ИК Хермес представя „Хълмът на Данов“ – есеистика от Недялко Славов

За автора 

Недялко Славов е поет, писател и драматург. Роден е и живее в Пловдив. Той е сред най-успешните съвременни български писатели. Автор е на романите „Пиафе“, „Камбаната“, „Фаустино“, „432 херца“, „Портрет на поета като млад“, „Вертиго“, „И станах река“, „2020“ и др.

Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Носител е на националните литературни награди „Христо Г. Данов“ (2011 и 2016), „Хеликон“ (2015 и 2016), „Цветето на Хеликон“, „Иван Николов“ и др.

За книгата 

…Всеки творец си има своя по-малък или по-голям хълм. На този хълм творецът се качва, за да разговаря със своя Творец. Понякога литературата е диалог между писателя и публиката, но понякога публиката е само страничен свидетел на разговора между писателя и Бог. И този разговор е толкова дивен, че публиката притихва, занемяла.     

…Не е прецизно да се каже, че творчеството на Недялко Славов е белязано от християнството, защото то цялото е християнство. Много автори говорят ЗА християнството и го познават добре, но малцина го живеят. Малцина са онези, които просто не умеят да мислят иначе. И те са солта на европейската култура и цивилизация.  

…Разбира се, централно място сред темите в книгата „Хълмът на Данов“ е темата за душата на писателя, за писането като процес и като мистично преживяване. За Недялко Славов висша форма на човешко съществуване е словесността, а словото е логос. Логиката на живота е история на присъствието на логоса в него. Нещата са логични, защото в тях има логос. Без логоса (Словото) битието се превръща в небитие. 

Иван Стамболов – Сула 

Откъси

***

Били сме страшно бедни. Живели сме в комуналка. По-точно, в две стаички от бивш публичен дом…Татко и мама са нямали нищо. Освен най-великото на света. Любовта си. И волята за живот. И мечтата да родят нов.

В тая мизерия се родил брат ми. После идва моят ред.

Мама е била в трети месец трудна с мен. Още незапочнат, пътят ми свършвал. Откриват й ТБЦ – бързотечна туберкулоза. Лекарите били категорични – бременността да се прекрати. И то на мига. Нейният живот срещу моя. Това бил въпросът. Мама и татко избрали моя живот. А Бог отменил и моята, и нейната смъртна присъда.

… Мама беше малка, дребна, една шепа. С тънки кости на птичка. Цялата готова за полет…

  Месец преди да почине, изпадна в кома. После, след няколко дена, се върна в съзнание и до смъртта се прибра в майчиния си говор – немския. И повече не проговори на български.

   Последното й желание бе да пръсна праха й над Марица.

   Направих го.

   Защо казвам всичко това ли? Защото никога не я чух да каже „аз“. Казваше само „ние“. И не говоря за Мама, а за Майките на света.

***

7 май 2018-а

Премиерата на „Пиафе“.

На Конната база в Борисовата градина.

Съдбовно за романа място. Там е цялата метафора на книгата.

Няма да забравя оня момент. Бе в началото на срещата. В манежите наоколо кобилите пръхтяха, бяха нервни. Кокетничеха, шумно и презрително отклоняваха ухажванията на жребците, очакваха някого. И ето – жокейката го изведе от конюшнята. Едно божествено създание – млад, синкав, късокосмест, цял пламнал в отблясъци жребец: не стъпваше, а левитираше из въздуха. Маестро Климов ми прошепна –  казвал се Сомюр, бил син на легендарния Сандрохит, един от най-елитните жребци на света. Въвеждаха го в манежа, за да изпълни стъпката „пиафе“.

   Това бе моментът, за който говоря.

   Забелязал съм – при появата на съвършената красота всичко притихва. Настава оглушителна тишина. В тоя миг Природата онемява от творението си.

    Точно това чувах в момента. Абсолютната тишина.

     Пръхтенето на кобилите, нервният тропот, женското кокетство – всичко изчезна. Кобилите застинаха. Станаха живи статуи. Ударени от мълнията на мъжката красота.

 Бяха самата молитвена кротост на света.

 Една до друга, излъчваха неудържимо любовно предложение.

 И изпиваха четириногия Аполон с ахналите си ахатови очи.

***

Всяка книга е писмо, всеки писател е пощальон

*** 

       Преди време бях чест гост на Радичков. Бе свързано  с издаването на последната му книга „Смокове в ливадите“.

       Няма да забравя говора му. Елеен говор.

       Радичков си играеше с думите, както децата – със слънчевите зайчета. Трябваше му стъкълце и слънце. Във всяка негова дума имаше друга. И тя изпълзяваше от нея като змия от ланшната си кожа. С годините и Радичков се смаляваше физически, но изчезваше по-иначе. Не по законите на Природата. Това не бе обичайното телесно изличаване. Той се превръщаше в Слово. И така премина в Отвъдното.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 1 = 5