Романите на Харлан Коубън се определят от критиката като „изобретателни”, „затрогващи и мъдри”, „превъзходни” и „задължителни четива”. А Дан Браун е съвършено прав, като отбелязва, че Коубън те подмамва от първата страница, за да те шокира при прочита на последната. Но шокът никога не е самоцелен и евтин. Свидетелство за това е „Остани“, една от най-силните му книги, чието ново издание е вече в книжарниците.

Остани (преводач: Мария Донева, художник на корицата: Живко Петров, 384 стр., 20 лв.) ни среща с Меган – типична американска майка и домакиня от предградията, която в младежките си години е била доста буйна. Рей пък е бил талантлив фотограф документалист, но днес е принуден да си изкарва хляба, доколкото може, като папарак. А Брум е детектив, който продължава да се занимава със случай, отдавна отпратен в забвение и обявен за „студен”. Всеки от тях води живот, какъвто никога не е искал, и крие тайни, за които и най-близките му хора дори не подозират. И докато се изправят лице в лице с тъмната страна на американската мечта – скуката от осигурения живот в предградието, непреодолимото изкушение, отчаянието и неосъществимия копнеж, потулени зад красиви фасади, те ще се сблъскат с нелицеприятната истина и ще прозрат, че разделната черта между един живот и друг е тънка като едва доловим шепот или удар на сърцето.

Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е автор на десетки книги в жанра „психологически съспенс“, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Всеки един от седемте последователно издадени романа – „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в класацията на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Романът „Не казвай на никого“ има блестяща екранизация – едноименният филм на Гийом Кане печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. Коубън е първият писател, който е носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики автори на мистерии и трилъри на всички времена. През 2011 г. Коубън получава Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към творци със  специален принос към културата на международно ниво.

Харлан Коубън – „Остани“

Понякога, за части от секундата, когато правеше снимки и светът за миг се изгубваше в бялата светлина на светкавицата, Рей Ливайн виждаше кръвта. Разбира се, знаеше, че това се случва единствено в съзнанието му, но от време на време, също като сега, видението бе толкова реално, че трябваше да наклони камерата надолу и внимателно и продължително да огледа земята пред себе си. Ужасният миг – мигът, в който животът на Рей изцяло се промени и той се превърна от човек с бъдеще и стремежи в настоящия Несретник номер едно в собствените си очи – никога не го навестяваше в сънищата му или когато седеше сам в мрачината. Опустошителните видения го чакаха да се събуди напълно, заварваха го заобиколен от хора, зает с нещо, което някои биха назовали със саркастична нотка в гласа „работа“. Виденията проявиха милост и избледняха, докато Рей правеше снимки на момчето, празнуващо своя бар мицва.
– Погледни насам, Айра – крещеше Рей иззад обектива. – Към кого си се обърнал там? Вярно ли е, че Джен и Анджелина още се карат за теб?

Някой срита Рей по пищяла. Друг го сръга в ребрата. Рей продължаваше да снима Айра.

– Къде ще е купонът, Айра? Коя щастливка ще поканиш на първия си танц?
Айра Едълстийн се начумери и закри лицето си от обектива. Рей неустрашимо се втурна напред, като щракаше с фотоапарата под всякакъв ъгъл.

– Махни се от пътя ми! – изкрещя някой. Друг го сръга. Рей се помъчи да застане здраво на краката си.

„Щрак, щрак, щрак.“

– Проклети папараци! – извика Айра. – Нямам ли право на миг покой?

Рей подбели очи. Не отстъпи. Видението с кръвта отново се появи пред обектива. Той се опита да го отпъди, ала то не се помръдна. Рей държеше пръста си готов да натисне копчето. Айра, който празнуваше своя бар мицва, се задвижи в бавен каданс в блясъка на светкавицата.

– Паразити! – изписка момчето.

Рей се запита дали бе възможно да падне още по-ниско.

Новото сритване в пищяла му даде отговор на въпроса: Не!

„Охранителят“ на Айра – огромен мъж с обръсната до голо глава на име Фестър – избута Рей встрани с ръката си, напомняща ствол на дъб. Той прояви малко повече ентусиазъм от необходимото, като едва не го събори на земята. Рей погледна Фестър в стил „Какви ги вършиш?“. Фестър раздвижи устни, за да се извини. Той беше шеф и приятел на Рей, както и собственик на „Работа със знаменитости: тук се наемат
папараци“ и наименованието на фирмата му напълно отговаряше на дейността ѝ. Рей не дебнеше знаменитостите с надеждата да направи компрометиращи фотографии, които да продаде на таблоидите, както правеха истинските папараци. Не, всъщност Рей беше под въздействието на Бийтълманията – предлагаше „части от живота на знаменитостите“ на онези, които бяха готови да платят за това. С една дума, клиенти с
изключително високо самомнение, което най-вероятно нямаше нищо общо с действителността, наемаха папараци, които да ги следват навсякъде, постоянно
да ги фотографират и да им предоставят снимките за брошурата „Последната знаменитост със собствения си изключителен папарак“.

Рей предполагаше, че би могъл да падне и още по-ниско, ала не и без изключителното Божие благоволение.

Семейство Едълстийн бе купило МегаПакета от А списъка на фирмата – два часа с трима папараци, един охранител, един журналист, един микрофон с широк обхват за сензационни материали, всичко това подчинено на човека знаменитост и неговите фотографии, сякаш беше Чарли Шийн, който се промъква в някой манастир.
МегаПакетът излизаше и с подарък – дивиди плюс лицето ти върху корицата на някое от евтините клюкарски списания с поръчаното заглавие най-отгоре.

Цената на МегаПакета?

Четири хиляди долара.

Да отговорим и на налагащия се от този факт въпрос: Да, Рей се мразеше.
Айра профуча край него и изчезна в салона. Рей наведе фотоапарата си и хвърли поглед към другите двама папараци. Никой от тях не носеше началната буква
„Н“ на думата „несретник“ на челото си, защото би било напълно излишно.
Рей погледна часовника си.

– По дяволите – изруга той.

– Какво?

– Остават ни петнайсет минути по часовник.

Колегите му – и двамата достатъчно умни, за да напишат имената си с пръст в калта – изпъшкаха. Цели петнайсет минути. Това означаваше да влязат и да работят по уводната част. Рей ненавиждаше работата по уводната част. Тържеството се провеждаше в Уингфийлд Манър, пошла до глупост банкетна зала, която, ако върнем съвсем малко поглед назад, бихме могли да объркаме с някой от дворците на Саддам Хюсеин. В нея имаше полилеи и огледала, слонова кост и дърворезба, както и
голямо количество ослепително златна мазилка.

Видението с въображаемата кръв отново се върна пред очите му. Той попремига, за да го прогони.

Събитието изискваше от гостите да са с фракове.

Мъжете изглеждаха уморени и богати. Жените бяха добре поддържани и допълнително разкрасени с помощта на хирургията. Рей си проправяше път сред тълпата, облечен в сините си джинси, омачкания си сив блейзър и черните си обувки.

Неколцина от гостите го загледаха така, сякаш току-що бе повърнал в салатите им.
Оркестърът се състоеше от осемнайсет музиканти плюс един аниматор, който трябваше да окуражава гостите да се забавляват по всякакъв начин. Нещо като бездарен домакин на телевизионно шоу с игра. Или нещо като Гай Смайли от „Мъпет Шоу“. Аниматорът грабна микрофона и каза:

– Дами и господа, добре дошли на празненството по случай посвещаването в Тора и превръщането в истински мъж на единствения сред нас… Айра Едълстийн!

Айра се появи с две… Рей не бе сигурен в правилната терминология, но може би най-вярната фраза в случая беше „стриптийзьорки от висока класа“.

Двете сексапилни мацки придружиха малкия Айра и тримата заедно влязоха в стаята до разделителната линия. С готов за снимки фотоапарат Рей се втурна напред, като поклащаше глава. Хлапето бе на тринайсет. Ако жени с външност като на тези двете са близо до него, когато е на тринайсет, ерекцията му сигурно щеше да продължава по цели седмици.

Ах, младост.

Последваха екзалтирани ръкопляскания. Айра помаха с ръка на тълпата като крал.
– Айра! – повика го Рей. – Това ли са новите ти богини? Вярно ли е, че може да добавиш още една към харема си?

– Моля – отвърна Айра с тренирана превзетост, – нека запазя тайните си!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 76 = 86