ИК Хермес представя „Хълмът на Данов“ – есеистика от Недялко Славов
За автора
Недялко Славов е поет, писател и драматург. Роден е и живее в Пловдив. Той е сред най-успешните съвременни български писатели. Автор е на романите „Пиафе“, „Камбаната“, „Фаустино“, „432 херца“, „Портрет на поета като млад“, „Вертиго“, „И станах река“, „2020“ и др.
Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Носител е на националните литературни награди „Христо Г. Данов“ (2011 и 2016), „Хеликон“ (2015 и 2016), „Цветето на Хеликон“, „Иван Николов“ и др.
За книгата
…Всеки творец си има своя по-малък или по-голям хълм. На този хълм творецът се качва, за да разговаря със своя Творец. Понякога литературата е диалог между писателя и публиката, но понякога публиката е само страничен свидетел на разговора между писателя и Бог. И този разговор е толкова дивен, че публиката притихва, занемяла.
…Не е прецизно да се каже, че творчеството на Недялко Славов е белязано от християнството, защото то цялото е християнство. Много автори говорят ЗА християнството и го познават добре, но малцина го живеят. Малцина са онези, които просто не умеят да мислят иначе. И те са солта на европейската култура и цивилизация.
…Разбира се, централно място сред темите в книгата „Хълмът на Данов“ е темата за душата на писателя, за писането като процес и като мистично преживяване. За Недялко Славов висша форма на човешко съществуване е словесността, а словото е логос. Логиката на живота е история на присъствието на логоса в него. Нещата са логични, защото в тях има логос. Без логоса (Словото) битието се превръща в небитие.
Иван Стамболов – Сула
Откъси
***
Били сме страшно бедни. Живели сме в комуналка. По-точно, в две стаички от бивш публичен дом…Татко и мама са нямали нищо. Освен най-великото на света. Любовта си. И волята за живот. И мечтата да родят нов.
В тая мизерия се родил брат ми. После идва моят ред.
Мама е била в трети месец трудна с мен. Още незапочнат, пътят ми свършвал. Откриват й ТБЦ – бързотечна туберкулоза. Лекарите били категорични – бременността да се прекрати. И то на мига. Нейният живот срещу моя. Това бил въпросът. Мама и татко избрали моя живот. А Бог отменил и моята, и нейната смъртна присъда.
… Мама беше малка, дребна, една шепа. С тънки кости на птичка. Цялата готова за полет…
Месец преди да почине, изпадна в кома. После, след няколко дена, се върна в съзнание и до смъртта се прибра в майчиния си говор – немския. И повече не проговори на български.
Последното й желание бе да пръсна праха й над Марица.
Направих го.
Защо казвам всичко това ли? Защото никога не я чух да каже „аз“. Казваше само „ние“. И не говоря за Мама, а за Майките на света.
***
7 май 2018-а
Премиерата на „Пиафе“.
На Конната база в Борисовата градина.
Съдбовно за романа място. Там е цялата метафора на книгата.
Няма да забравя оня момент. Бе в началото на срещата. В манежите наоколо кобилите пръхтяха, бяха нервни. Кокетничеха, шумно и презрително отклоняваха ухажванията на жребците, очакваха някого. И ето – жокейката го изведе от конюшнята. Едно божествено създание – млад, синкав, късокосмест, цял пламнал в отблясъци жребец: не стъпваше, а левитираше из въздуха. Маестро Климов ми прошепна – казвал се Сомюр, бил син на легендарния Сандрохит, един от най-елитните жребци на света. Въвеждаха го в манежа, за да изпълни стъпката „пиафе“.
Това бе моментът, за който говоря.
Забелязал съм – при появата на съвършената красота всичко притихва. Настава оглушителна тишина. В тоя миг Природата онемява от творението си.
Точно това чувах в момента. Абсолютната тишина.
Пръхтенето на кобилите, нервният тропот, женското кокетство – всичко изчезна. Кобилите застинаха. Станаха живи статуи. Ударени от мълнията на мъжката красота.
Бяха самата молитвена кротост на света.
Една до друга, излъчваха неудържимо любовно предложение.
И изпиваха четириногия Аполон с ахналите си ахатови очи.
***
Всяка книга е писмо, всеки писател е пощальон
***
Преди време бях чест гост на Радичков. Бе свързано с издаването на последната му книга „Смокове в ливадите“.
Няма да забравя говора му. Елеен говор.
Радичков си играеше с думите, както децата – със слънчевите зайчета. Трябваше му стъкълце и слънце. Във всяка негова дума имаше друга. И тя изпълзяваше от нея като змия от ланшната си кожа. С годините и Радичков се смаляваше физически, но изчезваше по-иначе. Не по законите на Природата. Това не бе обичайното телесно изличаване. Той се превръщаше в Слово. И така премина в Отвъдното.