Ново издание на световния бестселър „Липсваш ми“ от Харлан Коубън

Излезе от печат ново издание на световния бестселър „Липсваш ми“, едно от най-трескаво издирваните заглавия на Харлан Коубън. Преводач на книгата е Венцислав К. Венков. Художник на корицата е Живко Петров.

Можеш ли да срещнеш любовта в сайт за запознанства?  „Липсваш ми“ (448 стр., цена с празнична отстъпка: 16.53 лв. / 8.45 евро) запознава читателя с Кет Донован, която е детектив от нюйоркската полиция, не вярва в случайности, но все пак решава да си опита късмета. И попада на профила на бившия си годеник Джеф. Дали съдбата не е решила да я събере отново с мъжа, който я е зарязал преди 18 години? В сърцето на Кет се събуждат отдавна забравени чувства, но радостта ѝ е помрачена от зловещи събития. Докато труповете се множат, а с тях и подозренията на Кет, тя се оказва въвлечена в разследване, което ще промени чувствата ѝ към всички, които някога е обичала – не само към Джеф, но и към собствените ѝ родители. Защо баща ѝ е бил убит малко преди годеникът ѝ да я напусне? И кой е Джеф в действителност? За да намери отговор на тези въпроси, Кет ще трябва да се спусне дълбоко в мрака и да провери дали ще има сили да преживее онова, което ще открие.

Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е автор на десетки книги в жанра „психологически съспенс“, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Всеки един от седемте последователно издадени романа – „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в класацията на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Романът „Не казвай на никого“ има успешна екранизация – едноименният филм на Гийом Кане печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. Коубън е първият писател, който е носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики автори на мистерии и трилъри на всички времена. През 2011 г. Харлан Коубън получава Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към творци със  специален принос към културата на международно ниво.

Харлан Коубън – „Липсваш ми“

Кет Донован се завъртя върху столчето пред бара, на което преди години редовно седеше баща ѝ, и се накани да си върви от пъба на О’Мали, но в този момент Стейси ѝ каза:
– Няма да одобриш онова, което направих.
Дори тонът ѝ беше достатъчен да спре Кет в крачка.
– Какво?
„О’Мали“ беше навремето пъб, в който се срещаха полицаите от по-старото поколение. И дядото на Кет беше сред някогашните редовни посетители, после към тях се беше присъединил и баща ѝ, и колегите му от нюйоркското полицейско управление. В по-ново време обаче се беше превърнал в бар за минали през подготвителните колежи юпита със самочувствието на господари на вселената, в свърталище на наперени позьори с прясно огладени бели ризи под черните костюми, небръснати от два дни и дотам максимално обезкосмени, че да имат вид на нещавени. Много виреха носове тези мекушави мъже с коси, омазани с мус до точката на свръхзализване, а водката, която консумираха, беше „Кетел Уан“ вместо „Грей Гус“ само защото някаква телевизионна реклама им беше втълпила, че това било напитката на истинския мъж.
Очите на Стейси взеха да шарят из бара. За да избегнат погледа ѝ. На Кет това никак не ѝ хареса.
– Какво си направила?
– Тпруу!
– Моля?
– Кандидат за пестник на позиция „пет часа“.
Кет се извърна надясно и хвърли кос поглед.
– Видя ли го?
– Ъхъ.
Интериорът в пъба на О’Мали не се беше променил особено през годините. Е, бяха подменили старите стенни телевизори с куп плазми, по които вървяха прекалено много състезания – на кого ли му пукаше докъде са я докарали „Едмънтън Ойлърс“ в професионалната лига по американски футбол? – но във всички останали отношения О’Мали се беше постарал да запази някогашната полицейска атмосфера – елементът, който най-много привличаше младите позьорчета: фалшивата автентичност, блъсканицата да влезеш, а после да излезеш, вдъхващи усещането за буен живот в заведението, но и превръщащи го в нещо като Дисни вариант на някогашната му същност.
Освен Кет в бара вече не идваха полицаи. Колегите ѝ или се прибираха след работа по домовете си, или посещаваха събранията на „Анонимните алкохолици“. Но Кет не се отказваше. Стремеше се да седи кротко върху някогашната табуретка на баща ѝ на бара и да я споделя с призраците. Особено във вечери като днешната, когато споменът за убийството на баща ѝ захващаше наново да не ѝ дава мира. В такива моменти просто ѝ се приискваше да дойде тук, да усети присъствието на баща си и – колкото и шаблонно да звучеше – да усети как то ѝ вдъхва свежи сили.
Всички тия смотльовци обаче ѝ лазеха по нервите.
В случая конкретният кандидат за пестник – описание отнасящо се до всеки, който заслужаваше да му бъде изтресен един по физиономията – беше извършил класически грях, който се наказваше с юмрук: носеше черни очила. В единадесет през нощта. В слабо осветен бар.
Другите наказуеми в сурата деяния включваха провесен на верижка портфейл, мрежичка за косата, незакопчана догоре копринена риза, свръхизлишък от татуси (със специална подкатегория за перчещите се с отборна символика), лични знаци по врата на неслужил във въоръжените сили и подчертано голям бял ръчен часовник.
Тъмноочилатия се направи на важен и пренебрежително поздрави Кет и Стейси с вдигане на чашата.
– Харесал ни е – отбеляза Стейси.
– Престани да шикалкавиш. Кое нямало да одобря?
В мига, в който Стейси се обърна отново към нея, Кет мярна над рамото ѝ как на лъсналото от прескъп лосион лице на кандидата за пестник се изписа разочарование. Поглед, който Кет бе виждала поне милиард пъти до този момент. Мъжете си падаха, меко казано, по Стейси. Защото Стейси беше мацка, та дрънкаше – буквално ти вземаше акъла, караше да ти се разтреперят мартинките и да ти се стопят и зъби, и кокали, и метални протези. В присъствието на Стейси мъжете губеха почва под краката си и изглупяваха. Най-вече изглупяваха. Ама истински – до затъпяване.
И Кет сигурно правеше грешка, че седеше тук в компанията на жена като Стейси. При нейната външност, много мъже отписваха предварително шансовете си. Струваше им се недостижима.
Далеч по-недостижима от Кет.
Тъмноочилатият премести мерника си върху Кет и започна кампанията. Приближи се към нея с нещо, което не беше точно походка, а по-скоро плъзгане върху собствените му лиги.
– Сега вече ще стане готино – едва сдържа кикота си Стейси.
А Кет го изгледа с пълно безразличие и се намръщи презрително с надеждата да го възпре. Нищо обаче не бе в състояние да укроти устрема му. Подходи с танцова стъпка, сякаш слушаше някакво парче, което дънеше единствено в неговата глава.
– Здравей, кукло – каза Тъмноочилатия. – Да не би да се казваш Уай Фай?
Кет изчака да чуе „гвоздея“.
– Понеже усещам как се заформя връзката ни.
Стейси прихна да се смее.
Кет обаче не преставаше да го гледа втренчено. Онзи продължи:
– Страшно си падам по ситните мацки като тебе. Обожавам ви. Връткате се, а? Знаеш ли какво би ми отивало най-много? Ти.
– Тия лафове минават ли изобщо някога? – попита го Кет.
– Чакай. Не си чула всичко. – Тъмноочилатия се изкашля в свитата си длан, извади айфона си и го навря под носа на Кет. – Поздравявам те, кукло: ти току-що оглави
списъка ми с неща за оправяне.
Стейси направо изпадна във възторг.
– Как ти е името? – попита Кет.
– Ти как го предпочиташ, маце? – вдигна вежда оня.
– Хайде да е „Тъпогъз“ – предложи Кет, после разтвори блейзъра си така, че да се види запасаното на кръста ѝ оръжие. – Не ме карай да го вадя, Тъпогъз.