е унесла до мен, изваяното ѝ тяло е окъпано в сребристата светлина на януарската луна, дългите ѝ крака са преплетени с моите, главата ѝ е отпусната на гърдите ми.

Това не е редно, изобщо не е редно. Потривам лице, опитвам се да залича самоненавистта, която изпитвам, и тя се размърдва и се обръща, събужда се от лекия сън. Един грижливо поддържан нокът се спуска по корема ми и продължава по коремните мускули, след това описва кръгче около пъпа. Усещам сънената ѝ усмивка, когато пръстите ѝ се плъзват към срамните косми. Стискам ръката ѝ, вдигам я към устните си.

– Не направихме ли достатъчно поразии за една вечер, Каро? – Целувам пръстите ѝ един след друг, за да замаскирам отхвърлянето. Уморен съм и обезкуражен от натрапчивото, нежелано чувство на вина, което ме раздира отвътре. Та това е Каролайн, за бога, най-добрата ми приятелка, съпругата на брат ми. Бившата съпруга.

Не. Дори не е бивша съпруга. Неговата вдовица.

Каква тъжна, самотна дума за трагичните, самотни обстоятелства.

– О, Максим, моля те. Накарай ме да забравя – прошепва тя и лепва топла, мокра целувка на гърдите ми. Отмята русата си коса от лицето си и ме поглежда изпод дългите си мигли, очите ѝ блестят от нужда и мъка.

Обрамчвам с длани прекрасното ѝ лице и клатя глава.

– Не бива.

– Недей. – Тя поставя пръсти върху устните ми, за да ме накара да замълча. – Моля те. Имам нужда.

Пъшкам. Ще отида в ада.

– Моля те – не спира да ме увещава тя.

Мамка му, това е истински ад!

И тъй като мен също ме боли – тъй като той ми липсва и на мен, – а Каролайн е връзката ми с него, устните ми откриват нейните и аз я притискам по гръб.

Когато се събуждам, яркото зимно слънце нахлува в стаята и ме кара да присвия очи. Обръщам се и с облекчение откривам, че Каролайн си е тръгнала, оставила е едва доловимо чувство на съжаление – и бележка на възглавницата ми.

Вечеря днес с татко

и семейство Степсоу?

Моля те, ела.

Те също са в траур.

Х

Мамка му!

Не това искам. Затварям очи, доволен, че съм сам в леглото си, радвам се, че дори след нощните ни изпълнения решихме да се върнем в Лондон два дни след погребението.

Как, по дяволите, позволих нещата да излязат от контрол?

„Само по една чашка“, каза тя и аз се вгледах в големите ѝ сини очи, налети с тъга, и разбрах какво иска. По същия начин ме погледна и вечерта, когато научихме за катастрофата на Кит и ненавременната му смърт. Поглед, на който не успях да устоя. Много пъти ни се е случвало за малко да изтанцуваме танца, но онази нощ се оставих в ръцете на съдбата и с непогрешимо чувство на неизбежност изчуках съпругата на брат си.

Сега го направихме отново, след като Кит бе положен в гроба едва преди два дни.

Мръщя се към тавана. Несъмнено аз съм едно жалко подобие на човек. Но същото важи и за Каролайн. Тя поне има извинение: в траур е, страхува се за бъдещето си, а аз съм най-добрият ѝ приятел. Към кого другиго да се обърне в час на нужда? Аз просто се престарах в желанието си да утеша скърбящата вдовица.

Както съм намръщен, смачквам бележката ѝ и я мятам на дървения под, а тя се търкулва под отрупаното с дрехите ми канапе. Водните сенки се плискат над мен, светлината и мракът сякаш ми се присмиват. Затварям очи и ги пропъждам.

Кит беше добър човек.

Кит. Милият Кит. Любимецът на всички – дори на Каролайн; нали в края на краищата избра него. Споменът за самотното тяло на Кит, завито с чаршаф в моргата на болницата, ми се натрапва нежелано. Поемам си дълбоко дъх, опитвам се да пропъдя образа и усещам как гърлото ме се стяга на възел. Той заслужаваше нещо по-добро от милата Каро и от мен – непрокопсания си брат. Той не заслужаваше това… предателство.

Мамка му.

Кого заблуждавам?

Двамата с Каролайн се заслужаваме един друг. Тя задоволи желанието ми, аз нейното. И двамата сме вече големи хора, хора, които отговарят за постъпките си, и технически свободни. На нея ѝ харесва. На мен ми харесва, а и това го мога най-добре – да изчукам някоя изпълнена с желание привлекателна жена в малките часове на нощта. Това е любимата ми дейност за отмора и ми създава работа – имам какво да правя. Чукането ме държи във форма, а когато се отдам на страстта, научавам за жената всичко, което ми е необходимо – как да я накарам да се изпоти и дали вика или плаче, когато свършва.

Каролайн е от ревлите.

Каролайн току-що е изгубила съпруга си.

Мама му стара.

А пък аз изгубих големия си брат, единствената ми пътеводна светлина през изминалите няколко години.

Мама му стара.

Затварям очи, виждам отново бледото мъртво лице и усещам зейналата празнота у себе си.

Непреодолима загуба.

Защо, по дяволите, е бил на мотора си в онази ветровита леденостудена вечер? Просто не разбирам. Кит е – беше – разумният от двамата, човекът, на когото да повериш важна и отговорна работа, лордът, на когото можеш да разчиташ. От двама ни Кит беше този, който прослави семейното име, който поддържаше репутацията му и се държеше отговорно. Той ходеше на работа в Сити, управляваше важния семеен бизнес. Не вземаше прибързани решения, не шофираше като луд. Той беше разумният брат. Той придвижваше нещата напред, никога не отстъпваше. Не беше блуден син като мен. Не, аз съм другата страна на монетата на Кит. Моят специалитет беше да се правя на черната овца в семейството. Никой не очакваше нищо от мен, бях се погрижил за това. Открай време беше така.

Сядам, настроението ми е помръкнало под ярката утринна светлина. Време е да отида във фитнеса в мазето. Тичане, чукане и фехтовка – те ме поддържат във форма.