Издателство Ибис прпедставя „Най-прекрасното престъпление на годината“ от Али Картър
Коледа, една заключена стая и двама врагове.
Тя го мрази до дъното на душата си.
Той не помни името ѝ.
Но само заедно могат да разкрият истината.
Мистерията никога не е била толкова романтична… и толкова празнична!
В навечерието на Коледа двама автори на бестселъри – Маги Чейс, кралицата на уютната мистерия, и Итън Уайът, майсторът на трилъра – приемат загадъчна покана за празнично парти в английското имение на легендарната писателка Елинор Ашли, известна като Херцогинята на смъртта.
Същата вечер времето се влошава, а на следващата сутрин, само три дни преди Коледа, Елинор е изчезнала от заключената си стая, сякаш се е изпарила. Маги започва да се пита: в опасност ли е Елинор? Или това е някакъв тест? Итън враг ли е? Или е единственият човек сред подозрителните гости в затрупаното от сняг имение, на когото може да се довери?
Докато снегът продължава да вали, телефоните не работят и напрежението расте, всяка следа приближава Маги и Итън до истината и съперничеството им се превръща в неочаквано партньорство. Защото тази Коледа двамата трябва да станат съюзници (а може би и нещо повече), ако искат да спасят Елинор.
Ако, разбира се, не се убият един друг преди това…
Роман, който ще ви държи в напрежение до последната страница, съчетавайки класическа криминална интрига с романтична комедия – перфектното четиво за празничните дни.
ОТКЪС
ПРОЛОГ
Извадка от официалния полицейски разпит
на Маргарет Чейс и Итън Уайът
25 декември
Госпожа Чейс: Е, разбира се, че по ръцете ми има негова кръв.
Господин Уайът: Беше само драскотина.
Госпожа Чейс: Очевидно е, че не съм се опитала да го убия.
Господин Уайът: Маги е по-скоро любовница, отколкото…
Госпожа Чейс: Ако се бях опитала да го убия, щеше да е мъртъв.
Господин Уайът: Тя е толкова добър човек. (Господин Уайът се потупва по гърдите на мястото на сърцето.) – Точно тук.
Госпожа Чейс: Разбира се, аз не съм обидена, задето ме обвинявате в убийство. Обидена съм, задето ме смятате за некадърна убийца.
Господин Уайът: Това е въпрос на професионална гордост. Ха! Почакайте, последното беше шега. Ако обичате, може ли да запишете, че аз бях…
Госпожа Чейс: Знаете ли, вие би трябвало да ни разделите. Не бива да ни разпитвате заедно. Не че ние сме заедно! О, не! Ние не сме ние. Той е той, а аз съм аз и ние не сме…
Господин Уайът: Ние сме колеги.
Госпожа Чейс: Предпочитам отмъстители. Отмъстители е далеч по-добра дума.
Господин Уайът: Това е голям пазар и ние се харесваме на различна… Споменах ли, че по една от книгите ми се снима филм?
Госпожа Чейс: Съжалявам, но действително ли все още продължаваме да седим тук и да не правим нищо? И аз действително ли нося този нелеп пуловер и отговарям на тези нелепи въпроси, когато тя е…
Инспектор Пател: Защо не започнете отначало?
Господин Уайът: Аз… ъ… не разбирам въпроса.
Инспектор Пател: Кога започна това?
Господин Уайът: О. Това започна…
Госпожа Чейс: В асансьора.
1
Една седмица по-рано
Чак когато вратите на асансьора се отвориха с безшумно плъзгане, Маги осъзна, че ѝ предстои да се изправи лице в лице с трите си най-малко любими неща на света:
Коледа. Купон. И Итън Шибания Уайът.
За миг просто остана там, какофонията от коледни песни и бъбрене се снижаваше до приглушено жужене, докато тя просто се взираше през отворените врати в самодоволното изражение върху самодоволното му лице, в неговата запазена марка – коженото яке и гирляндата от примигващи малки лампички, преметната като шал около врата му. Върху главата му, естествено, се мъдреше шапка на Дядо Коледа, а в ръцете си държеше екземпляр от „Мълчаливия рицар“ (Понастоящем на първо място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“!). Фактът, че това беше само изрязана от картон фигура, а не самият човек, навярно донякъде бе смекчил удара за Маги, защото тя все пак се сдържа да не го фрасне с юмрук в картонените зъби.
Най-малкото би трябвало да се протегне и да натисне бутона, за да се затворят по-бързо вратите на асансьора – и може би тя щеше да го направи, ако един глас не бе изкрещял: „О, боже! Ти си тук!“. И точно в този миг Маги осъзна, че е направила ужасна грешка.
Трябваше да се измъкне, докато все още имаше шанс, надолу с асансьора. През фоайето. После да изчезне из студените претъпкани улици в центъра на Манхатън седем дни преди Коледа. Трябваше да се махне оттам – и щеше да го направи, – ако Картонения Итън не я бе разсеял. Но сега беше прекалено късно и две измамно слаби, но силни като менгеме ръце я издърпваха от асансьора в широкото отворено преддверие на „Килхейвън букс“.
– Шели се хвана на бас с мен за пет долара, че ще дойдеш. И ето те тук!
И да, налагаше се Дебора да извиси гласа си, за да надвика разговорите и смеха. Все пак наоколо имаше купон. Коледен купон. И Маги се бе озовала с танцова стъпка точно насред вихъра му. Светлините на коледната елха примигваха, носеше се музика и стаята се въртеше. Съвсем малко.
– Маги? – Гласът на Дебора прозвуча по-близо. По-меко.
– Знаеш ли, истинско чудо е, че няма повече убийства по Коледа.
– О, ето че пак се започва – промърмори Дебора, но Маги продължи да се взира втренчено в Картонения Итън.
– Помисли си за това. Хора, които се ненавиждат един друг, наблъскани в горещи стаи с прекалено много алкохол. А наоколо са разпръснати ножици и всякакви пособия за бесене.
– Пособия за бесене?
– Ами, нали се сещаш… Нанизи от лампички. Гирлянди. Обзалагам се, че можеш да причиниш истинска щета с гирлянда. – Противно на всичко, Маги почувства как живва при тази възможност. – Дори имелът е отровен!
– За кучета – уточни Дебора.
– Може да се каже, че в доста отношения всеки е куче – изтъкна Маги, докато бавно извръщаше лице към жената до нея.
Със своите метър петдесет и пет Дебора Клайн представляваше въплъщение на властността. Сива коса. Костюм „Шанел“. И очи, видели всичко през четиресет и девет годишното ѝ издигане от стаичката на куриерите до най-страховитата жена в издателския бизнес.
– Казвам всичко това, защото аз смятам да убия теб.
– Кого? Мен? – Дебора притисна мъничката си длан към гърдите.
– Да, теб! Това е само обяд, Маги. Ти трябва да излезеш от къщата, Маги. Трябва да поговорим за маркетинг, Маги.
– Първо, не звуча така.
– Звучиш точно така.
– И второ…
– Това е купон, Дебора. Там се кипри елха, направена от книги с твърди корици. Половината от маркетинговия отдел пеят караоке. И… – Гласът на Маги заглъхна, когато го осъзна – Ланс ван Зант буквално е навлякъл тениска с щампа на смокинг.
Дебора махна пренебрежително с ръка.
– Ланс ван Зант е написал една що-годе прилична книга преди девет години. Никой не го е грижа за Ланс ван Зант.
– А какво ще кажеш за него? – Маги посочи Картонения Итън и Дебора имаше благоприличието да добие виновен вид.
– Доколкото ми казаха, не е точно в мащаб едно към едно.
Изведнъж на Маги ѝ хрумна една мисъл:
– Оох! Може ли да го взема, когато това приключи? Отдавна искам да се науча да хвърлям ножове.
Устата на Дебора бавно се отвори, сякаш не можеше да измисли какво да каже, когато една жена мина наблизо и изчурулика:
– Честита Коледа, Маги!
Беше нова и на Маги ѝ се струваше, че името ѝ беше Джен. Погледнато статистически, една трета от жените в книгоиздаването се казваха Джен, но Маги не мислеше съвсем ясно, защото в стаята беше прекалено шумно след една година, прекарана в тишина. И прекалено пренаселено. И Маги, която никога не бе обичала тълпите или в частност купоните, усети, че ръцете ѝ започват да треперят.
– Хайде да отидем да ти вземем нещо за хапване. – Дебора хвана Маги под ръка. Тя я почувства през палтото си на Джоан Уайлдър, пухкаво и прекалено топло в претъпканата стая. Винаги бе смятала, че това е чудесно палто, в което да се скриеш, но Дебора все още беше до лакътя ѝ и шепнеше в ухото ѝ: – Съжалявам. Измина година и аз си помислих… Остани пет минути. Заради мен. Съжалявам, че те подлъгах да дойдеш, но действително има нещо, за което се налага да поговорим.
Маги започваше да се предава. Вече бе похарчила петдесет кинта за билет за влака и таксита и бе изгубила цял ден за работа, така че нямаше да е толкова лошо. В крайна сметка не беше длъжна да остава на купона. Просто щеше да премине през купона, можеше да го направи. Преминаваше през живота цяла година – почти трийсет години. Можеше да го направи и сега и да стигне до ъгловия кабинет на Дебора.
Но в този миг се разнесе звън откъм асансьора. Вратите се плъзнаха и прогърмя дълбок глас :
– Хо! Хо! Хо! – Първо новодошлият зърна картонената фигура. – Е, кой е този красив приятел? – После зърна и нея. – Хей! Толкова е хубаво да те видя, Марси!
И Маги започна да се оглежда за някоя гирлянда.
