„Не тук и не сега“ от Джилиан Макалистър 

Benitorial има удоволствието да ви представи романа, който предизвика фурор в читателските среди по цял свят: „Не тук и не сега“ от Джилиан Макалистър 

Бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и „Сънди Таймс“, книгата беше избор за месеца в читателския клуб на Рийз Уидърспун и получи номинация за най-добър трилър за 2022 г. в Goodreads. 

Можеш ли да предотвратиш убийство, което вече се е случило?

Краят на октомври, минава полунощ. Чакаш 18-годишния си син да се прибере у дома. Напът е да наруши вечерния си час, но само няколко минути по-късно това се превръща в най-малкия ти проблем. Твоят мил, умен и забавен тийнейджър намушква човек. Не знаеш защо. Не познаваш жертвата. Знаеш само, че синът ти е арестуван и бъдещето му е провалено завинаги.

За Джен всичко това не е просто вероятност. Тод, милият, умен и забавен Тод, нейният Тод наистина извърши убийство пред очите ѝ. Сега е в ареста и Джен има чувството, че никога повече няма да може да мигне.

Но когато на сутринта отваря очи, е вчера. И снощният кошмар все още не се е случил. Всяко събуждане я отвежда все по-назад в семейната история в търсене на пропуснати парченца от зловещия пъзел. Някъде, скрита в миналото, я очаква истината. И Джен няма друг избор, освен да я открие. 

За автора

Джилиан Макалистър е автор на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и „Сънди Таймс“. За писането на „Не тук и не сега“ казва:

Писах книгата от юли 2020 до май 2021 година, по време на два локдауна, единият от които продължи пет месеца. През пандемията правех само това. Прецених, че ако създам страхотна книга, то от мрака ще се е родило нещо хубаво. (Приятелят ми предложи брак по време на локдауна през януари и въпреки това си изпълних графика за деня.)

„Много ясно си спомням момента, в който мe връхлетя идеята за този роман. Според съобщенията, които си разменяхме тогава с моята приятелка Холи, датата е 27 ноември 2019 г.

Аз, 18:32: Искам да напиша книга като „Матрьошка“ (Russian Doll, 2019), но за убийство с нож.

Холи Седън, 18:37: Боже, мечта!

Холи, 18:38: Как ще го направиш? Някого ще го наръгват нон-стоп?

Аз, 18:38: Мисля, че да. Ачовекът ще се връща все по-назад и по-назад до омента, в който започва всичко. Боже, историята ще се разказва наобратно?

Холи, 18:38: Боже!

Аз, 18:38: Дали измислих нещо току-що?“

Така се ражда идеята на Джилиан Макалистър за романа „Не тук и не сега“, който се превръща в най-големия ѝ хит. Още с дебютирането си книгата попада в топ пет на бестселъровите класации на Sunday Times и New York Times. Избрана е за книга на месеца в редица известни читателски клубове, сред които са Reese’s Book Club, Richard & Judy Book Club, както и Radio 2 Book Club. Издадена е повече от 40 езика и се радва на позитивни читателски отзиви от цял свят. През 2022 г. е номинирана за годишните награди на Goodreads в категорията „Най-добър трилър“, а през 2023 г. е включена в дългия списък за наградата Theakston Old Peculier Crime Novel of the Year. „Не тук и не сега“ заслужено си извоюва славата на завладяваща мистерия, изпълнена с дълбоко пазени тайни и скрити мотиви, която изненадва читателите със своите непредвидими обрати и ги кара да затаят дъх в очакване, докато пред очите им се разплита загадка, която заплашва да разруши семейната идилия на героите.

ОТКЪС

ДЕН НУЛЕВ, веднага след полунощ

Джен се радва, че тази вечер часовникът се връща назад. Спечелен час, допълнително време, което да прекара в преструвки, че не чака сина си.
Сега, когато вече е минало полунощ, официално е трийсети октомври. Почти Хелоуин. Джен си казва, че Тод е на осемнайсет, септемврийското ù бебче вече е мъж. Може да прави каквото си поиска.
Прекара по-голямата част от вечерта да издълбава неумело тиквата. Сега я поставя на перваза на панорамния прозорец, който гледа към алеята пред къщата, и пали свещичката. Направи я по същата причина, поради която правеше повечето неща — защото имаше чувството, че е длъжна, — но тиквата всъщност е красива по свой особен, недодялан начин.
Чува стъпките на съпруга си Кели на горния етаж и се обръща да го погледне. Не е типично да е буден по това време, той е чучулигата, а тя  — славеят. Той излиза от спалнята горе. Косата му е разрошена, синкавочерна в сумрака. Няма и една дреха по себе си, само лека, закачлива усмивка, която изниква от крайчеца на устата му.
Спуска се по стълбите към нея. Татуировката на китката му улавя светлината, вписаната в кожата му дата, моментът, в който твърди, че е разбрал, че я обича: пролет 2003. Джен оглежда тялото му. Едва няколко косъмчета на гърдите му са побелели през последната година, четиресет и третата му.
— Явно си била заета? — Той сочи към тиквата.
— Всички вече са си направили  — оправдава се неубедително Джен. — Всички съседи.
— На кого му пука? — отвръща той. Класически Кели.
— Тод още го няма.
— Рано му е — казва той. Мекият уелски акцент едва се долавя в думите му, дъхът му сякаш се опитва да преодолее планинска верига. — Не е ли един през нощта? Вечерният му час.
Типичен разговор помежду им. Джен се тревожи твърде много, Кели може би твърде малко. Още щом си го помисля, той се обръща и ето: съвършеният му, абсолютно великолепен задник, който тя обича вече двайсет години. Връща погледа си към улицата, търси Тод, а после отново поглежда Кели.
— Така и съседите могат да ти видят задника.
— Ще го помислят за втора тиква  — хуморът му, както винаги бърз и остър като бръснач. Шеги и закачки. Силата им винаги е била в това. — Идваш ли в леглото? Не мога да повярвам, че „Мерилокс“ е готова — добавя той и се протяга. Занимаваше се с възстановяването на викторианската теракотена настилка в една къща на „Мерилокс Роуд“ цяла седмица. Работеше сам, точно както обича. Слуша подкаст след покаст и почти не се среща с хора. Сложен, някак неудовлетворен, такъв си е Кели.
— Разбира се — казва тя. — След мъничко. Просто искам да се уверя, че се е прибрал цял.
— Всеки момент ще цъфне с дюнер в ръка  — махва Кели с ръка. — Картофките ли ще му откраднеш?
— Стига — усмихва се Джен.
Кели смигва и се оттегля в спалнята.
Джен снове безцелно из къщата. Мисли за делото в службата, двойка в развод, която спори главно за порцелановия сервиз, но в действителност заради предателство, разбира се. Не биваше да го поема, вече има над триста дела. Но при първата им среща госпожа Вишар я беше погледнала и беше казала: „Ако му дам тези чинии, ще съм изгубила и последното нещо, което обичам“, и Джен не можа да устои. Иска ù се да не я беше грижа толкова много — за развеждащи се непознати, за съседите, за проклетите тикви, — но я е грижа.
Прави си чай и го носи пред панорамния прозорец, за да продължи наблюдението. Ще чака колкото се наложи. И двете фази на родителството — когато са новородени и когато са почти възрастни — са белязани от липсата на сън, макар и по различни причини.
Купиха къщата заради този прозорец точно в средата на триетажната сграда.
— Ще гледаме отгоре като крале — беше казала Джен, докато Кели се смееше.
Взира се в октомврийската мъгла и ето го най-после Тод, крачи по улицата. Джен го вижда точно когато настъпва лятното часово време и часът на телефона ù се сменя от 01:59 на 01:00. Скрива усмивката си: благодарение на връщането на часовника всъщност не е закъснял. Такъв си е Тод, намира лингвистичните и семантичните уловки при оспорването на вечерния час за по-важни от причината за наличието му.
Носи се нагоре по улицата. Кожа и кости е, това момче не качва килограми. Коленете му стърчат остро изпод дънките, докато крачи. Мъглата е безцветна, дърветата и тротоарът — черни, въздухът — прозрачнобял. Свят в сиво.
Улицата им — в края на Кросби в Мърсисайд — е неосветена. Кели монтира лампа в стил Нарния пред къщата. Изненада я с нея — от ковано желязо, скъпа, представа си няма как си я е позволил. Включва се, щом засече движение.
Но… чакай малко. Тод сякаш е видял нещо. Спира на място и присвива очи. Джен проследява погледа му и също го забелязва: някой бърза от отсрещната страна на улицата. По-възрастен от Тод, много по-възрастен. Личи си по тялото, по движенията му. Джен забелязва подобни неща. Открай време. Затова е толкова добра адвокатка.
Опира пламналата си длан в стъклото на прозореца.
Нещо не е наред. Всеки момент ще се случи нещо. Джен е сигурна, без да може да го назове с точност; някакъв инстинкт за опасност, какъвто те обзема около фойерверки, железопътни прелези и на ръба на пропаст. Мислите препускат из главата ù като щракането на фотоапарат, една след друга, една след друга.
Оставя чашата на перваза, вика Кели, после хуква по стълбите, прескачайки по две наведнъж, а раираната черга драска босите ù стъпала. Нахлузва обувките, поспира за миг с ръка на металната топка на вратата.
Какво  — какво е това чувство? Не може да го обясни.
Някакво дежавю? Толкова рядко ù се случва. Примигва и усещането изчезва, неуловимо като дим. Какво беше това? Ръката ù на месинговата топка? Жълтата светлина от лампата навън? Не, не може да си спомни. А и вече изчезна.
— Какво? — пита Кели иззад гърба ù, докато завързва колана на сивия си халат.
— Тод… той… той е навън… с някого.
Изхвърчат през вратата. Есенният хлад веднага прониква под кожата ù. Джен хуква към Тод и непознатия. Но още преди да осъзнае какво се случва, Кели е извикал:
— Спри!
Тод бяга и за секунди вече е пред непознатия, и го е награбил за якето с качулка. Готви се за сблъсък, раменете му се надигат, телата им се устремяват едно към друго. Непознатият бърка в джоба си.
Кели бяга към тях с паникьосан вид, очите му се стрелкат наляво, надясно, нагоре, надолу по улицата.
— Тод, не! — вика той.
И тогава Джен вижда ножа.
Адреналинът обостря зрението ù, докато наблюдава случващото се. Бързо, чисто намушкване. А после всичко се забавя неимоверно: движението на отдръпващата се ръка, дрехата, която се противи, но сетне освобождава ножа. Заедно с острието пред погледа ù се появяват две бели перца, които се понасят безцелно в мразовития въздух, като снежинки.
Джен се взира в кръвта, която започва да пръска във всички посоки, огромно количество. Явно е паднала на колене, защото усеща как дребните камъчета от алеята се впиват в кожата на апачките ù. Тя го подхваща в скута си, отваря якето му, усеща топлината на кръвта, която се излива върху ръцете ù, между пръстите ù, по китките ù.
Разкопчава ризата му. Торсът му е потънал в кръв; трите рани, наподобяващи процепи за монети в игрални автомати, изплуват и изчезват пред погледа ù  — сякаш се опитва да види дъното на червено езеро. Кръвта съвсем се е отдръпнала от лицето ù.
— Не!  — Гласът ù е натежал и задавен, когато започва да крещи.
— Джен — обажда се дрезгаво Кели.
Кръвта е толкова много. Тя полага мъжа на автомобилната алея пред дома им и се надвесва над него, оглежда го внимателно. Надява се да греши, но е сигурна, само за миг, че вече го няма. Начинът, по който жълтата светлина пада в очите му, е някак неестествен.
Нощта е съвършено тиха и след, струва ù се, няколко минути, тя се сепва и поглежда сина си.
Кели е отдалечил Тод от жертвата и го е стиснал в прегръдките си. Стои с гръб към нея, а Тод — с лице, гледа я през рамото на баща си с безразлично изражение. Пуска ножа. Той издрънчава като църковна камбана, когато металът докосва замръзналия тротоар. Забърсва с длан лицето си и оставя следа от кръв.