С риск да се потретя- Патрик Нес се превръща в абсолютно любим автор. През 2022г. той успя да ме провокира да пожелая да изчета буквално всичко, което е написал. Подпалвайки ме с трилогията „Живият хаос“ , минавайки през “ Спасението на Хенингтън“ и стигайки до „Освен този живот“, Патрик Нес носи стилът, усещането и духът, най-близки до моето светоусещане.
„Ние, останалите, просто живеем тук“ е негов роман от преди 7г. Роман, който дори с корицата си и синопсиса отзад, някак не успя да ме грабне или провокира. „Освен този живот“ ме грабна още с първия ред- „момчето умира!“. „Спасението на Хенингтън“ ме порази със своята различност от всичко, което автора е писал. Тук нямаше такова нещо. „Ние, останалите, просто живеем тук“ имаше пошла корица и скромен синопсис, който не ми подейства. При все това- захванах го и го свърших сравнително бързо.
Книгата е първият сериозен провал на автора. Колкото и да го харесвам и да искам да го защитя или изтъкна положителните качества на това, което е написал, неговият провал е неоспорим. Романът му хвърчи навсякъде. И изобилства от грешки спрямо читателя, въпреки добрите му намерения.
„Ние, останалите, просто живеем тук“ отново е книга за подрастващи. Патрик Нес третира често срещани проблеми сред тийнейджърите, опитвайки се да ги постави в една фантастична среда, която не сработва в нито един момент. Говори се за немъртви, за върколаци, за вампири, за богове, за избрани и всякакви. Книгата в нито един момент не отдава значимото на фантастичния оттенък, който се опитва да представи на читателя. Най-безумното в нея са абзаците в началото на главите. Всяка глава започва с един абзац, който представя история от един друг свят, който не е този, в който се развива основната история. И докато в началните 5-6 глави не си давах сметка, че всъщност в началото чета нещо за богове, избрани, безсмъртни и всякакви щуротии, след това започнах да се замислям, че нищо от това дори не се споменава в самата глава. Абзаци от паралелния свят са написани някак семпло, някак между другото и не носят усещането за история. Определено не за пълна история с някакви герои. В края на книгата трудно ще си запомнил повече от 1-2 имена от паралелния свят, да не говорим за каквито и да било детайли… Каква е била целта с тези абзаци не става ясно, но със сигурност тя не е постигната. По-скоро е постигнат обратен ефект…
Основната история в реалния свят е приятна. Героите са пълнокръвни, ненатрапчиви и може би най-реалните такива, които Патрик Нес някога е създавал. Майк е прекрасен разказвач, изпълнен със своите проблеми и чудатости. Неговите „серии“, страхове и тийнейджърси трепети със сигурност ще върнат много читатели в онези прекрасни години, в които най-голямата трудност е да направиш крачката към обекта на чувствата си въпреки страхът да бъдеш отхвърлен. Голямата му сестра и „Викайте ми Стийв“ са прекрасна двойка, въпреки малкото им време насред действието. Джаред разбира се е най-любопитния герой и за първи път вкарвайки неминуемия гей персонаж в поредна своя книга, Нес се проваля с него. Историята изискваше да събере Джаред и Майк, но за сметка на това Нес лиши читателя от това удоволствие, давайки му Нейтън. Може би героят, за който знаем най-малко и на когото най-малко съчувстваме. Майката на Майк е прекрасен пример за тиранична жена и още първата и поява в началото на книга буди възхищение у читателя, колко прекрасен злодей би могла да бъде. И някак логично след това започваш да се чудиш с какво точно да и разбиеш муцуната на тая?!
Бащата на Майк от друга страна е истински хит. Първото му появяване е толкова комично, толкова истинско, човешко и дори леко вулгарно, че чак кара читателя да си спомни за свои познати, с подобно „пръдливо“ поведение. Отношенията между приятелите и особено отношенията между Джаред и Майк са най-силното оръжие, приковаващо вниманието на читателя и за всеобщо разочарование те никога не отиват отвъд. Да Майк признава, че са правили туй-унуй, но нищо повече от това. А историята върти и суче около това и никога не му дава развръзка.
Обърканото съзнание на Майк, който май ревнува Джаред, но спи с Хена и това му доставя истинско удоволствие е толкова типично и познато за онези години, че който отрече да е преживявал нещо подобно- значи лъже.
При все това романът не успява да разкаже една цялостна, изпълнена със съдържание история. Той е разхвърлян в отношения, в училище, в психологически и семейни проблеми, в свръхестествено, в мистерии и супер сили. А бе всякакви простотии. Но, ако в края на книгата човек се опита да резюмира историята, една ли в съзнанието му ще изплува нещо по-различно от приятелите и техните отношения. Друго просто нямаше.
„Ние, останалите, просто живеем тук“ е първата книга, в която Патрик Нес се проваля с гръм и трясък и в опита си да създаде нещо различно, може би повлиян от „Здрач“ (защото паралелите с тази поредица са най-възможни), той създава своето си с наченки на нещо друго, което го превръща в нищо.
„Ние, останалите, просто живеем тук“ е книга, която не си заслужава времето и усилията да бъде прочетена. За разлика от всичко останало на Патрик Нес, тук… съжалявам за инвестираното време. Но това не означава , че „Часът на чудовището“, която и е екранизирана, не предстои….