Новият роман на Стефана Белковска ни пренася в слънчева Тоскана

В края на месеца популярната писателка и блогърка Стефана Белковска ще зарадва своите почитатели с излизането на втората си книга, която ще бъде представена официално на 22 ноември в клуб PM. Романът „Завинаги ти“ е продължение на успешния литературен дебют на Белковска – „Чаках точно теб“, чийто трети тираж е по книжарниците в момента.

След бляскавия си дебют на литературната сцена с любовния роман „Чаках точно теб“ в края на 2016-та, година по-късно авторката Стефана Белковска готви приятна изненада на своите почитатели. От печат излиза продължението на романа й, озаглавено „Завинаги ти“.

За разлика от първата книга, в „Завинаги ти“ Белковска ни пренася от дъждовен Лондон в слънчева Тоскана, където, години по-късно, красивата Анина е на път да се влюби повторно – този път в сексапилен италиански художник на име Франческо. Творецът е готов да даде всичко от себе си, за да накара Анина да бъде щастлива далеч от дома. Но дали единствено любовта е тази, която го подтиква към саможертва, или италианецът е замислил нещо, което не казва на своята любима?
Междувременно на Острова Джейсън продължава да жъне успехи с групата си „Тъндърсторм“ и планира женитба с популярната актриса Сандра.
Съдбата обаче е решила, преди това да срещне още веднъж Анина и Джейсън. Дали ще им даде още един, последен шанс? Ще възпламени ли тази среща стари, тлеещи чувства между двамата или ще ги раздели окончателно и завинаги? Трябва ли – и колко пъти можем – да се завръщаме там, където сме оставили сърцето си?
Героите на Стефана Белковска търсят отговорите на тези и редица други въпроси, свързани с любовта, прошката, готовността и всеотдайността да живеем „тук и сега“, за да имаме нашето „утре“.

Освен известен блогър и писател, Стефана Белковска работи в сферата на рекламата от години. Още от малка е привлечена от книгите – и като читател, и като творец. От ранна детска възраст пише комикси, които илюстрира сама. Като ученичка се заема с изготвянето на ученически вестник, който раздава на приятелките си, а по-късно пише и илюстрира свои приказки. Идеята за „Чаках точно теб“ й хрумва, когато е на 16 години. Написва част от историята в училищна тетрадка, която един ден загадъчно изчезва. Ръкописът остава в неизвестност допреди 2 години, когато Стефана го намира случайно, докато помага на майка си с чистенето на тавана. Веднага се заема с възстановяването на текста и дописва историята, която днес четем на страниците на „Чаках точно теб”. След положителния прием от любителите на книги у нас (дебютният й роман се радва на цели три тиража в рамките на година и още в първите месеци след публикуването се нарежда на четвърто място в категория „Дамски романи“ в престижния конкурс „Моята любима книга 2016“, изпреварен от световни бестселъри като „След теб“ на Джоджо Мойс), Белковска публикува и продължението на първата си книга – „Завинаги ти“.
Интересен факт е, че Стефана Белковска е правнучка на известния живописец и художник Асен Белковски, който се изявява и като поет и литературен преводач, и племенница на един от най-известните архитекти на София – Станчо Белковски.

Премиерата на „Завинаги ти“ е на 22 ноември (сряда) от 19:30 часа в клуб PM (ул. „Позитано“, хотел „Рила“), където книгата ще може да се закупи ексклузивно преди да излезе официално на пазара на 1 декември. Водещи на събитието ще са познатата от телевизионния екран Константина Живова и писателят Димитър Калбуров, а Мис България Свят 2003 Райна Налджиева, поп певицата Ирра Русева и футболистът и победител в Survivor България 2014 Ваня Джеферович ще прочетат на живо любимите си откъси от „Завинаги ти“. За доброто настроение в клуба ще се грижат още певицата Вяра Атова и китаристът Захари Борисов, които ще предложат тематично подбран акустичен сет. Специални изненади и игра с подаръци също очакват гостите на представянето.
Вход свободен.

*

„Природата ни дава достойнства, съдбата ги превръща в дела.“

Франсоа дьо Ларошфуко

Откъс от романа „Чаках точно теб“, Стефана Белковска 

Петък

Загаси двигателя и се загледа напред. Бяхме се изкачили на ви­сок хълм. Целият град се откриваше пред нас – с блещукащите си светлинки и потъващ в прегръдката на нощта. Слънцето заляз­ваше плавно сред тъмните облаци. Започваше да ръми. Залисана в разговорите ни, не разбрах къде сме. Никога не бях се озовавала в тази част на Лондон.

– От дете идвам тук – започна той, долавяйки въпросител­ния ми поглед. – Обичам този квартал. Мечтаех си някой ден да се преместя наблизо и всяка вечер да наблюдавам как заспива градът. – Кимна с брадичка към загасващите слънчеви лъчи. – Нямах пари за метрото, затова въртях като луд педалите на колелото с часове. Заслужаваше си. Това бе мястото, на което седях и бленувах за един нов живот.

Каза го толкова сериозно. От малкото, което знаех за безрадост­ното му детство, не се учудвах, че толкова много е искал промяна.

– Какви са родителите ти, Джейсън – въпросът се отрони неловко от устните ми. Превръщах се в журналистката, която не исках да бъда. Той присви недоволно очи.

– Какви ли? Разведени – намръщеният му поглед бързо се смени с развеселен. – Майка ми се омъжи повторно, но с втория ми баща така и не се харесахме взаимно. Преместих се да живея при баба и дядо, когато бях на осем.

– Бил си още дете – възкликнах. – Как си могъл да вземеш такова решение? Защо…

– Бях достатъчно голям, за да разбера, че искам друг живот – погледна ме отново намръщено. – С баща ми почти не поддър­жам връзка, нямаше как да остана при него! Имам две сестри. С тях се разбирам прекрасно, въпреки че сега рядко ги виждам. И… много питаш – погали ме по лицето и ме тупна по носа

Наистина питах много. Но нали така се опознават хората. Замислих се, че може би аз съм в по-добрата позиция – все пак не познавах никой от родителите си. Макар че така болеше повече.

– Стана ми тъжно, когато каза, че още на осем си избрал да напуснеш собствената си майка. Винаги съм искала да разбера коя е моята…

– Защо толкова държиш да ровиш в миналото? Ако някой се е отказал от теб, значи не ти е истински родител. Аз не бих ги потърсил на твое място…

Ето. Думите, които ме измъчваха цял живот. Някой се бе от­казал от мен. Не бях желана. Съжалих, че бях споделила на Джейсън. От друга страна, може би беше прав. Имах Стивън. А той бе повече от биологичен баща. Бе истински човек. И истински ме обичаше.

– Може би така бих разбрала повече за себе си… – продължих неуверено.

– Ти си тази, която си днес. Със своите чувства, емоции, усе­щания. Родителите не определят коя си, ти сама го правиш.

Реших да замълча. Болната тема само ме караше да се от­дръпвам от него, сякаш той бе някаква заплаха за мен. Поех дълбоко въздух. Ръмежът се засили и Джейсън се загледа навън. Градът започна да се губи в далечината. И друг път бях забеляз­вала как наблюдава дъжда. Никога не се криеше от него.

– Защо обичаш да вали? – прекъснах блуждаещите му мисли.

Той примигна бавно, продължавайки да гледа навън. Ръката му потреперваше, хванала моята.

– Не ти трябва преводач, за да разбереш дъжда. Той винаги разказва точно твоята история, изпява точно твоята песен – засмя се леко с ъгълчето на устните си и трапчинката му заигра.

– Просто притихни и слушай…

Пръстите му се пуснаха нежно по дължината на косата ми и ме придърпаха към себе си. Отпуснах глава на рамото му. Ти­шината отново завладя пространството. Чуваше се само фини­ят шум от дъжда, падащ по стъклото. Мълчахме. Тихо. Заедно. Скоро капчиците се впуснаха в странен танц и донесоха споме­на за любима песен. Заприличаха на малки ноти, изписани по стъклото. Джейсън беше прав. Не ми трябваше преводач, за да разбера дъжда. И за да го обикна.

– Хайде! – скочи изведнъж и отвори вратата.

– Какво? Какво правиш? – запротестирах, когато ме затегли навън.

– Който не обича дъжда, никога не е танцувал с него!

Смехът му огласяше тишината наоколо, а аз се дърпах с все сила. Беше студено, не бях облечена много, щях да се разболея… Погледът на Джейсън буквално ме викаше. Майната му! Ско­чих и изпищях, сякаш със стъпването ми върху калната трева дъждът се усили. Джейсън тананикаше някаква песен и подска­чаше около мен в измислен танц. Съвсем неумело се включих в стъпките.

– Видя ли… дъждът е песен.. и танц… Винаги можеш да му се довериш – обхвана кръста ми с две ръце, вдигна ме във въздуха и с всичка сила ме завъртя. Отново изпищях, а той се заливаше в смях.

„Когато и да имаш нужда от мен,

целуни дъжда,

когато ме няма за дълго,

целуни дъжда,

ако устните ти са самотни и жадни…

целуни дъжда…“

Гласът на Били Майърс сякаш по поръчка се извисяваше от радиото в колата. Джейсън се включи с припяване, а на мен не ми оставаше нищо друго освен да забравя за студа и мокрите си коси. Една светкавица проблесна в далечината и секунди след това околността се разтресе от силен гръм. Подскочих в уплаха и, естествено, Джейсън избухна в смях.

– Хайде! Вече не е добра идея да стоим навън! – задърпа ме за ръката и тичешком влязохме в колата. Светкавиците се мно­жаха с всяка изминала минута, а времето между тях и гръмо­тевиците се скъсяваше до секунди. Подскачах при всеки трясък, а неговите очи проблясваха в радостно вълнение.

– Не се страхувай – заговори ми тихо, като на малко дете. – Бу­рите са толкова красиви, те ни напомнят, че небето също плаче понякога. Точно както правим ние, хората. Но винаги, винаги след бурята изгрява слънце. Така е и в нашия живот. И в моя, и в твоя – погали ме нежно по лицето и се усмихна с топлина. Сгуших се в него.

Отново беше прав. Сега сигурно щях да се влюбя и в гръмо­тевичните бури, от които толкова ме беше страх. Седях об­легната на рамото му с ръка, впита в неговата. Джейсън бе като всички сезони в едно. Лятото играеше горещо в ръцете му, стопляйки моите ледени пръсти, златистата есен примигваше с очите му, устните му с вкус на пролет ме събуждаха сякаш за нов живот всеки път, щом ме докоснеха. Вековен сън ли бях спала досега? А зимата? Зимата бе в уюта на душата му. Не, в уюта на моята душа, когато бях с него. Сменящи се сезони, огън и лед, всичко в едно…

Откъс от романа „Завинаги ти“, Стефана Белковска

Седяха на терасата и наблюдаваха морето.

– Джейсън, искам да ти кажа нещо. – Той я погледна въпросително. – Аз…

Замълча. Можеше ли да му каже всичко? Трябваше ли? Ако не го кажеше сега, щеше ли да го направи някога изобщо?

– Какво има? Всичко наред ли е? Добре ли си? – въпросите му започнаха да валят един след друг и тя въздъхна.

– Искам да знаеш, че ти… – много беше трудно. Да пише беше едно, да говори бе съвсем различно. Но… – Липсваше ми! През всички тези години много ми липсваше! И аз… постъпих глупаво… Знаеш, че умея да пиша, но, за Бога, думите ми рядко идват… Никога не ти казах каквото точно се случва в душата ми… – скри лицето си с ръце.

– За кое, скъпа? – той протегна своите към нея и я прегърна нежно.

– За това, че тогава, навремето, не те разбрах. За това, че винаги си тръгвах, бягах… Джей, аз просто бягах, защото ме беше страх, беше ме страх да не си тръгнеш ти! Добра съм в това, нали? – погледна го леко виновно, но изпод вежди. Джейсън се засмя.

– И ти ми липсваше, миличка – оттегли се назад в облегалката на стола.

Доловила разсейването му, тя присви очи.

– Радвам се на успеха ви… – продължи неуверено, наблюдавайки действията му внимателно.

– Невероятно е, нали?! Всичко се случва толкова бързо – той взе да ръкомаха. – Днес Кан, утре сме в Португалия, после в Германия… Всички са луди по нас – уникално! – отхапа от кроасана и пак стана същият.

– Радвам се, че раздялата ни е имала причина – продължи тя.

– Не ми се говори за това! – той се взря в нея с видимо неодобрение. Гласът му стана леденостуден. Хвърли кроасана в чинията и се намръщи още повече. – Как може една раздяла да има причина? И тя да е добра?!

– И на мен не ми се говори… – замълча. Не искаше да го ядосва точно сега. Премисли думите отново наум, но емоциите ѝ говореха вместо нея. – Искам да знаеш, че те разбирам и не ти се сърдя… – той все още се мръщеше, а тя едва събираше смелост да изрече онова, което пазеше дълбоко в душата си толкова дълго време. – Аз… Искам да започнем отначало… – изръси набързо. – Снощи беше вълшебно. Почувствах те отново тук, до мен… Сякаш времето е било спряло през всичките тези години! – замълча за секунда и побърза да го каже, докато не я бе обзел страхът. – Разбрах, че още те обичам!

Очите му внезапно потъмняха. Блуждаеха около нея, но не срещаха погледа ѝ. Предъвка кроасана и постави ръката си върху нейната.

– Миличка, снощи бе една от най-прекрасните нощи в моя живот… – подхвана с мек тон, после въздъхна. – И аз те обичам още…

– Но…? – тя вече знаеше, че има „но“.

– Мислех, че знаеш….

– Какво? Какво да знам?

– Аз… предполагах, че си наясно и…

– За кое? За какво да съм наясно? – слепоочията ѝ затуптяха.

Той се облегна назад и пусна ръката ѝ.

– Миличка, аз съм сгоден, ще се женя след два месеца.

Сякаш някой я удари с ужасно тежък предмет. Не в сърцето, не в гърдите, все едно я зашлеви с много силен шамар. Ушите ѝ заглъхнаха. Той продължаваше да говори, но тя не го чуваше. Ръцете му я докосваха, но тя не ги усещаше. Пространството се разтегли. Всичко стана мътно пред очите ѝ. Не разбираше дали я боли, или не може да диша, двете усещания се вплитаха и я караха да се чувства като мъртва. Поне сега, поне в този момент. Не беше тук. виждаше случващото се някъде отгоре, в ужасно тъмен облак, който не искаше да се разсее. Наистина не знаеше. Успешно бе блокирала всички новини, свързани с „Тъндърсторм“ и най-вече с него. А в Тоскана изобщо не следеше медиите… Гласът му настояваше и молеше. Постепенно думите му достигнаха до нея.

– Скъпа…

Тя примигна два пъти и започна да срича:

– Но снощи… аз… помислих… Боже, каква глупачка съм!

– Не, скъпа, не си глупачка. Как можеш да кажеш такова нещо… Снощи бе вълшебно, аз… Обичам те, Анина, много те обичам….

– Ти от раздвоение на личността ли страдаш, Джейсън? Какво ти става? Как така ме обичаш и ми причиняваш това? – яростта надделяваше над болката.

– Бяхме двамата, ти също го искаше, не съм бил сам… – опита се да се защити.

– Не знаех!!! Ако знаех, нямаше да го направя никога!!! Защо веднъж не помислиш и за другите, а не само за себе си?! – тя повиши глас.

– Миличка… – прокара пръсти през косата си и понечи да хване ръката ѝ, но Анина се отдръпна. – Аз те обичам, винаги съм те обичал. Там, в Шотландия… Сам ме притисна с договор и нямаше какво да направя. А преди това бях млад и много глупав и…

– Взимаше много наркотици… – възропта.

– Взимах много наркотици… – потвърди.

– Не съм те питала за Шотландия, Джейсън!

– Исках да знаеш…

– Знам за тогава! А сега какво ти е оправданието?

– Липсваше ми, Анина. Не съм спирал да мисля за теб, но тогава времето не беше на наша страна. Всичко това – той размаха ръце – нямаше как да се случи, ако бяхме останали заедно.

– Глупости! Никога не съм ти пречила да успяваш!

– Не, не това… Исках да ти дам всичко. На теб и на музиката. Не успях едновременно. А снощи като те видях и… Не можех да мисля за нищо друго. Всичко изчезна около мен. Ти буквално ме заслепи и…

– Стига глупости, Джейсън, не пишеш песен! Просто си си такъв, признай си!

– Анина, знаеш, че всичко при нас е публично. Не мога да го направя, поне не и сега…

– За какво изобщо говориш, за Бога?!

– За сватбата ми, не мога да я отменя – той заклати глава. Очите му отново станаха карамелени. Вдигна поглед към нея, в който имаше толкова много… толкова много от онова, което не беше изречено. – Не знам как се завъртя животът. Не знам как те изпуснах. Но знам едно – ти винаги ще си останеш любовта на живота ми.

Тя замълча. Навярно ако режеха кожата ѝ със стотици остриета, щеше да е по-малко мъчение. Навярно това е болката, когато разбираш, че си пропуснал момента… че си пропуснал много моменти. Навярно точно така се чувстваш, когато вече е късно, когато наистина е късно. Сети се за годежния пръстен в чантата си и за Франческо, който я чакаше у дома, за сегашния си живот и за това, че се влюби отново. Джейсън не бе идеален, но и тя не беше. Изборът за тази нощ бе общ. Резултатът бе, че и двамата сега страдаха…

– Понякога не е достатъчно някой да бъде любовта на живота ти, ако този човек не е твоят избор. Аз не съм твоят избор. Никога не съм била.

През лицето му премина сянката на същата болка, която изгаряше и любимата му. Анина стана бавно от масата, погледна Джейсън за последно, обърна гръб и си тръгна.

– Съжалявам… – промълви той след нея.